През последните години историята отново се превърна в ефективен инструмент на пропагандата. Многословната риторика и графомания в социалните мрежи, медийното и политическото пространство се изпълниха с нетърпимост, омраза и гняв към Русия. Абсурдната ситуация, подчинена на идеята за разгром на Федерацията и военна победа на Украйна, излиза далеч извън рамките на реалността. Създаваният виртуален свят разрушава реално европейски институции, държави и общества, но утвърждава евроатлантическите ценности, чиято същност едва ли някой вече може адекватно да формулира.
В този объркан свят гаранция за нормално възприемане са неоспоримите факти и процеси, на които се основава историческата памет и идентичност. Нещата стават още по-интересни и актуални, когато се отнасят за българо-руските отношения в дипломатическата сфера на току-що създадената Трета българска държава. Процесът на освобождаването и възстановяването на българската територия в резултат на последната руско-турска война от 1877-1878 г. преминава през военни действия и сложни дипломатически игри. Общоизвестни са неоспоримите факти, свързани със възстановяването на България, формулирана в предварителния договор от Сан Стефано, обединяваща българското население от Мизия, Тракия и Македония, както и разпокъсването u от решенията на Берлинския конгрес няколко месеца по-късно. Политизирането на 3 март като национален празник на България е перманентен повод за конфронтация, а не за обединение. За съжаление се превърна в традиция външните и вътрешните политически сили да залагат на конфликта като сигурен инструмент за разединено общество и слаба държава.
Въпреки всичко България продължава да е на геополитическата карта на Европа. Вече 145 години тя е международноправен субект, чието присъствие в международната балканска и европейска система е неоспорим факт. Началото е поставено в първата година след Берлинския конгрес. Временното руско управление, договорено в Санстефанския договор за две години и потвърдено с берлинските решения, но за по-кратък (деветмесечен срок), решава няколко важни за съществуването на Княжество България задачи. Под ръководството на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков се поставя началото на държавните институции, изработва се Търновската конституция, изгражда се българската армия. Освен това още през 1878 г. се създава Канцелария за общи дела и дипломатически отношения, която през май следващата година се преименува в Отдел за външните работи.
Държавите от Великите сили (Великобритания, Франция, Италия, Австро-Унгария, Русия, Германия) или т. н. държави от „европейския концерт“ имат своите интереси в променящата се геополитическа картина на Европейския Югоизток.
Политическата автономия на българското Княжество дава възможност всяка една от тях да легитимира своите интереси чрез включването на София в дипломатическата мрежа, с установената от практиката система от дипломатически агенти и генерални консули. Предимството е на руската страна, която през периода на Временното руско управление не само съдейства за подготовката и приемането на Търновската конституция, но и за провеждането на Великото народно събрание, което на 5 юли 1879 г. излъчи първото българско правителство с министър председател Тодор Бурмов, който на същия ден с Указ 1 назначава за министър на външните работи и вероизповеданията Марко Балабанов.
Два дни по-късно, на 7 юли руският дипломат Ал. П. Давидов в качеството си на руски дипломатически агент и генерален консул връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. На 8 юли връчват акредитивните си писма дипломатическите представители на Франция (Йозеф Шефер), Германия (барон Флориан фон Тилау) и Австро-Унгария (граф Кевенхюлер-Меч), на 23 юли - на Великобритания (лорд Уилям Палгрейв), на 25 декември и на Италия (Доменико Бруненджи). Същата процедура се осъществява и с установяването на дипломатическите отношения между Княжеството и съседните му страни.
С връчването на акредитивните писма от представителите на Великите сили, България стъпва уверено на пътя на легитимирането u като международноправен субект. По този начин Княжеството става част от многообразните икономически, търговски и политически процеси, утвърждаващи го като устойчив субект в Европейския Югоизток. Включването на българското Княжество в международните процеси открива пътя към решаването на два важни стратегически въпроса - Съединението с Източна Румелия (1885 г.) и Независимостта (1908 г.)