Събирали боклука, карали погребалните коли, на избори показвали правилната бюлетина
Сега огнеборците са уважавани, но някога са унижавани
Родината пак е в пламъци, както всяка година по това време. Сякаш няма спасение от гибелното бедствие. Пожарникарите храбро се борят с огъня. Сега огнеборците са уважавани, но някога са унижавани. Като “момчета за всичко”, събирали боклука, карали погребалните коли, на избори показвали правилната бюлетина.
Ето епизоди от историята на пожарното дело у нас.
По време на игото сигналите за огън се подавали от минаретата на джамиите. “На бай Манол от Мержан махала къщата гори!”, викал глашатаят и майсторите по гасене отивали при стопанина. Първо се уговаряли колко ще получат и чак тогава хващали кофите. Често пазарлъкът се проточвал, не оставало нищо за гасене.
През 1832 г. София пламва като факел. Тогава още няма български вестници, но трагедията е отразена в чуждата преса. Арменската газета “Лро гир” например помества подробна информация:
“Нашият кореспондент от София ни съобщава, че на 16 април в така наречената Сюнгюллар чаршия избухна пожар, който се пренесе от оборите на един съседен джамбазин. Изгоряха 31 дюкяна, един хан с пет кафенета, една хлебопекарница, 6 джамбазки обора, една турска и седем еврейски къщи.”
След бедствието султанът праща противопожарна помпа на покрусените софиянци. Наречена “толумба”, тя е чудо на тогавашната техника. Механизацията е купена с пари от държавната хазна по волята на реформатора Махмуд II. Той остава в историята с ликвидирането на еничарския корпус, ферман за строеж на християнски храмове и Гюлханския хатишериф. С помпата пък падишахът записва името си и като пионер на огнеборското дело у нас.
По-късно в София са доставени още няколко помпи. Машинарията обаче не се поддържа както трябва. Вестник “Източно време” хроникира: “Пожарните толумби съвършено са занемарени, освен това они са малко. Толумбаджиите се отличават със своята неспособност и ленност - всички тези неща дават различно да мислят гражданите.”
Веднага след Освобождението общината взема противопожарни мерки. Като замирише на изгоряло, всеки е длъжен да помага. Механджиите носят ведра, железарите брадви и кирки, а касапите куки. Освен това базиликата “Св. София” е превърната в наблюдателница. От импровизирана кула на покрива се следи ситуацията в града.
Огнеборците вече са щатни служители. От Виена са докарани нови такъми: три помпи, 14-метрова стълба, каски и брадвички. През 1884 г. пристига и първата помпа на колела. Оттогава към командата са зачислени коне. Началник на дружината е Спиро Костов. Един съвременник си спомня:
“При пожар Спиро Костов със своя лъскав шлем, яхнал бяла кобила, предвождаше командата в лудешки кариер из столичните улици, под звуковете на тревожни сигнали на тръбача. Помощта му в борбата с огъня беше незначителна, но столичаните се стичаха да гледат и да слушат непрестанните сигнали на тръбача и лудото тичане на двуколките с буретата за вода. Пожарникарите-толумбаджии бяха употребявани за всичко. Те бяха и метачи, те караха и погребалните коли, а по време на избори имаха да играят по-особена рол.”
Тоест да показват на избирателя правилната бюлетина!
“Тези от толумбаджииските тайфи прекарвали времето си в кафенетата, където един другиму си давали лекции по разбойничество”, възмущава се списание “Пожарникар”. За да изкорени пословичния им мъзел, общината ги товари с допълнителни задачи. По отношение на чистотата коренячката софиянка Райна Костенцева разказва:
“В двора на Пожарната служба винаги чакаха, наредени една до друга, гальоти (двуколки), с които се изхвърляше сметта. Гальотаджията в ранна утрин подкарваше гальотата си, спираше пред всяка дворна порта, дрънкаше с едно звънче и приемаше боклука. Стопаните знаеха, че звънчето ги приканваше да излязат с готов за товарене боклук. Ако някой закъснееше дори и само две-три минути, гальотаджията отминаваше към съседния двор.”
На 10 февруари 1923 г. по време на представление газениче лизва завесата на Народния театър. Огънят постепенно прегръща цялата сграда. Актьорите и зрителите хукват да спасяват каквото може. “Пристигна и пожарната команда - свидетелства вестник “Пряпорец”, - но с половин час закъснение, с една помпа, без вода и т. н., 20 мин. трябваше да минат, за да успее да сглоби и прикачи на третия етаж късата стълба.”
Юрий Захарчук гледа как некадърно гасят и ругае на руско-български. Той е професионалист. Школувал в царска Русия, след революцията емигрира в България. Няколко дни след пожара е назначен за командир на Софийската пожарна команда.
На 4 март 1929 г. пиротехническа небрежност взривява Арсенала в квартал Лозенец. “В 11 часа и 38 минути в Централната команда бе получено съобщение, че във военния Арсенал има много голям пожар. Заповядах и двете команди да тръгнат”, документира Захарчук.
Огнеборците се спускат с такъв устрем, че единият от конете не издържа на напрежението. “При движение за пожара на ул. “Витошка” и “Солунска” от първата кола на конната команда падна и умря на място кон Помпей. Предполагаме от разрив на сърцето”, докладва Захарчук.
Печен на много огньове, той бързо се ориентира в обстановката. Нарежда пламъците да се атакуват от три страни. От запад огънят е по-слаб, забелязва командирът и праща няколко смелчаци да изкъртят решетките на прозорците. През тях измъкват обгорелите.
Рицар на огнеборската чест наричали славния Захарчук. В ония години той е на първо място в Европа по потушаване на големи пожари. Високи отличия красят гърдите на храбреца. Крал Леополд III го прави кавалер на ордена “Белгийска корона”. Цар Борис III нарушава правилото и два пъти в мирно време му дава кръста “Св. Александър”.
Две десетилетия Юрий Захарчук се бори с огнената стихия. На 10 септември 1944 г. го предупреждават, че идат милиционери да го арестуват защото е буржоазен пожарникар. Той отвръща: “Спокойно! Докато пистолетът е с мен, няма страшно!”
После се застрелва.