Диалогът не означава предателство, а преговорите не са пазарлък
Практиката се срути до нивото на кръчмарските дискусии на Бай Ганьо, Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина
„Парламентът се превръща в пасивен регистратор и гумен печат за волята на изпълнителната власт и партийното ръководство на ГЕРБ. Има остър дефицит на компетентност, качеството на законодателната дейност и парламентарните дебати се влоши значително. Рецидивира духът на безогледната конфронтация от началните години на прехода“.
Това в синтезиран вид са по-важните оценки за дейността на Народното събрание през първите четири месеца от управлението на ГЕРБ (юли-ноември 2009 г.), които дадохме в първия доклад на Института за модерна политика, посветен на мониторинг на парламента. В следващите ни доклади през годините към негативните тенденции се прибавиха и примери за нахлуването на лобистки интереси в законодателството в ущърб на широкия обществен интерес, както и ерозията на гражданските права и свободи по време на разюзданата полицейщина, масовото подслушване и ескалацията на полицейското насилие при вътрешния министър Цветан Цветанов. И прочие.
Припомням нашите публично аргументирани - с публикации, пресконференции, интервюта - тези и оценки за парламента при управлението на ГЕРБ, за да изпреваря родната политическа късопаметност, която заслепена от злободневни политикански страсти, ще възкликне „като критикувате сегашния парламент, не защитаване ли ГЕРБ?“. Както тогава подмяташе ехидно „не защитавате ли „Тройната коалиция“, като критикувате ГЕРБ?“. Не, не защитавам партии. Защитавам идеи и принципи. Отстоявам конституционализма и парламентаризма, както съм го правил винаги и при всякакви управления. Затова съм критикувал остро управлението на ГЕРБ от самото му начало, когато мнозина от днешните „активни борци срещу ГЕРБ“ мълчаха, гласуваха за тях или пък лееха дитирамби за „силната ръка“ на Бойко Борисов, ваеха харизмата му във вечерното си шоу или се усукваха сластно около него за постове, сделки и коалиционни съдружия. И тъкмо от тази своя позиция в защита на конституционализма, днес определям отиващото си 45-то Народно събрание, като „Срамния парламент“. „Срамен“, защото проби дъното, до което беше стигнала дейността на Народното събрание и я срути още по-дълбоко. Разбира се, има някаква логика в твърденията, които се чуват тук и там, че трябвало да стане така, за да се „спука циреят“. Но това е логиката на политическата партизанщина и волунтаризъм, а не на държавността. Нещо като доморасъл парламентарен лудизъм - както лудитите в Англия през XIX век чупели тъкачните станове в знак на протест срещу промишлената революция, вместо да се опитват да подобряват и модернизират производствените си възможности.
Няма да се уморя да повтарям: парламентаризмът и въобще демокрацията са триединство от дух, текст и практика. Духът са ценностите, фундаментите, нравите, традицията, чувството за историчност. Текстът - правилата, конституционният ред. А практиката - начинът, по който хората и институциите превъплъщават чрез слово и дела първите две. Ако липсва духът, обществото е в криза, а държавата в опасност. Защото казано е още в Светото писание: „буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6).
В „Срамния парламент“ духът беше подменен с блудкав идеологически и ценностен буламач, обсъжданите законопроекти - затлачени от партиен егоизъм и задкулисни амбиции, а практиката се срути до нивото на кръчмарските дискусии на Бай Ганьо, Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина.
45-ото Народно събрание проведе само седем пленарни заседания. Несръчно и без особена полза за обществото и държавата. „Слугите на суверена“, както обичат да се изразяват някои, (демонстрирайки по този начин пълното си невежество по отношение на института на политическото представителство), се оказаха непригодни за службата, която гражданите им повериха. Изкуството на парламентарното управление е в диалога и преговорите. Това с особена сила се отнася за един фрагментиран парламент, без ясно изразено политическо и идеологическо мнозинство. Ако в 45-ото НС имаше критична маса от депутати, които владеят това изкуство, можеха да свършат много полезни неща, дори и за това кратко време и при липсата на съгласие за съставяне на правителство. Вместо това, станахме свидетели на партиен трибализъм от най-примитивен тип, на своеобразна „африканизация на парламентаризма“, както предупредих на страниците на в. „Труд“ още след изборите. Диалогът не означава предателство, а преговорите не са пазарлък. Това са основните инструменти за защита на интересите на избирателите, които са те пратили в парламента. Чрез диалог се очертават социалните интереси, които представляваш и темите, които са важни. Чрез преговорите се постига необходимият обществен баланс, намират се зоните на съгласие и допустими компромиси, за да се движи държавата напред. Защото никоя от партиите не може да говори от името на народа - само всички заедно. Парламентът се състои не само от мнозинството, а от мнозинството и малцинството взети заедно. Управляващите - които и да са те, и опозицията - която и да е тя, заедно съставляват Народното събрание. Това ГЕРБ не искаше и да чуе преди десет години, а сега рецидивира с обратен знак чрез уж „новите“ партии в 45-ото НС.
Развихри се самоцелна законодателна логорея, която напълни парламентарното деловодство с повече от 70 законопроекта, писани на коляно. Единственото, което работиха депутатите по време на тези седем заседания обаче, беше да се занимават със себе си - със заплатите и привилегиите си и да натаманят по своята партийна кройка правилата, по които ще се явят на избори. Безогледната конфронтация пък стигна дотам, че фактически блокира другата основна функция на Народното събрание - парламентарния контрол. Тук най-голяма е „заслугата“ на правителството и премиера в оставка, които направиха и невъзможното, за да не се явяват за отчет в парламента, както повелява конституционният ред в една парламентарна държава. Опитът да се прави широкомащабна ревизия на управлението през последното десетилетие чрез парламентарна комисия по принцип е похвално и легитимно усилие. Но още изначално започна да се изражда в посредствено публично шоу и междупартийна саморазправа, които няма да дадат никакъв практически резултат. В цивилизованите държави първо се правят задълбочени парламентарни проверки по съответните казуси, установяват се фактите, отсява се зърното от плявата и едва тогава се огласяват публично констатации и изводи, по които се правят публични изслушвания на отговорни длъжностни лица и засегнати страни. Тогава се постига реален ефект, а подобни парламентарни ревизии имат заслужена тежест и авторитет в обществото.
Всъщност, единственото положително нещо, което свърши 45-то НС, беше връщането на парламента в неговата историческа сграда. Питам се обаче, дали с делата си тези депутати не я оскверниха?