Масовизацията на висшето образование и недостатъчната научна дейност влияят негативно на неговото качество
„Труд“ продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от шест статии проф. Борисов обобщи ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България.
Днес в дискусията се включва ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. Анастас Герджиков.
Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд“ ще ги публикува всяка сряда.
Сегашното състояние на висшето образование е резултат от три основни причини. На първо място масовизирането му в началото на демократичните промени повлия негативно на качеството. Увеличаването на броя на студентите и съответно на завършилите висше образование е световна тенденция, но при нас това увеличаване не стана естествено и постепенно, ние увеличихме броя на студентите 4-5 пъти само за няколко години. Когато приемаме не 20% от завършващите средно образование, а 80 на сто, неминуемо във висшето образование влизат и хора, които нямат същите способности и мотивация като тези, които приемахме преди.
Това, че висше образование ще получат и хора с по-малки способности от най-добрите, само по себе си не е проблем. Все по-голяма част от професиите изискват висше образование и има изследвания, които показват, че дори да не си намери работа по специалността, завършилият висше образование се реализира по-добре и рядко остава безработен. Проблемът е друг. Всеки преподавател се стреми всички негови студенти да разберат това, което преподава, да получат знания и да придобият умения. Когато наред с най-добрите, които приемахме преди, преподаваме и на студенти с по-малки възможности, ние ощетяваме добрите, защото неминуемо адаптираме трудността на материала и скоростта, с която го поднасяме, към възможностите на по-слабите. Така заради масовизацията качеството на образованието се понижава още на входа на висшето образование.
През последните години масовизацията на висшето образование беше оправдавана и защитавана и с един недомислен индикатор, приет със Стратегия „Европа 2020”, който изисква до 2020 г. делът на населението с висше образование да достигне 40 %. Първият въпрос, който възниква, е защо европейските чиновници са решили вместо да измерват процента на студентите между 18 и 25 години, да изискват да отчитаме дела на висшистите точно в тази възрастова група. С какво тя е по-важна от населението между 25 и 29 години или на хората между 40 и 44 години? Освен това само след няколко години ще достигнем този индикатор дори да не правим нищо. Причината е в постоянното нарастване на броя на българските студенти меджу 19 и 23 години, което по данни на Националния статистически институт за периода 2000/2001-2013/2014 г. е следното:
Ако се абстрахираме от броя на отпадналите студенти, който не е голям, очевидно делът на хората с висше образование между 30 и 34 години през 2020 г. ще съответства на дела на студентите между 19 и 23 годишна възраст през периода 2006-2009 г., който е бил около 37-38 %, а пет години по-късно достига дори 43 %. Притеснението на българските чиновници, запознали се със Стратегия „Европа 2020” преди няколко години, идва първо от факта, че по това време делът на висшистите в посочената възрастова група е бил под 25 на сто, което се дължи на това, че завършилите в началото на века са били толкова, и второ – на неразбирането, че това през следващите години се е променило.
На второ място много от университетите в България не развиват реална научна дейност. Софийският университет и Медицинският университет – София създават близо 80 % от научната продукция на университетите. Научните резултати на първите шест университета достигат 90 % от общата научна продукция, което означава, че всички останали 45 висши училища дават не повече от 10 на сто от научната дейност. Това е лошо за качеството на висшето образование, защото, за разлика от средното училище, един от основните начини да се повиши качеството е, когато преподавателят не препредава знания, прочетени някъде или получени от някой друг, а получени лично от него.
Наред с това дори и в най-добрите български университети научните публикации в реферирани и индексирани списания в областта на обществените и на хуманитарните науки са много по-малко от тези в природните науки. По идеологически причини до 1990 г. в хуманитарните и обществените науки се поощряваше публикуване в български, а не в чуждестранни научни списания, а допреди десет години почти изцяло липсваше достъп до самите списания, т. е. не само нямаше изискване да се публикува в тях, а и беше невъзможно да се прочетат научните публикации. Така системата за научно израстване в тези дисциплини у нас доведе до изкривеното разбиране, че за получаване на научни степени и звания в обществените и хуманитарните науки монографиите на български са по-важни от статиите в сериозни списания, тъй като само със статии не може да се получи аспирираната степен или длъжност. Затова е крайно необходимо стимулирането на публикуването в научни списания с импакт фактор/импакт ранг и включени в световната система за рефериране, индексиране и оценяване в областта на обществените и хуманитарните науки.
Третият проблем е ключов. Става дума за финансовия модел. В края на 20 век „историческият” принцип беше заменен с формула за справедливо разпределение на субсидията. Този модел почиваше на броя на студентите в отделните висши училища и наистина беше справедлив, но не отчиташе качеството. Този недостатък доведе до най-големия проблем за българското висше образование.
