Константин Константинов е истински духовен водач, генетичен син на Възраждането
“Път през годините” (1960 г.) е мемоарна книга, която надхвърля рамките на този жанр
Творецът е автор на великолепния превод на “Малкият принц” на Екзюпери
Не зная защо литературната история цени скромността на писателите по странен начин - приема я като оценка за собственото им творчество. Та да имат по-малък шанс да присъстват във времето от литературните клисари, дето още приживе ни проглушават с всекичасния си призив да се кръстим в тяхно име. Но в писателството има една камбана - книгата, написаните текстове. Константин Константинов (1890-1970 г.) си е отлял не каква да е, а катедрална камбана - “Път през годините” (1960 г.). Книга, възприета като мемоарна, макар тя да надхвърля рамките на този жанр и да представлява и есеистична свободна история на българския обществен и духовен живот от 10-те до 40-те години на ХХ век. В нея житейската авторова скромност лишава текста от егоцентрични превземки и ненужни присъствия. И така щедро дарява книгата с аналитичност и обективност, без да се губи и обаянието на сдържаната субективност.
“Път през годините” е апотеоз на сериозно и дълго литературно присъствие. Което ще определя както като автономно търсене на свой път, така и като следствие на българския живот, в който е почти невъзможно човек да се отдаде изцяло на литературата, тъй като тя не може да му осигури хляба.
Тази реалност влияе силно в участта на всяко писателско поколение. За Константин Константиновото обикновено значи като първо условие намирането на постоянно препитание. Нашият автор е завършил право, което е нерядко срещано образование при писателите от това време. И работи като съдия, прокурор и адвокат. Другите сближаващи писателите тогава последици от българския живот - пак заради хляба, са сравнително малката по обем продукция, писането на произведения за деца и преводачеството. Не че в друга ситуация творчеството за деца и преводачеството щяха непременно да подминат Конст. Константинов. Ала тази донякъде конюнктурна принуда при него не е довела до създаване на безпомощни или слаби творения.
Напротив, едно от напомнянията за писателя днес е, че той е забележителният преводач от френски на великата творба на Екзюпери “Малкият принц”. Не е за чудене - в зоната на комплиментите намереният за Конст. Константинов е, че той е добър стилист. Другояче казано - владее езика. Езика, на който превежда - по-важното в преводачеството.
Но да върнем писателя в литературния живот и в обкръжението на други литературни личности. Колкото и да ни изглежда самотен, той принадлежи на една група изключителни писатели, незаслужено пренебрегвани като значимо литературно обединение. И не само принадлежи, но и цял живот остава верен на творческото си приятелство с тях и на доминиращата им характеристика - безкрайна любов към литературата и вяра в нейната надчовешка, божествена сила.
Групата се заявява с литературното списание “Звено”, като общо взето страни от литературните манифести. Вдъхновител и създател ѝ е Димитър Подвързачов. Той е и обединителят, безспорният авторитет, събрал другите заради таланта им и желанието да им се даде път, та те да стигнат предназначението си - да станат водещите литературни фигури.
В твърдото ѝ ядро влизат Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Райчев, художникът Георги Машев и Конст. Константинов, изявяващ се открояващо не като белетрист, а като литературен критик. В обкръжението са Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Йордан Йовков, Емануил Попдимитров и няколко приятели, предимно журналисти с по-бедна литературна биография. Място намира и начеващият Гео Милев. Списанието оставя диря, но за съжаление просъществува само няколко месеца и не постига това, която потенциалът на творците обещава.
И все пак “Звено” остава с нещо - легитимира редица автори като надежда и бъдеще на българската литература. Обясняваме спирането му и днес пак превзето и догматично - дължало се на художествено-идейната еклектика на авторите му, омешали се реалисти с модернисти.
