В навечерието на избора на български патриарх
През 2017 г. Българската православна църква е изправена пред голяма провокация от страна на т. нар. Македонска православна църква
Тези дни новоизпеченият премиер на Република Северна Македония Християн Мицкоски нападна лидерите на България Бойко Борисов и Румен Радев, като ги нарече политици със „средновековно” мислене. Мнозина не разбраха какво точно има предвид хитроумният водач на ВМРО-ДПМНЕ. Аз обаче го разбрах! Защото Средновековието е голямата болка на нашите югозападни съседи. Именно тогава се зараждат бъдещите нации и затова смесената историческа комисия тъпче още на цар Самуил.
Използвам случая, че утре предстои избор на български патриарх, за да разкажа за един позабравен случай от последните години, който показва колко е важно да се познава средновековната история. През ноември 2017 г. Българската православна църква е изправена пред голяма провокация от страна на т. нар. Македонска православна църква - Охридска архиепископия. Към нея е отправено на пръв поглед добронамерено предложение да я приеме като църква-майка. Като че ли край Вардар са се смирили и са признали историческата истина. Зад привидно благото предложение обаче се крие уловка. Там има условие Българската православна църква да признае еднолично македонската църковна независимост, което автоматично би я конфронтирало с останалите сестрински църкви. Освен това към нашия Свети синод е отправена покана за участие в честване през 2018 г. в Охрид на 1000-годишнината от учредяването на Охридската архиепископия. След известни колебания на 14 май 2018 г. Светият Синод на Българската православна църква отказва поканата, заради което получава много критики у нас. Всъщност решението бе мъдро, а по-сетнешната история показа правилността му.
Катедралата „Св. София”– древно седалище на Охридската архиепископия
За да стане ясна ситуацията е необходимо да се проследи историята на съвременната църква в Република Северна Македония. Официално тя носи дългото име Македонска православна църква - Охридска архиепископия. Втората част от това наименование църквата на югозападните ни съседи си „присвоява” на 12 ноември 2009 г., точно 18 години след излизането на Социалистическа Република Македония от рамките на бивша Югославия.
Т. нар. Македонска православна църква (МПЦ) има същото порочно зачатие, като измисления македонския език. Те са създадени и почти по едно и също време. През 1941-1944 г. Вардарска и Егейска Македония се намират в лоното на Българската православна църква. Инициативният комитет за учредяването на самостоятелна църква във вардарската част е свикан през октомври 1944 г., а на 13 ноември, веднага след предаването на Скопие от българската армия на югославските партизани, няколко местни свещеници се настаняват в опразнената сграда на Българската митрополия. Вече на 4 март 1945 г. „църковно-народен” събор взема решение за „възстановяване” на Охридската архиепископия, но вече като „национална“ Македонска църква. Така създаването на самостоятелна църква се явява продължение на акцията по създаването на македонския език в манастира „Св. Прохор Пчински” от червените функционери през август 1944 г.
Избухват обаче тежки препирни със Сръбската православна църква, под чиято опека са били вардарските области до 1941 г. Сръбските духовници опитват да озаптят прекомерните македонски щения, но югославските комунисти за пореден път решават в полза на галеното дете на македонизма, създаден за да неутрализира българското влияние. Така на 19 юли 1959 г. отделната македонска архиепископия е потвърдена с обща литургия в Скопие между сръбския патриарх Герман и местния епископ Доситей.
Но и това не е достатъчно за набиращите скорост македонисти. Подобно на езика и откраднатата от България история, те отчаяно се нуждаят от собствена църква. Ето защо на 17 юли 1967 г. в Охрид е свикан нов „църковно-народен” събор, на който Македонската православна църква се самопровъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони. Този път търпението на останалите православни църкви се изчерпва и МПЦ е поставена в схизма (т. е. отлъчена).
И така през 2009 г. тя еднолично добавя към името „Охридска архиепископия”, което преди не е било допускано. През последните години МПЦ започва опити за сближаване с Българската православна църква. Например през май 2014 г. на празника на Светите братя Кирил и Методий е отслужена обща литургия на българския патриарх Неофит и македонският архиепископ Стефан в катедралата „Св. Александър Невски“. Така се стига и до предложението от 2017 г.
Тук е време да се поясни що за явление е средновековната Охридска архиепископия? Тя е пряк наследник на Българската патриаршия от времето на царете Симеон и Самуил. С редица свои грамоти император Василий ІІ, назован от своите византийски сънародници и съвременници след победата си в епичните десетилетни войни с Българското царство „Вулгароктон” – „Българоубиец”, й придава в духовно подчинение огромната част от неговите територии.
Съдържанието на тези документи е поредният „нож в сърцето на македонизма”. „Много и големи са добрините – пише императорът в грамотата си от 1018/1019 г., - с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена на нашето царство и които надминават всякакъв брой; а най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем [с нея].” Ето защо той нарежда да се учреди нова архиепископия, която да замени Българската патриаршия. А през 1020 г. василевсът постановява „сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства както и всички други градове, които бяха под властта на царете Петър и Самуил”. „Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая държава (българската – Н. О.) ни се подари в подчинение от Бога”. Определена е и пълната титла, която трябва да носят архиереите в Охрид – „архиепископи на цяла България”.
Неслучайно Василий ІІ Българоубиец ясно споменава цар Петър, син на Симеон Велики, заедно със Самуил. Тъй като е бил наясно каква е държавата, която е покорил, и защо носи прозвището Българоубиец! Ето защо той не желаел да нарушава наредбите „на царстващите преди нас” и държи „сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър”.
Българин е бил и първият охридски архиепископ Йоан Дебърски (1019-1037). След него за архиереи са ръкополагани само византийски духовници, които обаче винаги подчертават българския характер на паството си. Като „архиепископия на цяла България” Охридската епархия просъществува 749 години. Официално тя е закрита през 1767 г. от Високата порта в Истанбул и нейният диоцез е присъединен към Цариградската Вселенска патриаршия.
Такива са причините Българската православна църква да откаже предложението на МПЦ и да организира на 10 юни 2018 г. собствено честване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия с тържествена литургия. Защото Охридската архиепископия от ХІ в. е единствен законен правоприемник на Българската патриаршия от времето на великите царе Симеон, Петър и Самуил. Честването на хилядолетието от нейното създаване можеше да стане само в София, където днес е законното седалище на тази патриаршия. Това трябва да бъде ясно и на новия български патриарх, който заедно със Светия синод ще трябва да отстоява българщината в тежката битка с македонизма.