Българските емигранти от Македония осем десетилетия води борба с македонизма
В. „Македонска трибуна“ разобличава зверствата на Титовия режим
Белград и Скопие не успяха да откажат българите от националната им идентичност
Борбата срещу македонизма не започва от днес, вчера или от две-три години. Тя датира от момента на неговото пръкване – края на 1944 година. А първите яростни противници на тази чудовищна еничарска измишльотина на Коминтерна и Титова Югославия са не българските управляващи, които няколко години са съучастници в този престъпен акт, а българите емигранти от Македония. В продължение на почти осем десетилетия те водят една упорита, последователна, твърда и безкомпромисна битка, разобличаваща този безаналогов исторически фалшификат, обслужващ единствено крайния сръбски национализъм. Тя се води от всички кътчета на планетата – Европа, Америка, Австралия. А тяхната организация МПО и вестник „Македонска трибуна” безпощадно разобличават македонизма и зверствата на Титовия режим, извършени върху българското население във Вардарска Македония. От организираните национални и международни форуми, както и от конгресите на МПО се пращат многобройни декларации, петиции, апели, протести, осъждащи извършващия се геноцид над българите в Титова Югославия.
Белград и Скопие отчитат, че българската емиграция от Македония е неоспоримо доказателство и факт, смазващо разобличаващ македонизма и хвърлят огромни усилия и средства, за да я разбият и привлекат на македонска страна. Създават осем македонистки организации с печатни издания, чиято пропаганда по арогантност и цинизъм срещу България, надминава този на югославските медии. За тяхно разочарование обаче ефектът е нулев. Инициативата им претърпява пълен провал. През целия период от няколко десетилетия, въпреки огромното старание и средства, не успяват да откъснат нито една българска църква и да я направят македонистка, нито има българи, които да се откажат от българската си национална идентичност и станат „македонисти”. Тази безпримерна демонстрация на непоклатим български дух прави чест на тези достойни българи, с които българският народ трябва да се гордее.
Като дипломат в САЩ и Канада през 80-те години на ХХ-ти век имах възможността да опозная отблизо стотици наши сънародници и да се убедя в техния невероятен български дух, в тяхната преданост, всеотдайност и впечатляваща привързаност към своя български род и Родина, както и в яростното им противопоставяне на македонизма, посягащ върху най-святото чувство – българската им национална принадлежност.
За много от тези наши сънародници могат да се напишат не само статии, но и цели повести и романи, разкриващи трудния им емигрантски път, успешното им интегриране в тези многонационални държави, впечатляващото обществено положение, което постигат с труда и интелекта си, авторитета и уважението, което получават от останалите етнически групи. Ще си позволя да спомена името на само един от тези българи – Иван Илчев.
Дете на изселническо семейство от Беломорска Македония, заселило се в гр. Неврокоп, днес Гоце Делчев, Иван е снажен, буен, ученолюбив и интелигентен младеж. Завършва икономика, а по време на Втората световна война е мобилизиран в армията с чин подпоручик. Девети септември 1944 година го заварва в Гърция. Заради разпространявани слухове новите властници арестуват офицерите. Илчев не се завръща в България, а поема пътя на емигрант и след войната заминава за САЩ. Високо образован и ерудиран, печели конкурс за водещ журналист в радиостанцията „Гласът на Америка”. Над две десетилетия работи в тази престижна медия, като много сполучливо вкарва и българската тема в своите предавания.
След пенсионирането си, освободен от ангажиментите на държавен служител, Иван Илчев се включва най-активно в пропагандиране каузата на българите от Македония и разобличаването на македонизма. Майстор на словото и перото, публикува многобройни статии и коментари в различни американски издания, информирайки обществеността за миналото на българския народ и за наглата фалшификация и присвояване на български исторически събития и личности от страна на македонистите. Заедно с постоянната си публицистична дейност, след направени сериозни изследвания в Конгресната библиотека, написва и публикува на английски език краткото издание „Истината за Македонския въпрос”. Този научно-пропаганден труд с прецизна точност, очевидна обективност и смазваща аргументация разкрива генезиса и същността на този въпрос. Иван Илчев не само лично финансира издаването му, но заедно със своята съпруга Дороти – ирландка, висш чиновник в Белия дом и незаменим партньор в отстояване на българската национална кауза, го разпространява сред ръководния екип на САЩ – сенатори, конгресмени, министри, губернатори. Иван и Дороти изпращат „Истината за Македонския въпрос” на стотици библиотеки, както и на организациите на МПО извън САЩ.
