Чия ли е тази писалка? На този въпрос се опитва да отговори чрез поетичен наратив в книгата си „Писалката на Господ“ (изд. на „Лексикон“) Александър Ал. Хаджихристов – поет, режисьор, драматург, сценарист, създател на театралната къща „Надежда“ и на още десетки стратегии и формирования, свързани с театър и киното, с екологията и политиката, с високото изкуство. Той е една ренесансова личност, в чиито стремежи се преплитат различни таланти и търсят своето небе...
Премиерата на антологичната стихосбирка с изящен дизайн се състоя в Книжен център „Гринуич“, а водеща на събитието под форма на интервю с автора беше известната журналистка и писателка Светлана Дичева. В обговарянето на идеите и стила на автора се включиха Благовеста Касабова и Анжела Димчева.
Благовеста Касабова разказа как се е запознала с творчеството на Александър Хаджихристов, как е била очарована от неговия автентичен стил и е приела присърце да редактира най-новата му книга, написвайки послеслов. В него четем:
„Александър Хаджихристов приема театъра като част от самия него, той го вдъхновява, поддържа висок енергийния му градус и засилва емоционалното му напрежение. Той е и непрекъснато влюбен – в живота, в театъра, в поезията, в красивите жени. Понякога любовта му носи страдания, но това не го разколебава и той продължава да се влюбва, а от любовните страдания и преживявания се раждат стихове, драматургични творби, есеистични размисли, прозрения за бъдещето“. По време на премиерата публиката чу стихове в прочит на актьора Симеон Викторов. А на финала присъстващите аплодираха Александър Иванов и Анна Янова-Катор (от групата Two cities one world), изпълнили песни от репертоара на Ларио Ланца, както и популярен дует от мюзикъла „Моята прекрасна лейди“.
Какво ще открие и ще съхрани за себе си читателят след прочита? Поетът не се стреми да впечатлява с висок социален и емоционален градус на творбите си; много често се обляга на оксиморонни конструкции като стилистични фигури, вкарва в текстовете си авторски неологизми, използва игра на думи и препратки към добре известни сентенции. Контрапунктното изображение или философско-афористичните послания, изведени като поанта, издават непримиримия му характер. В тази поезия липсва резигнация, дори когато авторът говори за смъртта или е дълбоко разочарован:
Бездомен съм със много домове.
Без път, без цел и без огнище.
Безбожник съм със много богове.
Душата ми превърната е във бунище.
Поетът разговаря с най-разнообразни събеседници – живи и неживи, но най-често води диалог със себе си. Обръща се към душата си и я пита спи ли, или броди из пространството. Какво следва греховността, дали житейският път е кръговрат, или спирала във времето, защо дните са „еднодневни пеперуди“, а светът се отдава на „безлюбовна радост“? Това са само малка част от въпросите, които авторът не задава на читателя, а отправя към себе си, разсъждавайки за кармичната непреодолимост. Той говори за ограбените страсти, за осуетените любови, за изгубената интелигентност в отношенията между хората. На моменти читателят влиза директно в неговите признания и изпитва катаклизмите на една искрена психодрама. Видима е болката от настъпващата безполезност на един мъж, който не може да приеме изолацията в обществото.
Когато разсъждава за смъртта, поетът отказва да ѝ предаде сърцето си, защото в неговите видения то ще отпътува към звездите.
Авторът навлиза и в траекториите на вечните философски въпроси, разсъждавайки откровено за избора на всеки от нас в творбите си „За Душата и илюзиите“, „Поезия, Истина, Общество“, „Най-кратката история на Света“. Към края се запознаваме и с неговата „Епитафия“, написана в характерния за Александър Хаджихристов автоироничен стил. „Писалката на Господ“ е компедиум от афористични мисли, който би могъл да се отваря на посоки и да се чете от средата, от края или от началото – той е като един очовечен калейдоскоп, включващ безкрайния разговор за смисъла на живота, за тленността на човека на фона на всемира. Ще завърша с мъдростта на Любомир Левчев, който в мемоарния си роман „Панихида за мъртвото време“ написа: „Думите са ничии“.