Рядък сборник с неиздавани досега ръкописи
Спасен от забрава (а може би и от погубване) е особено ценен от него оригинал
Заслугата за изданието е на Любка Захариева и фондация “Памет” на Здравец Хайтов
Няма мистика, никой не ще ви води и разкрива мистерии и тайни по света. Няма и как да я очаквате от писател като Хайтов - земен, но не приземен. Е, има, но е българска мистика - чак 18 години след смъртта на писателя, през 2020 г., вижда бял свят книгата “По Света”, чийто предговор той е написал два месеца преди да почине в 2002 г.. “Мистиката” дискретно е загатната в предговора на Любка Захариева. Аз ще я назова с една дума - батализъм (военнолюбие) между наследниците. Толкова за любителите на сензации и евтинии за сериозното, чието любопитство по случая епизодично беше задоволявано от родната медийност.
Но слава Богу книгата, която сега чета, не се оказа сред жертвите на войната. И заслугата за този подвиг във военно положение е на Любка Захариева. Защо да е подвиг? Ами щото става дума за Хайтов и спасен от забрава (а може би и от погубване) особено ценен от него ръкопис. Любка Захариева е автор на книгата “Николай Хайтов”, чието съдържание ще представя с подзаглавието: Срещи и разговори, анализи, писма.
Последната дума загатва за взаимоотношенията й с Хайтов - тя е най-близкият до него житейски и литературен душеприказчик в последните десетилетия от живота му. След смъртта му нейната привързаност се осъществява със завидна действена отговорност към литературното му наследство. За щастие тази отговорност е и високо професионална. Тя познава литературата и е най-добрият познавач на творчеството му. Нейното познание се допълва от общуването - тя знае и от него, и от дневниците му и отношението му към своето писане. (А на нас предстоим да ги открием в тази книга.)
Знае че пътеписът и публицистиката са неговите жанрове, а издаването на двутомника “По Света” е като завет на писателя. Заради съзнавана стойност, но и защото е рефлексия на осъществена житейска мечта на някогашния беден юноша да пътува по света.
За българина е непонятна жанровата демокрация в литературата. В края на 19 век и първите две десетилетия на 20 той е качил на пиедестал поезията. Сетне постаментът си остава, а на него застава разказът, после се възвръща поезията, за да дойде ред на царстващия роман. Бедния пътепис го имаме за второразрядно занимание на по така автори, макар “До Чикаго и назад” и “Великата Рилска пустиня” да попадат и в учебниците. И след Алеко и Вазов има постижения, а Хайтов и преди “По Света” се наложи като техен най-ярък следовник в жанра.
Корицата на рядкото издание.
Пътеписът изглежда простичко и лесно дело - пътуваш и описваш видяното. Дори и да е така и това не е проста работа. А пък жанрът се крепи на два фундамента (очевидно присъщи и на Хайтов): човешкото любопитство - въобще, но най-вече към бита, природните красоти и националните културни различия, и немислимата за класическата белетристика свобода на повествованието. Свобода в сюжета - измамно е убеждението, че авторът е длъжник на последователното изложение на видяното; стилистична свобода, позволяваща редуването на белетристично описание, историческа и културологична информативност, есеистична извисеност, философска аналитичност. Всичко това позволява добрият пътепис да има и естетическо и интелектуално въздействие, равностойно на постигнатото от психологическата и драматична глъбина на фикшън повествованието.
Всъщност видяното у Хайтовите пътеписи от “По Света” ме доведе до обобщенията за жанра. Тъй че считайте, че всичко това е характерно и за него в тази книга. Но те не изчерпват нейните особености, свързани с човешкия и професионалния опит на писателя и с нагласата му на публицист, на обществен борец с публицистиката си. Известно е, че Хайтов е завършил лесовъдство и до 35-годишнината си е работил това. При пътеписите то се превръща не в екологична превземка, а във вглеждане в дървесната хубост (или отсъствие - както е в Монголия) и в отношението на нациите и обществата към горите и дърветата. За съжаление и тук според Хайтовата скала не попадаме сред образците.
Пътуванията, дали повод за раждането на пътеписите от “По Света”, са извършени от 1965 г. до 1989 г. (Но написването им и в по-късни години по непосредствени записки пази нагласата от времето на записките.) А преобладаващата част са предприети през 80-те години. Последното - в Израел, завършва на 9 ноември 1989 г., ден преди началото на края на Тоталитаризма. Това е времето, в което голямата част от интелигенцията не само недоволстваше, но и търсеше пътища за промяна. Сред мислещите хора течеше и глух ропот, и надежда, и желание за общо добро. Хайтов, тогавашният публицист, биеше обществената камбана по други поводи - замърсяването на езика, истината за гроба на Левски и т. н. Но в крайна сметка търсенето и казването на истината е и повик за промяна, и шамар за насаждащите неистината.
Пътеписите допълват образа на смелия и неукротим публицист с потайното лице на критично мислещия за управничеството, на когото липсва смелост да се произнесе. Но да не забравяме - до края на 1987 г. и смелостта нямаше трибуна в страната и навън и се изявяваше в приятелски кръгове. Днес четенето на неизречените публично негови текстове имат значение за историята, но и за това да отличим сериозно мислещите от празнодумците, да разпознаем множеството лъжепророци и закъснели пророци сред пророкуващите. Хайтовите произнасяния тогава са трезва преценка за буксуващото общество, за кръстопътя, който тогава не беше преодолян. Срещаме ги в редица пътеписи, но най-пространни и значими са те в пътеписите за няколкото южноамерикански страни, които той посещава във височайшата компания на Милко Балев (вторият след Тодор Живков) и други ръководни фактори.
Писателят е поразен от леещото се празнословие на нашенеца, което се опитва да се представя за активна политика и създаване на българско лоби. Безсилието и безпомощността, особено разбираеми при сблъсъка с компетентността и рационалността на чуждестранните политици, водят писателя до нерадостни изводи за състоянието на държавата ни. До изводите не на яростния противник на всичко в системата, а на стопанина, милеещ за страната си, независимо от политическата й емблема. Точно такъв Хайтов е бил винаги.
Пътеписите в тази книга са различни като замисъл. В някои надделява любопитството и писателят се превръща в разказвач на историята, забележителностите и на собственото си възторгване. Не че те не са добри, но аз предпочитам тези, в които Хайтов е търсил централна идея и обобщение за моментното или за трайното състояние на посетената държава. Неговата жажда за истина го кара да търси всеобхватно обобщение - като някаква удовлетворяваща го формула за държавата или за нейния народ. В СССР открива - само в 4-5 страници текст, търпението на руснака като положителна водеща черта на националния характер, която движи и обяснява историята. В Либия извежда като централна теза несъвместимостта на идеите на Кадафи за модернизация на страната с националния характер и произтичащата от това неосъществимост.
В Швейцария открива посредствеността на обикновените хора и действената им нагласа за висока, близо до съвършеното организираност на обществото със съдействието на тези посредствени хора. И т. н.
Ако съм запалил интереса ви, предстои да ви разочаровам. Книгата се намира трудно, защото е издадена в малък тираж, разпределен между библиотеки и близки хора. Но ни очаква още една среща с пътеписеца Хайтов. Любка Захариева готви втория том на “По Света”. При който вероятно няма да има затруднения и тиражът ще е по-висок. А срещите с Хайтов, дори и да са закъснели, са си събитие.
Издател на книгата “По Света” - I и II том е Фондация “Памет” на Здравец Хайтов, без чиято съпричастност - справедливо е да кажем, тя не би могла да се появи на бял свят.