Откъс от романа
Този замък, построен за гробница - ще рече, за дом на смъртта, бе станал преддверие към смъртта, но за тези, които се бяха запътили към преизподнята. Най-напред минахме през Залата с делвите - изпълнена с огромни делви, всяка годна да побере човек. Там клечи, свит като в утробата на майка си, клетият затворник, похлупен от каменна плоча. Дръпват я само да му дадат храна. И той полека-лека изпълва делвата с изпражненията си, докато се удави. Откъм делвите идеха гласове, които сетне ме гонеха до смъртта, а миришеше по-лошо, отколкото на тридневно бойно поле. Слязохме някъде надолу. Тесният подземен проход от две страни бе заграден с решетки. На светлината на факлата измежду ръждясалите пръти се промъкваха човешки ръце, а можеха и да са лапи, та се мъчеха да ни докопат. И пак се носеха писъци и зловония.
Накрая стигнахме желязна врата. Кардиналът отключи с ключ, окачен на пояса му, и каза:
- Това е килията на българските еретици.
И ние влязохме - само тримата с Доминиканеца. Кардиналът ми каза:
- Вземи факла.
Изтръпнах, като си помислих, че стражите могат да затръшнат вратата зад гърбовете ни. Отвътре не се виждаше ключалка.
Вдигнах факлата. Стояхме в каменна гробница, по стените проблясваше вода - бяхме слезли по-ниско от вълните на Тибър. В средата, където би трябвало да лежи саркофаг, се трупаха един върху друг няколко железни сандъка. Нямаше паяжини, нямаше прах. Вдигнах глава - по тавана като скъпоценни камъни светеха кристали сол. Кръвта, изпражненията и сълзите се бяха просмукали в земята, за да достигнат до този затвор превърнати в диаманти. Тихо беше, както трябва да е тихо в гроб - само от време на време глухо изкънтяваше тежка капка. Мраз ме прониза до костите. Взрях се в лицето на кардинала - то беше строго и напрегнато. Той каза на Доминиканеца:
- Отвори един сандък.
И когато Доминиканеца го стори, видях, че в сандъка има книги и свитъци. Обърнах лице към кардинала. Той ми каза:
- Ти какво очакваше? Хора? Тях времето отнася в небитието. Знанията и ученията са тези, които остават...
И той тръгна към стената. Чак тогава видях, че там има врата. Ключът едва се превъртя, а Доминиканеца напрегна мишци, за да накара вратата да отстъпи и да се открехне. Влязохме - първо аз, след мене кардиналът и Доминиканеца - в каменна стая. По средата имаше само един неголям сандък, обкован с железни обръчи, както в приказките се разказва за сандъците със съкровища.
Кардиналът каза:
- В тази килия трябва да бъде затворен само един затворник - най-опасният. Тайната книга на богомилите.
Мълчах. Тържественият глас на кардинала ми подсказваше, че се кани да каже нещо важно:
- И ти, Анри дьо Вентадорн, ще доведеш тук тази страшна книга, за да бъде заключена навеки.
Разбрах защо съм доведен. То се знае, бях чувал за Тайната книга на богомилите. Но бях чувал и за съкровищата на богомилите, за сандъци с рубини и торби със злато, пренесени навремето в Монсегюр след падането на българското царство. Вярвах на тези приказки толкова, колкото и в чашата на Граал. Излизаше, че книгата съществува, иначе нямаше най-могъщият римски кардинал да ме води из преддверието на ада.
Кардиналът каза:
- Когато книгата влезе във вечния си затвор, ти ще получиш пет хиляди златни венециански дуката.
Поразен, изрекох, преди да се замисля:
- Една книга, която струва пет хиляди дуката?
- Ти, Анри, струваш толкова. А книгата струва много, много повече. Тя е безценна. Колко мислиш, че ще струва новият поход срещу еретиците?
Мълчах. И те мълчаха. Трябваше да проговоря и аз запитах:
- Какво има в тази книга?
Кардиналът каза:
- Корените на ересите, които разтърсват нашия християнски свят и Светата католическа църква.
Доминиканеца каза:
- Прокълнатите червеи, които гризат благословеното дърво на Светия кръст.
Кардиналът намери сили да открехне сандъка. На дъното лежеше един-едничък лист пергамент. Прилепнал за желязото, непрегънат. Протегнах ръка, но кардиналът хвана китката ми. Той сам вдигна листа и пое факлата от ръката ми. После каза:
- Евангелие на свети Йоан...
Неволно рекох:
- Четвъртото евангелие.
Доминиканеца почти викна с внезапно бликнала страст, която ме стресна:
- Петото евангелие! Лъжливата Библия на еретиците. Кардиналът заговори, без да гледа листа:
- Там пише против Светото причастие и Светата литургия...
И спря, като нямаше сили да произнася скверните слова. Тогава като ек зазвуча гласът на Доминиканеца:
- Там се хулят свещените санове и се говори, че свещеникът е обикновен смъртен.
Кардиналът отново проговори:
- Там пише, че църквата не бива да се меси в работите на света и царствата.
Доминиканеца изрече:
- И че бедняците не трябва да се повиняват на господарите си.
Казах решително:
- Книгата няма да стигне до Прованс. Къде е сега?
Кардиналът каза:
- В България.
Доминиканеца допълни:
- Албигойците ще изпратят един трубадур - Пейре от Муасак, който трябва да пренесе книгата или да води български пратеници. Ще тръгнеш след него и ще стигнеш до книгата.
Разбрах - пращаха ме да уловя книгата, все едно че ми заръчваха убийство - или много убийства. Кардиналът допълни:
- Тъй като ще бъдеш измежду еретици, дори тяхното дихание може да застраши спасението на вечната ти душа. Затова запомни само една дума - тя е ключ към спасението. Нетърпимост.
И повтори, като отделяше сричка от сричка:
- Не-тър-пи-мост. Сега кажи ти.
Казах:
- Нетърпимост.
Тъй направих първата крачка към Свещената книга.