ГЕРБ се държи на върха заради безупречна политическа машина
„Джендър България“ продължават да тънат в тресавището на омразата
Отдавна месец август не е бил толкова „политически“. И то не заради предизборна кампания, а поради провали и инциденти, които засягат различни сектори на управлението и предизвикват остра обществена реакция. В началото бяха грозните, но явно необходими, коалиционни скандали сред все още „обединените“ патриоти. После навлезе в нова фаза драмата с чумата по добитъка в Странджа. Пак насред ваканционните августовски дни безпрецедентно изчезна Търговският регистър и в продължение на 17 дни, гордеещата се с компютърните си достижения и IT-специалисти нация живя без дължимата публичност и прозрачност на гражданския оборот.
Пак през този месец август застрахователна компания с неясна репутация фалира и завлече десетки хиляди клиенти. Което пък предизвика извънредно заседание на парламента и оставка в Комисията за финансов надзор. После пътна трагедия край Своге зачерни български домове и за сетен път предизвика полемики за безумието по българските пътища. Безумие, заради безобразно ниското качество на пътно строителство у нас, резултат от отровния коктейл на кражби, некадърност и безотговорност. Безумие и заради невижданата по други географски ширини шофьорска вакханалия. Има и още, но дори само тези събития дават представа за високите тазгодишни политически температури през август.
И докато българското политическо блато ври от такива зловонни изпарения, в света напредва демонтажа на неолибералния глобализъм, чието начало бе поставено с идеологическия обрат в Белия дом. След като през последните месеци бяха очертани контурите на новата геополитическа архитектура на света, при която глобалният дневен ред ще се определя от баланса на интереси и динамиката на противоречията в триадата „Вашингтон-Пекин-Москва“, месец август стана знаменатален с една от най-значимите победи на американския президент Доналс Тръмп – неолибералните споразумения за свободна търговия, които даваха безпрекословно господство на корпорациите над суверенните държави и обществения интерес, отидоха в историята. След като спря Трансатлантическото и Тихоокеанското споразумения, Тръмп постигна и взаимно изгоден търговски пакт с Мексико, с което беше сложен и краят на НАФТА. Колкото и да изглеждат далечни за нашите си български работи тези събития и процеси, няма никакво съмнение, че те ще имат своето дълбоко икономическо и политическо отражение в България в средносрочна перспектива. Разбира се, при условие, че настоящата политика на Белия дом стане устойчив фундамент на американската икономическа и външнополитическа визия през следващото десетилетие. Но все пак да се върнем на родната политическа арена, където предсрочно започналия нов политически сезон след броени дни ще навлезе в по-активна фаза.
Очертават се сериозни политически рискове. Съживяват се въглените на едно хронично обществено недоволство. Достатъчна е дори случайна „искра“, която може да предизвика истински политически пожар, който да постави на карта оцеляването на управляващата коалиция. Дотук правителството, или по-точно казано – министър-председателят Бойко Борисов, умело гаси лумващите огнища на обществено напрежение. Отстъпиха под натиска на мащабната критика на широката общественост, на научния и духовен елит на нацията срещу Истанбулската конвенция и джендър-идеологията. Водят диалог и търсят решения по гноясали социални теми като ТЕЛК и правата на хората с увреждания. Достатъчно е група от двайсетина души да застане с протестни плакати пред сградата на Министерския съвет, за да получи светкавично управленско внимание. Това вероятно подсказва, че сред управляващите има поне инстинктивно, ако не рационално осмислено, разбиране за взривоопасните настроения, които се раждат всекидневно в недрата на българското общество. А тези настроения се подклаждат не от друго, а от хроничните проблеми на България – бедността, разпиляването на публични ресурси, калпавото и скъпо здравеопазване, тлеещото образование, което бълва дипломирано невежество, превръщането на администрацията в привилегирован пристан за партийни кланове и фамилии...
