- Как стигнахте до Кан, господин Командарев?
- Би трябвало да кажа чрез „Посоки“. Всъщност ние рискувахме и изпратихме на седми януари в Кан съвсем груб монтаж на филма, но пък решихме, че няма какво да губим. Реално снимките приключиха в края на миналата година, до края на декември с Нина Алтънпармакова успяхме да монтираме много бързо, така че преди Коледа имахме първия вариант. Веднага след Нова година го пипнахме още малко и на 7 януари го засилихме - с работната картина, с работния звук, без никакви корекции с идеята да става каквото ще. Пуснахме го и за официалната селекция, както и за Петнайседневката на режисьорите в паралелната програма. Седмици след това получихме доста окуражителен имейл - неофициален. От паралелната програма ни съобщиха, че много са харесали филма и април месец може да се случат добри неща. Така че очаквахме по-скоро оттам да има някакви добри новини, но не и от официалната програма.
- Как ви съобщиха?
- Бях в Германия, където правехме постпродукцията на звук и картина. На 29 март ми се обадиха. Звъни телефонът и гледам някакъв френски номер. Вдигам и ми се обажда Кристиян Жьон (Christian Jeune - б.р.), който е директор на програмата „Особен поглед“. Всъщност официалната селекция на фестивала има две програми - „Състезателна“ и „Особен поглед“. Всяка една от тези програми си има жури и съответно награди. Та, обажда се мосю Жьон, представи се и ме информира, че преди една седмица ми е пратил мейл, в който ми съобщават, че „Посоки“ е в официалната селекция, и добави: „Понеже никакъв отговор не получаваме от вас, се чудим радвате ли се, не се ли радвате“.
Радостта беше невероятна, а се оказа, че точно този мейл е отишъл в спам пощата.
- Явно пощата си е помислила, че това е някакъв френски вирус.
- Явно. Но от тези вируси, дето те правят щастлив.
- Вие вече бяхте в Холивуд с предишния си филм „Съдилището“ и подготовката на кампанията беше доста скъпа, доста тежка. Как ще подходите в Европа?
- Пак си е много работа. Екипът на нашия световен дистрибутор „Ари медия интернешънъл“ е доста амбициран. Вече наеха пресагент, който ще се занимава с кампанията на филма, с връзките с медиите. Идеята е филмът не просто да бъде в Кан, а да бъде забелязан и да стои добре.
- Колко важен е Кан за съдбата на един филм?
- Много. Това е шанс не само за филма, но и за новото българско кино, защото виждаме какво става с румънците. Те станаха фестивален феномен през последните години. Всяка година има румънски филм в Кан, така че дай боже да има повече и по-често български филми там. Това е пореден успех на новото българско кино. Досега имахме участие в паралелните програми - Седмица на критиката, Петнайседневката на режисьорите, които също са много важни и престижни. Сега вече влизаме в официалната селекция. Това е посоката.
- Очаквате ли участие в други фестивали?
- Да. Междувременно стана ясно къде ще бъде северноамериканската премиера на филма - в Торонто. Вече ни съобщиха, че сме в официалната селекция. Този фестивал също е от „А“ категория и е най-големият в Северна Америка и същевременно най-важният от пазарна гледна точка. Торонто не е конкурсен фестивал и затова е достатъчен успех, че си в официалната селекция.
- С какво е по-различен „Посоки“ от другите ви филми?
- С много неща. От емоционална гледна точка той е много личен, много искрен филм. От техническа гледна точка той е направен с много малко пари, нискобюджетен, направихме го много бързо.
- Колко време мина от идеята до готовия монтаж?
- По-малко от две години. Само за сравнение при „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ този период беше 8 години, а следващия - „Съдилището“, го направихме за пет години. Тъй като „Посоки“ е камерен и нискобюджетен снимачният период беше сравнително кратък, но за сметка на това подготвителният период беше много тежък, много динамичен. Всяка една от историите във филма я заснехме в един кадър, трябваше всичко да е изпипано до последния детайл. Реално целия филм го заснехме с фотоапарат като репетиция предварително - с актьорите, по реалните маршрути, с точното движение на камерата. Така успяхме да видим къде бъркаме и къде сме на прав път.
- За какво е този филм? Какви са историите?
- Това са шест истории в шест таксита за една нощ в София. Малко или много това е диагноза за това какво се случва в България и в Европа. Между другото, много хора в чужбина, които са гледали грубия монтаж, казват - „да, филмът е заснет в България, историите се случват в София, но всички тези проблеми, които ги има във филма, те са общоевропейски.“ Твърдят, че е много актуален за това, което се случва в Европа днес. Филмът има драматични моменти, има смешни моменти. Има една забавна случка около един от епизодите. В нея персонажът на Асен Блатечки си прави солени шеги с френските автомобили и още докато снимахме, си казвахме, че заради тези майтапи ще си отрежем всякакви шансове за Кан. То пък се оказа, че оттам първи ни поканиха.
