Митхад паша казва през 1878 г., че те са синове на тази страна, на същата тази раса, от същия народ
Държавата ни да пресече направляваното от чужди сили „промиване на мозъци“
През дългите векове на робството стотици хиляди българи се разделят с бащината вяра, своите имена, роднини, с част от себе си. Тази им участ ги прави „други”, макар родната българска реч много често да е запазена, да се помнят старите фамилии, обичаи, песни... Както е известно, такива българи живеят в Родопите, Беломорието, Пиринска и Вардарска Македония, Тетевенско (някога оттам до Оряхово на Дунава), Албания, Косово. По различно време големи групи от тях - не само от България, но и от Гърция и Република Македония, се преселват в Турция. След кюрдите те са едно от най-големите (и непризнати) малцинства в нашата южна съседка. Най-често българите с ислямска вяра, при които е съхранен майчиният език, са наричани помаци, но и ахряни, торбеши, горанци... Етимологията на названието помаци е спорна. Едно от обясненията е, че предците им са имали статут на „помагачи“ на държавата, каквито са категориите християни с военни задължения - войнигани, дервентджии и др. Съществува мнение, че това са хора, получили „мака” (имот) заради поверената им служба. Преди повече от век е записана версията, е че става дума за „помачени“/„помъчени” да сменят вярата си. Както виждаме, тези обяснения не се изключват помежду си.
Българските мюсюлмани са признавани за българи и от висшите представители на Османската империя. Нека припомним казаното през 1878 г. не от някой друг, а от Митхад паша: „Между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно. Те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същата тази раса, от същия народ... Между тях има и такива, които говорят само български...” Големият османски държавник е знаел какво говори - през 1876 г. в състояние на афект той сам заявява, че е трябвало султаните да „потурчат“ абсолютно всички българи, „… както потурчиха нашите бащи...“
След завладяването на българските земи от османските турци християните са подчинени на неприсъща за тях държавна и законодателна система, на органи с чужд произход, религия, манталитет. В процесите на ислямизация, независимо от изтъкваните в османските документи благовидни предлози, водеща е принудата. Проявите на насилие над отделния човек, особено над жени и деца, са отразени в хиляди свидетелства. След т. нар. възродителен процес обаче все по-настойчиво се лансира теорията, че приемането на исляма е ставало „доброволно“. Ако все пак в някои случаи е имало по-слаба съпротива, тя е била там, където през Средновековието е силно богомилството. Сходна е картината в Босна - днешните бошнаци, потомци на богомилите, възприемат исляма. В големите градове и в някои райони, особено в Североизточна България, приелите исляма са подложени на силно езиково, битово и психологическо влияние. Резултатите са постепенно забравяне на майчината реч, възприемане на турския език и самосъзнание. Затова не е случайно, че в народната традиция приемането на исляма е равнозначно на „потурчване”.
Как се стига до ислямизирането на покорените от Османската империя християни и защо? Според известния турски историк Мустафа Гьокбилгин: „Беше нужно много време, докато християнските народи бъдат принудени насилствено да приемат исляма или да се чака доброволно да направят това... В същото време беше невъзможно турци от Анадола да бъдат докарани и заселени по тези места... Османският елемент на Балканския полуостров се създава и утвърждава, от една страна, чрез робската институция, особено еничарите, от друга - чрез насилствената смяна на религията...” Ето какво е видял през 1555 г. Ханс Дерншвам: „Българите нямат право да носят хубави дрехи, никой не носи оръжие... Трябва да ходят на ангария на 50 или 100 мили и освен това да плащат такива данъци и налози, така че могат да измрат от глад...“ Да не говорим за „кръвния“ данък, накарал много семейства да сменят вярата си, за да бъдат поне на оня свят заедно със синовете си... През 1634 г. Хенри Блаунт отбелязва: „Християните, най-сетне, като виждат, че са бедни, жалки, смазани, опозорени, лишавани от децата си, подложени на наглостта на всеки мошеник, започват да премислят и да предпочитат настоящия свят пред отвъдния... Това кара хиляди да се обърнат към мохамеданството.”