По въпроса ще цитирам “Път през годините”: “Сега вестникът стана храна по-насъщна от хляба, политиката и военните новини занимаваха всички глави. Очевидно подобна атмосфера е най-малко сгодна за духовна работа и от тая втора половина на годината до края на войната мъчно би могло да се говори за истинско художествено творчество. “Звено”, което трябваше да продължи след лятната ваканция, спря тъкмо по тия причини.” У нас често литературните историци така развъртат въображението си, че удрят в земята прозаици и поети. А колко точно е определил причината и времето (от обявяването на Първата световна война до влизането на България в нея, а и след това) белетристът, използвал емоционалната си нагласа само да изрази болка за станалото.
В периода на “Звено” той още търси себе си - пише стихове, рецензии, а разказите му чакат белетристичното узряване. И това ще стане, но след края на Световната война. Първия си сборник с разкази “Към близкия” издава в 1920 г. До 1946 г. доста неритмично излизат още няколко такива книги, сред които бих отличил “Трета класа” (1936 г.) и “Птица над пожарищата” (1946 г.). Вече постигнал своя модел разказ, той получава признание като един от водещите автори в жанра. Без да съзнава, че неговото амплоа не е фикшън, а факшън прозата.
В този период доказателството за това твърдение са появяващите се тук-там чудесни есета (сред тях ще отлича “Провинцията”) и книгата “Нашата земя хубава” (1940 г.), определяна като пътеписна, а всъщност - есеистична. А доказаното самоубеждение за тази му писателска нагласа си остава “Път през годините” - финален акорд на творчеството му и негов апотеоз.
Но дотогава има некратък писателски път и той минава и през романовия му опит - “Кръв” от 1933 г. Конст. Константинов очевидно цени тази си книга, след като я преиздава през 1946 г., година опасна за нея поради тогавашната конюктура, за което авторът плаща с немалко главоболия. Сюжетът на романа следва кървавите събития у нас през 1925 г. Противно на до неотдавна приетите като правилни книги за времето 1923-25 г. в “Кръв” не доминира патосът на изобличената властова жестокост. Темата на романа е отказът от революционната ожесточеност на борещите се с властническото насилие в името на следван идеал.
Хуманистичните лостове за такава промяна у част от героите са осъзнатото нежелание да следват омразата и крайностите на противостоенето и неустоимият повик на вековната нормалност на семейния ред и майчинството. Конст. Константинов е сред първите превърнал в литература водещата обществена тенденция. И не я използва конюнктурно, както донякъде това прави Сл. Красински в “Пропаднали комунисти”. Нашият автор следва обществената тема напълно добронамерено, воден само от литературни намерения. Но това не винаги гарантира успеха. Не е гаранция за него и актуалността на тематиката, чиято дълбока хуманна насоченост я прави и дълговечна. Бедата е, че Конст. Константинов подобно на повечето белетристи от тези поколения, включително и великите майстори на разказа Йордан Йовков и Елин Пелин, не е надарен с романово мислене. Той и те не могат да създават пълногласен романов живот за повече герои и сюжетни линии и да съгласуват взаимоотношенията им като логично и ненагласено следване на техните същности. Но и така “Кръв” има място в историята на литературата ни.
Докато “Път през годините” е на друга лавица в нея - в Пантеона. Вече се мотивирах защо, но ми се ще да напомня за съдържанието ѝ. Писателят е роден в Сливен, поради което този град и след него София стават обект на първото мемоарно тематично ядро - българския градски живот. Следващите са: общественият живот, духовният живот на нацията и нейното изкуство.
В тези тематични жалони Конст. Константинов убедително разнищва тяхната вечна проблематика: традиция и модерност, национална памет, личности и принос и т. н. И освен това след блестящи анализи, портрети и аргументация прави заключения за значимостта на определени отрязъци от време и на духовни водачи, които и днес са неоспорими. Тогава? Да славим откривателя им. И да напомним, че като всички истински духовни водачи на нацията и той е генетичен син на Възраждането ни.