Нито една друга велика сила не е играла такава роля в народния ни живот
„Вътрешно-българският фактор“ в политиката мисли и действа неефективно
Белград и Атина заграбиха вардарския и егейския дял от Македония
В политическото пространство на България днес доминира един дебат: каква трябва да бъде политиката на нашата страна към Русия в сегашните драматични времена? Причините за него са обективни, защото се коренят в спецификите на българското русофолство! А кое породи особеностите на това явление като елемент в българската народопсихология?
„Вътрешният фактор“ - тоест, организираното българско национално освободително движение, се оказа в невъзможност, да разреши основният проблем на нацията ни в новото време - освобождението от властта на Османската империя, само с наши - български сили. След разгрома на Априлското въстание се наложи Русия да обяви война на султана. А със Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г., се обяви създаването на свободната българска държава. При това в сравнително пълни етногеографски измерения. Очакванията за тези събития и техният резултат формираха трайното русофилство на масата от българския народ.
Да, но! В същото време и Черна гора, и Сърбия, и Гърция получиха своята свобода, след поредна война, водена от Русия с Османската империя? Защо тогава „тяхното русофилство“ е по-различно от българското? Причините и тук са обективни: първо, когато сърбите повеждат борбата за своята свобода през 1804 г., те се борят близо осем години. Русия в последна сметка обявява война на султана, но тя не се води в Сърбия, а в Бесарабия и Крим. За да не допусне преминаването на армията, командвана от маршал Кутузов на Балканите, султанът се съгласява да се създаде малкото княжество Сърбия. На сръбска територия не е убит нито един руски генерал, лекар и обикновен войник, поради което там липсват 1400 паметници на подобни герои.
В гръцкия случай, вътрешният фактор води борбата от 1821 до 1829 година. Руската армия, командвана от генерал Дибич, разгромява турците в Североизточна България, преминава Балкана и влиза в Одрин. Чак тогава управляващите в Цариград подписват договора за създаването на гръцкото княжество. Но и в Гърция също липсват 1400 паметници на загинали руски генерали, лекари и войници, защото руснаците не се бият на гръцка, а на българска територия! Докато българското освобождение се решава с една тежка война, водена на наша, собствена земя. Ефектът от руският принос за българското освобождение тук е несравнимо по-силен, трайно запомнящ се и въздействащ върху съзнанието на народа ни. Защото този народ наблюдава лично - „от самото бойно поле“, как се пролива кръвта на руснаците и за сръбската, и за гръцката свобода, а след това и на около 64 000 генерали, лекари и войници, дошли от далечна Русия, за да освобождават самата България!
Втората причина, за съществуването на специфика в българското русофилство и неговите интерпретации, се корени в обстоятелството, че вътрешнобългарският фактор се оказа недостатъчно ефективен при реализацията на националната ни външна политика и през ХХ век! Поради това се наложи отново честа намеса на Русия в българската съдба. Едно обстоятелство, което не се проявява така ясно в поведението на вътрешно сръбския и вътрешно гръцкият фактори, в европейската политика между 1912 и 1945 година. Примерите са добре известни: когато през 1908 година правителството на Александър Малинов отхвърли васалната зависимост на българското царство, султанът натрапи в договора клауза за „откупуване на независимостта“. В резултат се наложи Русия да опрости, все още неизплатените турски репарации от войната през 1877-1878 година, а България пое задължение към Петербург за 80 милиона франка. Те обаче не се платиха от наша страна, защото избухнаха войните, а правителството на Ленин след 1917 г. опрости всички руски вземания от чужбина. При подписването на Брест-Литовския мирен договор на 3 март 1918 г. Русия не постави никакви искания към България за репарации или контрибуции. А Англия и Франция наложиха с Ньойския договор за мир през 1919 г. най-тежките клаузи, с които изобщо някога е задължавана Третата българска държава. В същото време управляващите в Белград и Атина заграбиха вардарския и егейския дял от Македония плюс Беломорска Тракия, населени предимно с българи!
През годините на Втората световна война вътрешнобългарският фактор отново не се оказа на висотата на историческата необходимост. След 1945 г. България за пореден път е изправена пред възможност за трета национална катастрофа. И отново не друг, а съветската делегация в Париж заяви през 1946 година на всеослушание: „Българи, бъдете спокойни, границите на държавата ви няма да се променят“! При положение, че Гърция искаше целия Родопски масив с гранична бразда западно от Пловдив и Свиленград! А зад нейните претенции стояха Англия и САЩ!? Съветският съюз изигра решаващата роля и при модернизацията на България, през втората половина на ХХ век. Една мисия, която не е изпълнявана от руснаците, нито в Сърбия, нито в Гърция, нито в Черна гора. А половината от активните поколения днес не само пазят спомените от миналото - те са изпитали лично и не малко позитиви от промените, настъпили с българската модернизация. Въпреки, наличието и на поредица от негативи, вследствие наличието на прекалената доминация на съветското влияние в София, след 9 септември 1944 г. Факти, които са добре известни.
Казано в обобщение: прекалено много, изключително важни и трайно запомнящи се, са руските намеси в новата съдба на българския народ. Нито една друга велика сила не е играла такава роля в народния ни живот! Казано образно „този външен фактор“ играе в нашата нова история много по често, действена и ефективна роля, докогато „вътрешнобългарският фактор“ мисли и действа неефективно. Разрешаването на най-важните проблеми на нацията ни, свързани с възможността да съществува и оцелява Третата българска държава през последният век и половина, е свързано с Русия. Реалност, която не е така силно застъпена в сръбската и гръцката история през ХХ век. Нещо повече - времената, при които България и Съветският съюз са най-близките партньори на Балканите, Гърция влиза в структурите на НАТО, а Югославия води решително независима политика от Москва!
В същото време обаче, именно тази особеност на „народното русофилство“ е причината, обвързаните българи със Запада - било то по икономически, образователни или политически причини, да обругават публично и най-категорично русофилството в неговия масов вариант. Тези две тенденции, свързани с интерпретацията на русофилството в България, са главното основание на управляващите в Москва пък да застанат на диаметрално противоположна позиция. От една страна те очакват, „вечна благодарност“ от българите! От друга ги дразни антируското поведение на прозападните политици в София.
Ето защо България най-често е обвинявана в „неблагодарност“ и „предателство“! Затова и при условията на днешните събития в Украйна, най-напред беше спряно българското кранче за газта, в сравнение с всички останали държави членки на ЕС.
Изходът от сложността на българското русофилство е само един: вътрешнобългарският политически фактор веднъж за винаги да се превърне в главен създател и строител на позитивите в народностната ни съдба. Само тогава „външният фактор“ - „Дядо Иван“, ще придобие предимно културно историческа, а не актуално политическа форма на изява. Единствено след това българите ще започнат да вярват само на своите управници. А българо-руските отношения ще се освободят от различните, тенденциозни интерпретации, наблюдавани към настоящия момент и в София, и в Москва. Съответно двустранните ни отношения с Русия ще се нормализират на съвременно цивилизационно ниво.