Режисьорът Стефан Командарев пред „Труд“: Най-използвана клинична пътека за пациентите в България е тази до банкомата

Основната цел на документалния филм „Живот от живота“ е донорството на органи да стане нормална част от културата и ценностите на обществото в България

На 11 септември, когато светът ще отбележи 20-годишнината от атентатите в САЩ, когато терористи сринаха със земята символа на глобалната икономика - кулите близнаци, режисьорът Стефан Командарев ще представи новия си документален филм „Живот от живота“. Един дълбок, абсолютно безпристрастен разказ за живота на хората, които очакват трансплантация у нас. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. Към 4 юни 2021 г. броят на чакащите за трансплантация български граждани е 1041. Зад тази цифра се крият реални човешки съдби, емоции, страдания и надежди на хора. И на техните семейства. В България, в която беше направена първата в Източна Европа трансплантация на сърце (1986 г.), днес тези операции са малко и с всяка година стават все по-малко.

- Повече от година снимате по тема, която е толкова тежка, толкова изпълнена с надежда, че почти не се говори за нея у нас - трансплантациите. На 11 септември е премиерата на „Живот от живота“. Защо се захванахте с тази тема и колко сериозна дилема и проблем е живот от живота, господин Командарев?
- Захванах се, докато писахме със Симеон Венциславов сценария на „Посоки“. Там имаше такава сюжетна линия. За целта се срещахме с двама невероятни хора, които ни въведоха в темата - д-р Марияна Симеонова - шеф на тогавашната Агенция по трансплантация и Георги Пеев - единствения българин, живеещ с два трансплантирани органа - сърце и бъбрек. Станахме и приятели. Сега с документалния „Живот от живота“ продължаваме темата, захваната с игралния „Посоки“. А проблемът уви е болезнено сериозен - и в класацията по трансплантации в Европа сме на последно място. Основната цел на „Живот от живота“ е донорството на органи да стане нормална част от културата и ценностите на обществото в България. Трансплантациите да са всяка седмица и да не са събитие, което влиза в новините. Завърших медицина през 1993 година и съм работил 5 години като лекар. След това завърших кинорежисура и започнах да снимам филмите си. За първи път сега се връщам към медицинска тема с мечтата да се опитаме да променим нерадостната съдба на чакащите за трансплантация на органи хиляди българи. Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България - очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота.

- След встъпването в задължения на служебното правителство изригна един много мрачен скандал. Казват в „Правителствена болница“ са извършвани незаконни трансплантации. Тук въпросите са много, но бих ви помолил като човек, който е в темата, да отговорите на очевидните въпроси!
- Огромният въпрос е какво последва от това. Защото най-ценната част от процеса на донорството - доверието между лекарите и пациентите, доверието в здравната система - всичко това беше сериозно разколебано. Хвърлиха се едни думи в пространството, описаха се страшни неща и нищо не последва. А вариантите са два, няма среден път. Или всичко това се доказва и наказва с цялата строгост на закона, за да е пример и обица на ухото, че в държава членка на ЕС това не се допуска. Или ако не се докаже, се поднасят извинения. Но след изнесените данни нищо не последва, което е идеалната хранителна среда за съмненията и нарушеното доверие.

- Колко дълбоко под дъното ровим в България по темата трансплантации?
- Щем не щем, нещата опират до модела на здравната система, до сбърканата система „болниците - търговски дружества“, до финансовия фактор и паричните потоци. До негласно споделяното, че за доста медицински управители донорската ситуация не е желано събитие, понеже не е печелившо за болницата. И заради това, трансплантациите в България се „крепят“ на няколко координатори по донорство, за които това е кауза. Но уви те са изключения, само с кауза не става и затова такива са ни резултатите. Тази система руши и доверието между хората и здравната система, затова са и толкова много отказите от даряване на органи. Здравноосигурените българи получават най-лошите медицински услуги в Европа, макар че им се налага да доплащат от джоба половината от стойността на уж безплатното медицинско обслужване. Чух един израз, че най-използвана клинична пътека за пациентите в България е тази до банкомата.