В книгата си Илчев описва един показателен случай. По време на Балканската война Фердинанд безотговорно отстъпва на гърците и сърбите Македония, а той хвърля почти цялата военна мощ на тракийския фронт, за да завладее Цариград и се провъзгласи за „император” на „Нова Византия”. С тази налудничва амбиция Кобургът проиграва всички възможности за обединение на българския народ. С влизането на сръбските войски в Македония, част от населението, особено някои младежи и деца, ги посреща като „освободители”. Стар българин – комита, гледайки тази сцена, се обръща към посрещачите: „Ех, дечица, скоро ще дойде ден, когато орейки нивата, като намерите парче от турски фес, ще го изтръскате от прахта и ще го целунете. Разберете, че робството, което сърбите готвят на Македония, ще бъде несравнимо по-жестоко и кърваво от турското. Турция ни търпя пет века като българи. Сърбия няма да ни търпи и пет дни.” Каква прозорливост на този мъдър българин!
Една от блестящите статии на Иван Илчев е посветена на Никола Йонков Вапцаров и опита на македонистите да го присвоят: „Ние, българите от Македония, живеещи в чужбина, защитаваме не комуниста, а гениалния поет и българин Никола Вапцаров”. Такава е и позицията на самия Иван Михайлов.
Иван Илчев е диалогична, обединяваща и уважавана от българите в САЩ личност. Често пъти разрешава избухнали между нашите сънародници спорове и конфликти. Ползва се с голямо уважение и от Иван Михайлов, с когото поддържа постоянни контакти. Убеден е, че благодарение на огромния политически опит на неформалния лидер на ВМРО е съхранена българщината между двете световни войни в кралска Югославия. Факт, който бе демонстриран от населението на Вардарска Македония с изключително сърдечното посрещане на българските войски през 1941 година. Тази неистова омраза на сърбоманите в Скопие към него е точно затова, защото осуетява налудничавите амбиции на Белград за бързо сърбизиране на българското население край Вардар.
Контактите с бай Иван, с когото станахме приятели, бяха много чести и продължаващи с часове. На една от срещите ни дойде много развълнуван. Гледайки ме право в очите, той се бърна към мен с думите: „Данчо, убедих се в твоето изключително задълбочено познаване на вълнуващата ни тема за Македония. Години се занимаваш с този въпрос. Бил си в Белград дипломат, завеждал си сектора „Югославия” в българското външно министерство, прогнозирал си през 1979 година разпада на Югославия. Готов ли си да споделиш огромната информация, която имаш с нашите сънародници, с членовете на МПО, а и с американската общественост, като сътрудничиш с публикации в печатните издания на нашата емиграция?”
Макар и изненадан, аз му отговорих: „Готов съм да сътруднича на всеки, който се бори срещу македонизма, директно засягащ и моето семейство, чийто родоначалник Величко е изселник от Беломорска Македония. Но тъй като съм дипломат, статиите трябва да бъдат писани при строга конспирация и публикувани под псевдоним.”
Отговорът ми развълнува още повече бай Иван. Той стана, прегърна ме и предложи да обсъдим моето сътрудничество. Решихме публикациите да се печатат на пишеща машина, предоставена ми лично от него – ще я получавам в следобедно време, ще печатам в апартамента си, на следващата сутрин ще му я връщам заедно със статията. За псевдоним предложих малкото ми име да бъде Пирин, а той прецени, че на това име най-много отива фамилията Охридски. „Както ти, Данчо, си част от Македония, така и псевдонимът ти трябва да те свързва с този скъп на сърцата ни край.” – доволен добави Илчев.
След взетото решение, Иван Илчев информира главния редактор на в. „Македонска трибуна” Антон Попов, изключително всеотдаен българин, за новия сътрудник на вестника. Така от месец юли 1982 година в него периодично започнаха да се появяват статии под псевдоним Пирин Охридски. Публикациите впечатлиха не само сънародниците ни зад граница, но и някои среди в София. Колеги - дипломати започнаха да настояват да открия името на нелегалния автор, за да го поканят като официален гост на МВР. Обещах да изпълня молбата им и я изпълних, но чак след 10.10.1989 година. Тогава разкрих, че зад псевдонима Пирин Охридски се крие българският им колега Йордан Величков.
Историята свидетелства, че трудно се опазва тайна между повече от двама. А ние бяхме четирима – аз, Иван Илчев, Антон Попов и съпругата му Вида Попова. Седем години тези трима БЪЛГАРИ – американски граждани, запазиха в дълбока тайна нелегалната ми пропагандно-публицистична дейност. Двама от тях не са между живите. Дълбок поклон пред достойните им имена и светлата им памет! А с Вида, която живее в Рим, поддържаме повече от десетилетие най-искрено приятелство.
Моите публикации бяха озадачили и затруднили някои български контраразузнавателни звена. Като началник на Консулската дирекция при МВР в началото на 90-те години един от техните началници ме попита: „Господин Величков, как успяхте повече от седем години да запазите в тайна една дейност, за която сте носили строга наказателна отговорност?” Отговорът ми бе кратък и лаконичен: „Професионално.”