Размисли около поредната програма на МОН какво да пише в учебника за Х клас
Изобщо не съм очаквала, че почти 30 години след като с огромна радост се освободихме от тоталната идеологизация и политизация на историята, отново трябва да говоря и пиша на подобна тема. Но е така. Нещо повече, доказа се и констатацията, че историята винаги може да ни изненада.
Повод за това ми даде поредната програма на МОН за това как трябва да се пише учебникът по история за Х клас, който трябва за последен път да запознае младите българи с цялата история на България – от неолита до днешния ден, сиреч до Бойко Борисов като негово олицетворение.
Още в началото ще кажа, че не протестирам срещу програмата, нито срещу написването на нови учебници – това е нормален процес, свързан с реформата (поредна) в средното образование. Не протестирам и срещу понятията и акцентите в програмата – те не са нещо ново, имало ги е и в предишните програми. Не смятам, че МОН е „особено консервативна институция“, както бе наречено. Напротив, първите промени настъпиха през 1992 г., когато бяха тотално променени програмите, изтеглени от употреба всички учебници по история и замянени с набързо написаните „Записки по история“ от посочени от МОН (на проф. Николай Василев от правителството на Филип Димитров) автори с изразени симпатии към СДС. След това програмите и учебниците са извършвани многократно. Това, което предизвика реакцията ми, е по-скоро онова, което липсва в програмата, причините, поради които са се появили тези липси, и интрепретациите им от страна на предизвикалите ги.
И за да избегна и поредните недоразумения, ще направя още уговорки. Първата е за моето отношение към периода на държавния социализъм от съветски тип, сиреч историята на България от 1944 до 1989 г., наречен в новата програма комунизъм (според мен по недоразумение, тъй като този термин в науката има съвсем различно съдържание). Не, не „милея“ за този исторически период, както вече бях обвинена. Не го и отричам изцяло, но не мога да си затварям очите за репресиите, за преследването на инакомислещите, за политическите ограничения, за липсата на политически плурализъм, за системата от привилегии в силно противоречие с идеята за равенство. Признавам обаче, че изповядвам идеята за демократичен социализъм, сиреч такъв, в който хората не само са равноправни, но и се почита тяхното достойнство и се защитават техните права – политически, но и социално-икономически. Само че това е личната ми вяра, която не смесвам с историческите си изследвания – доказателствата за това са многобройни, всеки може да ги потърси в книгите ми (29 индивидуални и в съавторство на 5 езика, сиреч български, английски, френски, немски и гръцки) и в научните ми публикации, които вече наброяват 384 и са издадени на 7 езика. Извинявам се за тези лични данни, но го правя само за да оспоря многобройните обвинения, които често чувам, че съм едва ли не „партийна историчка“, въпреки че никога не съм се занимавала с история на БКП, а преподавам световна история.
Така че това, за което наистина искрено и дълбоко „милея“, е историята като професионално занимание, същностна характеристика на което е свободата за избор на проблематика, за достъп до архиви, документи и литература, но и за публикуване на изводите, до които е достигнал историкът-изследовател. Без подобна свобода историята не само вече не е наука, но и не може да изпълни основната си социална функция – древните са я описали като „magistra vitae“ (учителка на живота), сиреч да ни помогне да осъзнаем откъде идваме, къде се намираме и накъде е добре да вървим.
А сега за поредния спор за това има ли го или го няма „комунизмът“ в учебниците по история. За разлика от твърденията, че този период е липсвал и едва ли не чак сега влиза в учебниците, това изобщо не е вярно. За пръв път по указание на МОН в учебниците влиза не само социализмът, но и преходът през 1995 г. При това без ограничения, благодаряние на което беше разработен много подробно, а преходът – с един урок. Отново в програмата на МОН от 2000 г. периодът присъстваше със строго регламентиране на темите и термините – тоталитаризъм, репресии и т.н. Пак със стриктна регламентация периодът присъстваше в програмите за 6 клас, после за 7 клас, така че сега той не е за пръв, а за пореден път в програмата. Твърденията за голям пробив в МОН са плод или на незнание, или имат политически привкус.
Какво за мен е най-важно? Не повторението на понятията, които съществуват в програмите повече от двадесет години, а онова, което липсва. И не говоря само за социализма, а за цялата модерна българска държава – от създадането й в резултат на Руско-турската освободителна война от 1877/78 г. За периода на Третото българско царство липсват термини като преврат, а те не са един и два тогава, липсва авторитаризмът, заменен срамежливо с безпартиен режим, тероризмът е адресиран само до комунистическото движение, като присъства и Трети интернационал, който вече е въведен в програмата за IХ клас, липсва и външната политика, освен ако под външна политика не разбираме войните, които също изобилстват в този период, тотално липсва съпротивителното движение, както и причините да има такова, като при това положение спасяването на българските евреи увисва във въздуха, защото не тава ясно защо и от какво са спасени.
В темата „България след Втората световна война“ има много неща, но все лоши. Съгласна съм с повечето от тях, но дали това е всичко? Може би щеше да стане по-ясно, ако имаше опит да се обясни как се е стигнало до включването на България в съветската сфера на влиняние, ако терминът лагери беще споменат там, където те се появяват – в периода преди 1944 г., ако етническите отношения не се свеждаха само до „възродителния процес“, ако отново не отсъстваше външната политика, освен ако не сметнем, че тази политика се е свеждала само до „македонския въпрос“, ако не липсваше референдумъг за републиката, в каквато живеем и до днес, ако не липсваше социалното развитие на обществото, а икономиката не се свеждаше до „технологичното изоставане на България“.
Обосновка за тези липси са документите на различни европейски институции, осъждащи комунизма. Да, така е. Но ако ги погледнем, ще прочетем и следното: „нито една политическа организация или политическа партия не разполага с монопол върху тълкуването на историята и тези организации и партии не могат да претендират за обективност“, „официалното политическо тълкуване на историческите факти не следва да бъде налагано посредством взети с мнозинство решения на парламентите“ и др. под. (Декларация на ЕП „Европейската съвест и тоталитаризма“ от 2009 г.)
Както се вижда, дори и откровената политическа задача не е така императивно наложена, както се опитват да ни убедят онези, съдействали за посочените липси. Нещо повече, те открито изразяват благодарностите си за помощта, оказана им от председателя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов и евродепутата Андрей Ковачев (направиха го както Евелина Келбечева, така и Христо Христов).
При това положение мога отново да задам въпроса, който с пълна сила се отнасяше и за периода на „комунизма“: Историята политическа кауза ли е? И ако да, не трябва ли да си припомним и думите на Джордж Оруел от „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“.
За да завърша все пак оптимистично, ще припомня казаното от Хипократ: „Ars longa, vita brevis“ (Изкуството е вечно, животът е кратък), която в случая с историята си позволявам да интерпретирам така: „Историята е вечна, политическият императив – мимолетен“. Защото историята е и изкуство, затова древните са й определили и муза – Клио.