- Поражда се един много силна морална дилема. За да получи някой орган, друг трябва да умре. Тези, които очакват донор, практически се молят за такава ситуация. Живот от живота, както казвате. Вие как тълкувате тази дилема?
- Не я виждам като дилема. Смъртта е естествена част и завършек на живота. Тя се случва, уви с всеки. Но когато това се случи, отново вариантите са два. Или органите на починалия близък изгниват в гроба (или изгарят в крематориума), колкото и грозно да звучи. Или тези органи могат да продължат да живеят, връщайки живота, здравето и щастието на други хора. И хуманният и човечен акт на донорство, може да даде някакъв, макар и минимален смисъл в ужаса на загубата на близък човек. А този смисъл, докато правихме филма, го видях многократно. Въпреки че по закон хората, които са получили органи не знаят и не се информирани кои са донорите, те по-късно много често успяват да разберат и да се свържат със семействата, дарили органите. И стават близки, събират се по празници, стават едно семейство. Лично се запознах с една майка, дарила сърцето на починалото си дете, която на всеки празник е заедно с човека, който носи това сърце! И в нейната огромна мъка, все пак има минимална частица утеха.

- Какво ви струваше емоционално да живеете с тези хора повече от година - някои, които имат шанс, други, които са обречени.
- Няма такива, които са обречени. Това зависи от всеки един от нас! Ние опитваме с този филм да помогнем. Ако тези които го видят (най-вече със сърцето си) се замислят по въпроса, поговорят в семейството си за това, ако приемат каузата на донорството за тяхна кауза и го обяснят на близките си, то тогава когато дойде краят, решението за даряване ще е много по-лесно и естествено. Когато в семейството, сред близките, този разговор вече се е случил. Абсурд е държава, която е на първо място в Европа по починали от пътни злополуки и мозъчно съдови инциденти, да е на последно място по донорски ситуации. А иначе, за да направиш документален филм за хора, трябва да станете близки, приятели, да спечелиш доверие, да усетят, че няма да ги предадеш. Така стана и с героите на „Живот от живота“ - прекарахме много време заедно преди снимките, преживяхме много неща. Обедини ни каузата да променим ситуацията с трансплантациите в България към по-добро.

- Какво дава сила на тези хора в очакване? Видях една дама, която носи изкуствено сърце и изглежда по-голям оптимист от хора в цветущо здраве. Откъде идва този оптимизъм, желание за живот?
- Те са преживели много. Минали са през тежки и болезнени периоди. Помъдрели са от страданието. Научили са се да ценят малките победи. И това им дава сили. Те общуват помежду си, познават се с тези, които са минали вече през трансплантация, подкрепят се взаимно.

- Кой помага на такива хора? Има ли държавна система, която да гарантира достойния им живот, да им дава надежда чрез грижи?
- Държавата, ако беше на мястото си, щеше да предложи такава здравна система, която да осигури трансплантациите да не бъдат екзотика и да не се броят на пръсти. В доста европейски държави няма листи за чакащи, там нуждаещите се получават органи веднага или до два - три месеца. Само като сравнение ще припомня рекорда в Испания от преди две години - за 24 часа имаха 19 донорски ситуации и осъществиха 38 трансплантации.

- Главният ви герой казва, че най-мрази да псуват българските доктори. Защо псуват българските доктори? И ние защо ги псуваме? Трябва ли да се доверим на българските лекари, на българската здравна система?
- Българските лекари също са жертви на здравната система - в огромната си част. Е, има и облагодетелствани, но те се малцинство. Българските лекари, особено младите масово емигрират. Както заради икономически причини, но най-вече заради желанието си достойно да упражняват професията си, да не бъдат жертви на агресия и самоуправство. Споменал съм вече, че около всеки медицински университет в България има езикови школи за студенти медици. Масово се взима дипломата и се заминава. Тези, които остават, са на възраст. Голяма част от тях са достойни хора, професионалисти, лекари в най-добрия смисъл на думата. Не им е никак лесно. Те ни лекуват, те поемат ковид кризата. Заслужават добра дума и уважение.

