Нашите йесмени сега не смеят да защитят българския интерес и да кажат твърдо “не”
Днес България има всичко, което не е имала в Ньой, но няма най-важното - няма държавници
Българската делегация, призована да подпише Ньойския диктат през 1919 г., пътува осем тягостни дни с влак, под конвоя на сенегалски войници от френските колониални сили. После е затворена в “Шато де Мадрид” в парижкото предградие Ньой-сюр-Сен. Българите могат да излизат само с разрешение. Контактите им са силно ограничени и контролирани от френската полиция и тайни служби. Във френския официозен печат се вихри мощна антибългарска кампания, подхранвана щедро от сърби и гърци, които “доказват”, че изконно български територии и население са техни. Става безпощадно ясно, че българските държавници няма да участват в мирни преговори, а ще им бъде поставен ултиматум: или подписвате условията, които поставяме, или окупираме, разбирай – унищожаваме, България. И въпреки безизходицата, българските политици тогава се борят. Заедно с десетки експерти – юристи, дипломати, географи, икономисти, съставят 150-странично възражение, оспорващо пункт по пункт гибелните условия на “победителите”. Не им обръщат внимание нито французи, нито англичани, нито италианци. Само американската делегация, водена от президента Удроу Уилсън, защитава справедливите искания на България, но по онова време САЩ все още имат твърде слабо влияние върху европейските дела и затова намесата им само смекчава, но не успява да предотврати напълно осакатяването на тялото и духа български. Независимо от безнадеждността на усилията, българските политици от различните партии - Теодоров, Стамболийски, Венелин Ганев, Сарафов, Янко Сакъзов - се борят самоотвержено. Борят се да кажат “не”. Да демонстрират с достъпните им дипломатически средства поне, че България никога няма да приеме този диктат, дори и да й бъде силово наложен. Лишени от всякаква разумна алтернатива, в крайна сметка подписват Ньойския договор. Една от популярните градски легенди гласи, че в сградата на кметството на Ньой-сюр-Сен, където е подписан договорът – някогашен дворец на местен френски феодал, участвал в Четвъртия кръстоносен поход – стояла картина на битката, в която българският цар Калоян разбива латинците и пленява император Балдуин Фландърски. В тази битка намерил смъртта си и френският феодал. И за да унизи българите, френският премиер Клемансо определил именно в Ньой, под сянката на тази картина, да бъде ешафодът, на който ще екзекутират България. Дори и в пълна безизходица обаче, българските държавници са успели да запазят националното и държавно достойнство на България. Историята е известна.
А сега си помислете за Кирил Петков и останалите от политическата конструкция, която вече една година управлява България. Те имат всичко, което нашите предци в Ньой не са имали. България днес, за разлика от тогава, е на масата, а не в менюто – пълноправен и заедно с това равноправен (което родните йесмени често забравят!) член на Европейския съюз. С всички политически и процедурни възможности да се защитава българският интерес. Имат вето върху преговорите на Скопие с ЕС, имат легитимните политически формати и институционални платформи да представят факти, аргументи, искания, съображения. Никой не плаши България нито с окупация, нито с други драматични последствия, ако откаже да вдигне ветото, докато Северна Македония не преустанови посегателствата срещу българската идентичност. И въпреки това, днешните управляващи се борят неистово, но не да отсекат “не”, а да измрънкат “да” с фалшив патос. “Да” на фалшифицирането на историческата истина. “Да” на поругаването на български национални светини. “Да” на бруталното ограбване на пантеона на българската държавност и култура.
Дали навремето някой от тези достопочтени държавни мъже в Ньой, изпълнени с безсилното отчаяние на обречените, е могъл да си представи, че ще мине век и България ще се управлява от хора, за които понятия като национален интерес и държавно достойнство ще са толкова кухи фрази. Досадни протоколни клишета, които машинално се сричат по официални празници. Управници, за които борбите на българския народ за свобода и независимост са прашасали и недочетени страници от историята, които с радост захвърлят, за да рапортуват пред външните сили с “йес”, преди още да са им поискали нещо. Да, днес България има всичко, което не е имала в Ньой, но няма най-важното - няма държавници. Няма характер, няма кураж, няма достойнство.
Правителството нямало да сваля ветото върху преговорите на Скопие за членство в Европейския съюз. Само щяло да го “премести”. И се питам, когато някой джебчия ви бръкне в чантата, какво правите? Плесвате го през ръцете и не му позволявате да ви ограби или му казвате: “вземи, каквото искаш, пък по-нататък ще видим”? Ако е второто, това означава, че се съгласявате, мислейки си, че някога в неясното бъдеще джебчията ще се разкае горчиво и ще ви върне откраднатото. Именно това, второто, се явява “преместването” на ветото за Скопие, което Кирил Петков ентусиазирано обяви – съгласие с кражбите на Скопие. Аргументите му са толкова наивни, че вероятно само “Здрасти, аз съм Наско” се връзва - като започнели веднъж преговорите за членство, тогава, видите ли, щял да настъпи нашият час. Тогава ние храбро сме щели да поставяме условията в хода на самите преговори. О, свещена простота! Скопие не иска да уважи легитимните български искания сега, когато на карта е заложено дали въобще ще бъдат допуснати до преговори за членство и когато подписът и печатът, образно казано, са в наши ръце, та ще се съобразят после, по време на самите преговори, когато (почти) всичко ще е в ръцете на Европейската комисия. Нашите йесмени сега не смеят да защитят българския интерес и да кажат твърдо “не”, как си представяте, че ще посмеят после да кажат “не” на евентуалната ратификация на присъединяването на Северна Македония към ЕС след приключавнето на преговорите. Отсега ви казвам - ще ратифицират и ще ръкопляскат бурно, прекъсвани от спорадични възгласи “ура” и “да живей” от техните партийни лакеи. Както сега ни казват: “нека да започнат преговори и всичко ще се реши в преговорния процес”, тогава ще кажат: “нека станат пълноправен член на ЕС и тогава всичко ще се оправи”.
Истината е, че допускането на една държава, основана на антибългарската доктрина на македонизма и сърбоманията, до масата на преговорите, означава европейско признание и легитимация на тази доктрина. Веднъж получили такава легитимация в Скопие, идете да обяснявате някому, че кирилицата е българска, а не “македонска”, че Цар Самуил, братя Миладинови или Гоце Делчев са българи, както и всичките ни сънародници, населявали региона на Македония преди изфабрикуването на коминтерновския и кремълски фалшификат за някакъв стародавен македонски “етнос”, различен от българския. Всеки ще ви сочи към Брюксел и ще ви казва – Европа не мисли така.
Затова, когато йесмените казват, че нямало да свалят ветото, а само ще го преместят, трябва да се знае, че просто се опитват да преместят датата, на която ще се официализира тяхното национално предателство. Нищо повече и нищо по-малко.