Автор е Андрей Протич (1875-1959 г.), македонски българин от Велес
Творбата визира археологията, историята и изкуството и излиза на френски през 1923 г.
Какво чета сега
Не казвай, че четеш. То стана за смях да четеш. Мирувай, гледкай, слушкай. Човек да станеш. Да папкаш повече и си пазиш кочинката. Съвет от интернет! Който могат да ти дадат мнозина. Остарях и лошо чувам, особено съветите. Хеле пък от еднокнижници, нискочели и бутащи се в човешката тарапана. Чета, но без да се вдига пушек. Т. е., вживяваш се, приемаш, отхвърляш и купища други действия извършваш. Едно време го правех, докато разбера, че няма файда. И още преди да е запушило, оставям книгата. Не съм се наблюдавал заради какво най-рано го правя – бездарие, неорганичност и литературщина, манипулативост, тенденциозност и т. н. Безразличието е по-убийствено от сръднята, макар че не отива директно на адреса. Тогава за какво четеш? Ами заради многото хубости, които носи добрата книга.
Андрей Протич (1875-1959)
Една от оценките, които най-често чувам като одобрение е: научих нещо ново. Това не е моята оценка. Много научих и не чак толкова много нови неща мога да намеря в книгите. Говоря за художествената литература, за историографията, за хуманитаристиката. Не се чудете, но аз не се удивлявам и не приемам като новост заливането с неизвестни ми факти. Обикновено ги изравят отнякъде с апломба на първопроходимци. Важна е подредбата им по значимост и смисъл и обемащата ги преценка и анализ.
Останалото се нарича информираност, а не ерудиция, с която мнозина се кичат. Колко много измамни медали и почетни звания си намираме с чуждици. И се улавям, че все по-често приемам четенето като навлизане в целостта на човешкото познание. Занимават ме, разбира се, и авторите и тяхната неповторимост. Удрям спирачка на задълбаването, за да се върна към четенето сега.
Нещо като четене, нещо като зяпане
Такъв е изборът ми. Книгата е…, е, някой би се заял, че това не е книга. Изглежда като реклама и помагало. Но си е книга, макар днес да очакваме от един Пътеводител на България нещо друго. Някога са гледали по-сериозно на такива замисли и са правили от тях книга. Автор е Андрей Протич (1875-1959 г.), македонски българин от Велес, когато още не я е имало македонската нация. Известен в своето време историк на изкуството и литературен критик, днес познат на малцина. Книгата е Пътеводител на България с уточнение в заглавието, че визира археологията, историята и изкуството, и излиза на френски през 1923 г. Времето на същинската, а не на насилената днешна родна франкофония. А. Протич е директор на Археологическия музей в София от 1920 г. до 1928 г. и съвсем незаслужено е пропуснат да бъде уволнен в 1923 г. като назначение от времето на Ал. Стамболийски.
Титулната страница
Имам още един аргумент да провъзгласявам Пътеводителя за книга. Притежаваният от мене екземпляр е с автограф (та подарява ли се реклама и помагало!) до друга знаменитост на времето и пак Андрей – Ляпчев, бъдещ (от 1926 г. до 1931 г.) министър-председател на България. Този политик с приноси към отечеството още преди да заеме висшия управленски пост има важна роля в умиротворяването на ожесточението в страната ни след 1923 г. А. Ляпчев също е македонски българин и това вероятно има значение за близостта му с А. Протич. Да говоря за близост основание ми дава автографът – той е за „г-н и г-жа Ляпчев“. И е без разните видове благодарност и признателност, просто доказателство за трайни отношения. Какви времена е имало у нас – на приятелство с интелектуално равенство между голяма личност в културата и голям политик. А днес Веселин Маринов не можа да стигне тези върхове и стана дружка само на втория във властта Цветан Цветанов. Не че и там няма някакво равенство, но не е същото.
И още нещо за времената – пътеводител за французи пише водещ историк на изкуството, познавач на родната архитектура, живопис и история, доказан автор в няколко жанра. Съвсем не е за подценяване кой (което значи и как!) ще те представя пред широк кръг от чуждестранен просветен елит. Макар и популярно, което не значи запознанството с България да бъде мърляво и интелектуално безпомощно. Днес работата ще я свърши Гошо Преписвача или Ваня Калинката, спечелили Проект по втория или по шестия начин, любители на лъскавите картинки, фалшивия патриотичен патос и немощните възклицания.
Признах си, че ви доверявам зяпане, а не четене. Но то в случая е достатъчно, защото важен тук е подборът на разкритите значими притежания на България, представящи както нейната история, така и постиженията на предходни цивилизации по нашите земи. Не подценявам начина на представянето им, макар той да е в някакво подчинено положение. Отправната точка на оценката как се е справил с подбора А. Протич е дали е включил най-значимото от известното историческо наследство в 1923 г. Отговорът е категорично да. Тогава ги няма познатите сега тракийски гробници и съкровища, античният театър и стадион в Пловдив, няма ги останките от римско време в центъра на София, няма ги редица от днешните големи исторически и профилирани музеи, няма го паметникът на Шипка и т. н.
Простимо е за автора в избраните от него 5 региона/маршрута да я няма Пиринска Македония с Банско и Мелник, защото тази територия си възвръщаме в 1913 г. и все още не са осмислени историческите ценности там. (Няма и природни забележителности. Те не са обект на книгата. Но пък и обявен обект в книгата – изкуството, се е състоял само в частта църковно.) Всичко известно значимо е в книгата – и в текстовете за избраните региони, и в 109-те фотоса на избраните обекти. Снимките са интересни и защото от немалко от тях можем да разберем през какви реставрации и възстановявания са минали някои от историческите ни паметници. Текстовете на А. Протич са лаконични, с най-важната информация за региона и обекта. Те могат да привлекат вниманието, да предизвикат интерес и в края на краищата и стремеж за опознаване на българското.
Не знам дали от моето зяпане узнахте очакваното за книгата. Но ще ви кажа, че в информацията в интернет (а е възможно и другаде) са я прозяпали. Няма я като факт от биографията на изкуствоведа. А тя сигурно е изпълнила някакси предназначението си. Ама отде накъде ще им помним хубавото.