- Също така вашият герой е и единственият човек у нас, който живее с два чужди органа - сърце и бъбрек. Той е изключителен вдъхновител. Как си обяснявате неговата сила?
- Георги Пеев е уникален човек. Журналист, общински съветник в Хасково, личност с невероятно чувство за справедливост. Денят, в който излезе трейлъра на „Живот от живота“ се оказа осмата годишнина от неговата сърдечна трансплантация. Георги написа в профила си в социална мрежа: „Минаха 8 години оттогава. Днес съм по-жив от всякога. И още по-благодарен на семейството на Искрен, което спаси живота ми... В едно нещо не преставам да вярвам и няма да се променя - каузата на донорството за повече трансплантации в България! И докато в гърдите ми тупти сърцето на Искрен, ще се боря с всички сили и средства за тази кауза! Обичам ви всички, но живота обичам най-много!“ Мисля, че тези негови думи са показателни!

- Вие с оператора Веско Христов снимахте в разгара на третата вълна на пандемията. Как ви допускаха до такива чувствителни отделения и месата в болницата?
- Помагаше ми много това, че съм лекар. Спазвахме мерки, правилните маски, дезинфекция, дистанция. Ваксинирахме се при първа възможност. Целта ни беше ние да пазим нашите герои, повечето от тях са уязвими, при положение че са трансплантирани или чакат трансплантация. Ние бяхме опасните, ние идвахме от София, от най-голямото огнище на пандемията. Справихме се.

- Повече от година се опитвате да просветлявате българите, че трябва да се пазят, че трябва да се ваксинират против коронавирус. Имате ли обяснение защо ние българите сме най-твърдоглавите в Европа, а може би в света, в отричането на ваксините?
- Твърдоглави сме, защото сме бедни. България е страната с най-голямото социално неравенство в Европа. Когато има огромно разделение между масово бедните и малкото свръхбогато малцинство, социалната тъкан на едно общество е повредена. Никой няма доверие на другия, на системата, на държавата. Както казва социолога Жана Цонева, анти-ваксърството е симптом на фундаментално счупено отношение между държава и граждани на нивото на базовото доверие в държавата. Защото след 30 години преход хората разбраха, че нищо добро не могат да очакват от държавата, дори и когато им дава безплатни ваксини срещу коварна болест. Това огромно социално неравенство има много лица и следствия. Ние сме най-бедни, най-нещастни, с най-висока смъртност, най-бързо изчезващата нация, най-ниска раждаемост, номер 1 по изоставени деца, най-малко прочетени книги на година (70% от населението - нито една), 48 процента функционално неграмотни ученици, 112 място по свобода на словото, ниво на корупция и тн. Анти-ваксърството е само част от пейзажа.

- Защо суеверието е по-силно от реалността у нас?
- Пак по горните причини. Суеверието, вярата в конспирации, магичното мислене са част от непорастването, от липсата на зрелост. Тези неща са характерни за болни общества като нашето.

- Да преминем рязко към киното? Защо се случи така, че година и нещо вече няма финансиране - грешка на политиците, мълчание на гилдията?
- Националният филмов център не работи от първи януари. Вместо помощ по време на ковид криза, каквато получиха нашите колеги в Европа, на нас просто ни „спряха кранчето“. Цяла гилдия седи без работа, докато чакаме политиците и администрацията да си свършат работата. Горят международни копродукции, пропада спечелено европейско финансиране. Новият ни игрален проект, спечелил още миналата година финансиране от България, Германия и Фонда за копродукции към Съвета на Европа - Евроимаж - стои на трупчета. Опитвам се да обясня на немските си ко-продуценти какво се случва - не могат да ме разберат. Та чакаме - Годо или Михаля, не знам, но дано нещата потръгнат.

- Въртим ли се в кръг, господин Командарев?
- За въртене, се въртим. И задълбаваме все повече. Но аз лично няма да се откажа да опитвам да променям нещо към по-добро с филмите си. Вярвам, че киното може да повлиява съдби, може да прави обществата по-справедливи. Надявам се, че и „Живот от живота“ ще постигне нещо такова.

Нашият гост
Стефан Командареве роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е най-разпространяваният български филм в света - в над 92 територии в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 40 международни филмови награди, сред които немалко награди на публиката.

TRUD_VERSION_AMP:3//
Публикувано от Емил Спахийски

Този уебсайт използва "бисквитки"