Ще обърнем внимание на един малко известен случай, който свидетелства за продължаването на ислямизаторската политика дори и през XIX век. През 2018 г. под редакцията на Пенка Чернева в Ловеч беше преиздадено прелюбопитното „Ръкописно съчинение“ на протойерей Евстати Попстефанов със спомени от 1874 г. до Балканските войни. Тук обаче ще поставим акцент на разказаното от него за родното му село Буново, Софийска област, по-конкретно за т.нар. байрамовци. Малката им общност била от пет къщи (фамилии), „... чиито глави били: Мехмед помак, жена му Гена; Небин помак, жена му Лула; Усо помак, жена му Бона; Велия помак, жена му Нонка; Мето помак, жена му Рада...“ Байрамовците в почти всичко оставали свързани със старата вяра. „В къщите им на най-видното почетно източно място бяха си поставили християнските кандилца и икони. И най-радушно всички посрещаха баща ми - свещеник Стефан Николов, когато той отиваше и ръсеше техните домове, а пък аз като малко момче му носех менчето със светена вода... А пък буновските помашки дъщери до оженването им, ако и да не отличаваха по облекло и играеха на хорото с християнките, но тях вземаха за жени само вънкашни турци от други села и градове...“ Естествено, тези „вънкашни турци“ са били преди всичко хора с българска кръв, приели исляма поколения преди това.
По всичко личи, че „байрамовците“ от Буново са приели исляма сравнително скоро спрямо средата на XIX век. Защо обаче са наричани по името на големия мюсюлмански празник? Възможен отговор ни е оставил Евлия Челеби, който през 1668 г. е видял следното: „Когато излязат от джамията по време на празник, ако в този ден някой неверник излезе извън портата си, веднага го убиват. Впрочем, в наше време без да му дадат време, обрязват го и го правят мюсюлманин. Това е едно голямо зрелище...” Турският пътешественик разказва и за младежи, които поради семейни свади са подлъгвани напук на своите роднини да станат мюсюлмани. „Тогава мюсюлманите им оказват голяма възхвала, обсипват с грижи тези момци, обличат ги с почетни халати и с тържествени шествия и музика обикалят из града...” Ако пък откажат, чакат ги мъчения и смърт. Такива човешки трагедии са отразени в съдбите на т.нар. светци и новомъченици от ХV-ХІХ век - Георги Нови Софийски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски, Онуфрий Габровски, Игнатий Старозагорски... Трагична е съдбата на младата девойка Злата Мъгленска, една от най-обичаните наши светици. В края на XVIII век е отвлечена от местен бей, но отказва да смени вярата си и е убита по най-садистичен начин. Колко ли обаче са били отвлечените момичета и млади жени, които не са устояли? Имаме ли право да съдим тези българки, тях ли да съдим или безчовечната азиатска практика, загърбваща дори и повелите на Мохамед? Факт е, че през ХІХ век самите турски власти, притиснати и от европейското обществено мнение, се опитват да пресекат насилствените „потурчвания“, поне дават вид, че е така... Ето какво заявява султан Абдул Меджид на 22 януари 1844 г.: „Нито едно лице от раята на моята велика държава, без да е дало доброволно съгласието си, не може да бъде принуждавано насила да приеме мохамеданството... От известно време насам в някои места на моята обширна империя противно на горните нареждания са възникнали случаи на настойчиво и насилствено принуждаване за приемане на исляма от лица, които не са били съгласни...” Султанът обаче е пропуснал да поясни, че въпросното „известно време” е продължавало близо петстотин години и че „възникналите случаи” са били повсеместна практика.
В миналото мюсюлманите неведнъж стават обект на погрешна политика и е време да намерят своето място като неразделна част от модерната българска нация. Затова е много обнадеждаваща дейността на „Фондация Българска памет“ и нейния председател д-р Милен Врабевски с младото поколение, на възстановената „Дружба Родина“ и други неправителствени организации. Това не отменя правото и задължението на българската държава да прояви воля и пресече направлявано от чужди сили „промиване на мозъци“. И нека е пределно ясно, че третирането на нашите мюсюлмани като чужд „етнос“ или „малцинство“ е морално престъпление срещу България, но и срещу самите тях.