Първо, той наказваше университетите с най-високо качество, защото това качество им струваше скъпо, а получаваха субсидия като всички други. Това ги демотивираше.
Второ, понеже финансовият модел стимулираше не повишаването на качеството, а единствено нарастването на броя на студентите, висшите училища започнаха да увеличават броя на специалностите, включително в професионални направления, в които нямат опит и капацитет. Така се стигна не само до създаването на близо 15 юридически факултета в страната, а и до това технически университет да започне обучение в над 20 професионални направления.
Така финансовият модел доведе до спад на качеството като едновременно демотивираше висшите училища да го повишават и ги стимулираше да се разрастват в направления, в които няма как да осигурят качествено образование. Затова не броят на висшите училища трябва да ни тревожи (преди 25 години броят на държавните висши училища беше почти същият, а и по-широката мрежа гарантира по-широк достъп), трябва да ни тревожи спадът на качеството, особено спадът, предизвикан от разкриването на нови специалности с ниско качество.
Неслучайно между тези три проблема не посочих демографското развитие. Намаляването на завършващите средно образование над два пъти само привидно влияе негативно на системата за висше образование. Въпреки намалелия брой кандидат-студенти държавата не е намалила субсидията. Следователно би трябвало с по-малко студенти и със същата субсидия висшето образование да е дори в по-добро състояние. Демографското развитие изглежда негативно за системата на висшето образование единствено защото тя 15 години се е развивала екстензивно и сега намалелият брой студенти не отговаря на разрасналата се система. Нещо повече, демографският развой дори помогна на висшето образование, защото показа и на най-големите скептици, че така повече не може.
През последните години няколко правителства и народни събрания подкрепиха реформа, която за първи път променя финансовия модел. Стратегията за развитието на висшето образование и измененията на Закона за висшето образование имат за цел да стимулират повишаването на качеството като в модела за финансиране бяха включени няколко компонента, които го отчитат. Само за няколко години това промени сериозно системата на висшето образование.
Осигуряването на по-голяма субсидия за първите в дадено професионално направление и намаляването на приема за последните доведе до няколко положителни ефекта – конкуренцията стимулира всички висши училища да повишават качеството, а новият модел ги демотивира да търсят студенти на всяка цена, защото ако качеството е ниско, държавата ограничава приема. Специалностите, разкрити без достатъчен капацитет и с ниско качество, започват да се закриват по финансови причини.
Тази промяна срещна голяма съпротива, тъй като доведе до затруднения за някои висши училища, защото старият финансов модел ги беше стимулирал да се разраснат прекомерно. Промяната на този модел, съчетан с демографския проблем, ги доведе до сериозни трудности. Не би било справедливо да ги упрекваме, защото държавата ги е стимулирала в продължение на 15 години да правят именно това, а не да повишават качеството. Тези университети нямат вина, че са се нагодили спрямо държавната политика и сега не можем да им кажем: „Затваряйте цели факултети”. Тези университети трябва да бъдат подкрепени – нормативно и финансово, да се реформират и да се адаптират към новата държавна политика.
Реформата включва и други стимули като подкрепата за приритетни професионални направления и защитени специалности, както и за някои направления, свързани с българския език, история, литература и култура.
Това не означава, че реформата е съвършена. В Народното събрание на два пъти бе отхвърлено предложението за нуждите на акредитацията всеки преподавател да се отчита на едно работно място, а не на две. Отказът да се приеме това предложение бе съчетан с приемането на предложението броят на хабилитираните преподаватели, които водят лекции, да се намали от 70% на 50%, ако Академичният съвет реши. В комбинация тези две неща означават, че има силно лоби на университетите, които нямат достатъчен академичен състав.
Не е решен и проблемът с коефициентите по професионални направления. Разликата между най-ниските и най-високите е близо 10 пъти. Наскоро МОН показа данни, от които се вижда, че в цяла Европа нормалната разлика е 5, т. е. у нас съотношението между най-добре финансираните професионални направления и тези с най-ниско финансиране е изкривено.
Въпреки тези и някои други нерешени проблеми реформата във висшето образование ни води в правилната посока. Макар и да минава незабелязано, това е значима реформа. Тя не само е ключова за студентите, работодателите, пазара на труда, икономиката и цялото общество, тя е и реформа в труден сектор, много по- успешна от реформите в останалите важни за обществото сектори – здравеопазване, социална политика, съдебна система. Ако реформата бъде спряна от криворазбран местен патриотизъм и лобистки интереси, ще пострада не само висшето образование, а и цялото общество. Ако подкрепата за нея продължи, скоро положителният ефект във висшето образование и много обществени сфери ще стане видим.