- Явно организаторите на фестивала имат същите проблеми с френските автомобили.
- Кой да ти каже, но всеки, който го е гледал, много се смее на този епизод.
- Споменахте Блатечки, кой друг от актьорите бихте отличили? Кой е главният герой?
- Понеже това са шест истории, е доста трудно да се каже кой е главният. Но страхотни роли правят всички. Трябва да изброя целия кастинг. Васил Василев-Зуека прави страхотна роля, Блатечки, Ирини Жамбонас, Митко Баненкин, Николай Урумов, Стефка Янорова, Иван Бърнев, Стефан Денелюбов и Добрин Досев. Има по-млади актьори - Боряна Стратиева, Троян Гогов. Васил Банов играе много силна роля - типично Чехов герой.
- Много особено е заснет филмът. Знам, че този, който е оператор на фокуса, стои през цялото време в багажника на автомобила, в който се разиграва историята.
- Така е. Понеже всичко се случва в реално време, автомобилът се движи в реален трафик, с реални проблеми. В таксито са само актьорите и операторът, асистентът на фокуса е скрит в багажника, а ние пък се движихме на разстояние в един бус и с радиовръзка, която се разпадаше през цялото време и така се опитвахме да чуем и видим какво се снима в момента. При кадър от 19 минути, ако нещо се обърка, дори и да е дреболия, се спира и се започва отначало. В първия епизод, който единствено се случва през деня, трафикът беше много сложен въпреки съботния ден и трябваше да направим повече от 12 дубъла.
- Какво послание пращате на зрителите?
- Положението никак не е розово в България, пък не само тук. В „Посоки“ има и проблемите с образованието, проблемите с възрастните хора, с неудачниците, с оптимистите, има различни типажи. Ние сме на ръба и нещо трябва да се направи, но за да се направи, трябва да свалим розовите очила. Това да видим какво се случва в действителност, къде несериозно и къде на майтап, защото във филма ги има и двете. Във филма има и лоши хора, но има и добри хора. Има човешки съдби, има истински истории. Има надежда.
- Заобичахте ли таксиметровите шофьори покрай снимките?
- Ами то си ги заобичах преди това, защото доста време изкарах с тях. Тези, с които работех и прочетоха сценария, много помогнаха със съвети, с нови истории. Както ми каза един от шофьорите: „Ние дублираме социалните служби в страната, защото всеки, който изпадне и стане безработен, единственият му ход е да се качи на такси.“ Срещал съм учители, има трима свещеници, които карат таксита в София. Познавам таксиметрови шофьори ядрени физици от БАН, има и копърки - в каквато се превъплъщава Герасим Георгиев-Геро. Прекрасна роля. През нощта София е много интересен град. Като човек, който живее на Орлов мост, не знаех много неща за столицата. Това, което открих и ме потресе, е, че това е градът на казината и заложните къщи - особено по крайните квартали. Реално през 100 метра има казино, а до него денонощна заложна къща. „Ломско шосе“ е Вегас. Другото нещо, което е впечатляващо, е колко много магазини за дрехи втора употреба има. Ние като евтина продукция реално ги проучихме, защото нискобюджетен филм може да си позволи предимно такъв магазин.
- Ще празнувате ли?
- Вероятно. Много е важно да кажа, че един успех на един филм не може да бъде просто фойерверк - някакво чудо. Ако ги нямаше успехите и на „Урок“, и на „Слава“, и на „Без бог“, и на още много филми преди това, нямаше как и „Посоки“ да получи това признание. Един филм не може да се появи без контекст в Кан. Това е един процес, в който нещата се потенцират взаимно. Дай Боже повече качествени, повече български филми да се произвеждат и тогава ще имаме Кан, ще имаме и онзи мечтан „Оскар“. Едно от най-разумните решения, които се появиха в кинопроизводството у нас, е тази нискобюджетна сесия, от която се родиха може би и най-успешните филми напоследък. Благодарение на нея повече режисьори имат шанса да се изявят, конкуренцията стана по-голяма и поради ограниченията започнаха да се търсят много силни камерни истории. Ето че точно с нискобюджетен филм попаднахме в официалната селекция на Кан.
Нашият гост
Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е най-разпространяваният български филм в света - в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен “Оскар” за 2010 г. Следващият му филм “Съдилището” дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели “Златна роза” на кинофестивала във Варна и още десетки награди.
В четвъртък в Кан обявиха, че новият филм на Командарев “Посоки” е в официалната селекция на фестивала в раздела “Особен поглед”.