Дори аналогиите между Деир ез-Зор и Сараево от 1914 г. да звучат пресилено, едно е сигурно - напрежението между големите играчи е голямо
Сирия вече 7 години не е суверенна държава, а бойно поле, на което се сблъскват интересите на Великите сили и регионалните лидери. Залогът: влияние в Близкия изток и отклоняване на вниманието на населението на замесените страни от вътрешнополитически и икономически проблеми. Около шахматната геополитическа дъска днес седят големите играчи, които се противопоставят пряко и с алиансите, които сформират в опит да се позиционират възможно най-добре преди да слегне прахта от бомбите. Когато и ако изобщо се случи това.
Турция се уплаши от американската подкрепа за сирийските кюрди и техния Отряд за народна защита (YPG) и в отговор нахлу в Сирия, атакувайки ги в Африн. Ердоган дори заяви многократно, че ще продължи още на изток към Манбидж, където има разположени и американски военни. А тях заплаши с османски шамар - безразсъдна реплика за вътрешна консумация в контекста на вълната от яростен от антиамериканизъм, залял южната ни съседка в последно време. Целта e да се окаже натиск върху САЩ да изоставят считаните за терористи и врагове на Турция кюрдските бойци. Те от своя страна пък получиха неочаквана подкрепа от сирийски отряди приближени до Асад в битката за Африн. Дали страхът от това да не останат сами без САЩ и Русия във войната с Турция и наемниците й не предизвика кюрдите да диверсифицират съюзниците, приближавайки към Дамаск? Хипотеза, която изнерви Ердоган и постави в неудобна позиция Русия като медиатор между двете страни.
В същото време сирийските кюрди са основният съюзник на САЩ в Сирия - както в битката срещу ИДИЛ, така и срещу Асад. От американското министерство на отбраната обаче са инвестирали стотици милиони долари и военен ресурс в подготовката им, за да ги изоставят с лека ръка. Патова ситуация, от която трудно ще се намери изход. А срещите от петък в Турция между официални лица по оста Анкара - Вашингтон бяха меко казано безплодни. Нито Ердоган ще се съгласи на друго освен на прогонването на кюрдите на изток от Ефрат, нито Тръмп ще може лесно да обърне гръб на кюрдските си приятели.
На карта всъщност са сложени геополитическите интереси на САЩ в региона, чиито проводник са кюрдите. След кончината на ИДИЛ и победата на Асад с руска помощ, приоритетите зад океана се изменят и втърдяват. Нито можем да очакваме мир без Вашингтон на масата за преговори, както предвижда мирният процес от Астана/Сочи, нито че нарасналото влияние на вражеския Иран в Ливан, Сирия, Ирак и Йемен ще остане без отговор. И отговорът е тук: САЩ вече са трайно в Сирия. За неопределено време. С бази и контингент, които може да се увеличават. С ясна цел - тежка дума в процесите в страната, владеене на 30 % от територията й пряко или чрез проксита, контриране на новата голяма геополитическа заплаха - Иран. Дали това настаняване ще стане по подобие на Афганистан - като време и ресурс, предстои да видим. САЩ няма нито санкция на Съвета за сигурност на ООН, нито покана от легитимното правителство да бъде в Сирия и това се цитира от Москва като нарушение на международното право. Залогът обаче е твърде голям, а моментът - изключително ключов, за да се спазват норми, които бунтовниците срещу правителството така или иначе отричат по отношение на легитимност.
Ударната контраатака в богатата на петрол провинция Деир ез-Зор от щатски ВВС срещу сили на Асад и частни руски военни е знак. Сблъсъци между американци и руснаци, макар и в прокси вариант, вече няма да са табу. Залогът обаче не е просто сферата на влияние на САЩ, много повече - националната сигурност на важен американски партньор в региона - Израел.
На практика Сирия и Израел са във война от създаването на еврейската държава. Нямат и дипломатически отношения. В последната седмица напрежението изби в реални военни действия - свален израелски изтребител, атаки срещу военни цели в Сирия от страна на Тел Авив. Настаняването на ирански шиитски милиции по южната сирийска граница доведе до ултиматуми от страна на Израел и пълна военна готовност. Всъщност положението е военно, а стратегията на Тел Авив е да прекъснат снабдяването на Хизбула в Ливан с оръжия от партньора им Иран, както и унищожаването на оръжейни заводи в близост до окупираните от Израел Голански възвишения на границата със Сирия.
Междувременно в зоните за деескалация като Идлиб сирийското правителство с руска подкрепа е в битка с бунтовниците, някои от които радикални джихадистки формирования, което обаче също генерира и цивилни невинни жертви и бежански натиск.
Войната в Сирия е далеч от своя край. Конфликтът се е превърнал в световен, а военните действия между Израел и Сирия де факто се разрастват. Точката на отношенията между Турция и САЩ (а и с Европа) са исторически на много ниско ниво, докато Москва използва разрива да се сближи с Анкара, вкарвайки клин между партньори и членове на НАТО. И то в светлината на безпрецедентно обтягане на отношенията между организацията и руската страна.
Дори аналогиите между Деир ез-Зор и Сараево от 1914 г. да звучат пресилено, едно е сигурно - напрежението е голямо, а вътрешнополитическите проблеми при големите предпоставят да се търсят външни отдушници.
*Авторът е водещ на предаването „Денят ON AIR” по телевизия „България ON AIR”