Вече трудно можем да говорим за политическа стабилност. По-скоро имаме временно приспана нестабилност. Нещо като спящ политически вулкан, който може би изглежда интересно като пейзаж за някого, но ненадейно може да се събуди и да предизвика тежък обществен катаклизъм. По засъхналата кал се води скучна и, с извинение, много посредствена политическа битка. Най-печалното е, че с редки изключения, в тази битка не се сблъскват идеи за България, а голи претенции за власт. Едните вече са свикнали с нея и трудно могат да си представят какво ще се случи след неизбежното един ден отиване в опозиция. Другите – зажаднели за власт, не могат да си представят какво ще правят, ако Негово Величество Избирателят, отново им отреди място в опозиционния миманс. Няма съмнение, че Корнелия Нинова прави опити да преодолее овехтялата догматика, която дефинира лявото в XXI век през призмата на неадекватните на днешните реалности категории на XIX век. Опитва се и да излезе от оковите на фамилните и кланови обременености, в чиито плен традиционно е кадровата политика на БСП. Понякога успява, по-често не. Но за съжаление, БСП все още не може да убеди мнозинството български граждани, че има визия и способности да предложи по-добра алтернатива за България. Партийният егоизъм не позволява на апарата от „Позитано“ да компенсира този дефицит с реална заявка от типа на дертлиевата – „ще управляваме с таланта на целия българския народ“, която би позволила консолидация на широка основа. Защото само с истински и престижен „национален отбор“, предложен от левицата, а не с дежурното партийно отборче, може да се спечели широкото обществено доверие и да се стигне до реална политическа промяна. Само такъв подход може да неутрализира хроничното напомняне „знам какво направи, когато управляваше миналия път“ или пък „знаем ги вашите кадри, с нищо не са по-добри“. Истината е, че ГЕРБ се държи на върха не толкова с по-добра управленска политика, колкото с безупречна политическа машина, която функционира поне досега безотказно в условията на избори. Бизнесът, лявата и социално консервативна експертна общност и голяма част от лидерите на мнение днес са по-склонни да пазят известен неутралитет или да критикуват тематично властта, без обаче да наливат вода в мелницата на поставилата се в самоизолация БСП. Защото не я припознават като солидна и фундаментално различна от ГЕРБ от управленска алтернатива. Двубоят ГЕРБ-БСП излъчва по-скоро импулс „стани да седна“, отколкото „с нас ще живеете по-добре“.
Тази, в известна степен патова ситуация, продуцира друг политически риск – от дирижирано инсталиране на „нова алтернатива“, която под маската на „радикална промяна“ да запази статуквото. Това е риск, защото подменя реалният политически процес, обезкървява гражданското недоволство и анихилира обществената енергия за промяна. Целият въпрос е дали факторите, които могат да предизвикат подобен мащабен процес, ще имат жизнен интерес от подобна политическа инсталация.
На този фон, тишината която се носи от другия ключов фактор в българската политика – ДПС, е всъщност красноречива. Партията на г-н Доган очевидно е в процес на консолидация и решително преодоляване на последствията от предателските действия на хората около Лютви Местан. Умереността, която ДПС по традиция демонстрира, съчетана с верния геополитически компас на ръководния екип на партията, прави твърде вероятно след едни бъдещи парламентарни избори ДПС отново да започне активно да конструира политическите реалности и властовите конфигурации в страната. Местният вот пък от своя страна ще бъде тестовата площадка за по-малки формации като АБВ, която след връщането на Румен Петков начело, има нов шанс за излаз на парламентарната сцена. За „Джендър България“, както шеговито наричат из социалните мрежи поредната партийна опаковка на изветрялата костовистка пърцуца, наречена официално „Демократична България“, няма особен смисъл да се говори. Не за друго, а защото не предлагат идеи „за“ България, а продължават да тънат в тресавището на омразата и отрицанието. И защото евентуалното им връщане в политиката преминава безусловно през придружена с „изкуствено дишане“ прегръдка с ГЕРБ.
Есенният политически сезон най-вероятно няма да даде отговор на големия въпрос за властта и управлението. Но със сигурност ще постави серия от нови въпроси, на които избирателите ще отговорят през изборната 2019 г., когато предстоят европейски и общински избори. Сигурно е само едно - с тази политика стабилността ще е стабилна само в своята хронична нестабилност.