Българският народ не обича подмазвачите. Но странно как се оставяме точно такива люде да участват от наше име в преговори и проекти, от които зависят и хляба, и самочувствието ни.
Така стана преди време и при преговорите за присъединяване на България към Европейския съюз. В резултат на небрежно, или не дотам безкористно отношение към ангажиментите, които страната ни трябваше да поеме, загубихме бизнес-позиции и в енергетиката, и в селското стопанство. Обаче заслужилите подмазвачи се уредиха с високи бюрократични постове и продължиха да служат – не на страната си, а на конкуренцията. Тя е много по-отдавна в играта, знае кое колко струва и има много трохи на трапезата, с които поддържа свои „хранени хора“ по света и у нас. Тези добре охранени лица (и задници) са в кадър всеки път, когато иде реч за разпределяне на евро-фондове, субсидии, бюджетни средства за ухажване на зелени НПО. Нищо, че някои от тях с действията си против българския интерес се изявяват като ЧПО (чуждоправителствени организации).
Успокояват ни, че така било политически коректно и бързат да добавят, че ние нямало да променим света. Внушават го на младите хора и ги манипулират: да се вторачват в призраците на миналото и да пропускат без съпротива чудовищата на днешния и утрешния ден.
Наистина, едва ли ще променим този „изперкал“ свят. Все пак, дори и в нашата унила и разграбена държава застиналото време е бременно с неочаквани опции за нещо ново и най-после здраво. Но за да станат те реалност – не просто пропусната възможност – трябва да започне една решителна психологическа промяна в отношението ни към самите нас и към държавата. Тя като че ли напълно е забравила задълженията към българския народ. Същият, който се отвращава от подмазвачите, но още не е престанал да бъде техен заложник…
Заложничеството на един народ е сложна тема, от която бягат като дявол от тамян казионни медии и високопоДставени лица… Но задушаващата хватка на чуждопоклонството вече спира притока на кислород и в социалната мускулатура, и в мозъка на обществото ни. Вместо критично мислене, което е въпрос и на достойнство, и даже на оцеляване, давят общественото мнение в подмазвачески апломб. Подобострастни интерпретации на ставащото пречат на визията за промяна. Но по-сериозните вреди от така култивирания синдром на подмазвач-провокатора имат дори стратегическо измерение. Това звучи невероятно и може би изглежда пресилено. Но за съжаление е станало хронична заплаха за социално-психичното здраве.
Какво трябва да се случи, за да се задейства имунната система на българското общество срещу това заболяване? И докъде могат да стигнат подмазвачите, за които бизнесът и кариерата минават през съучастие в провокации?... Още от детската градина и началното училище реагираме с презрение към клеветниците. Но защо ли като възрастни мълчим, докато вапцани в бозаво или отровно-зелено клеветници напират да маскарят България.
Ковладят страната ни пред международни институции, защото рекетът им у нас вече не върви. Пресъхнали са кранчетата за пари, които по-рано се отваряха при първите заплахи. Заплахи от рода на тази, че рекетьорите (а не рекетираните!) ще се оплачат на своите чуждестранни лобита. Ще следват санкции, намеса във вътрешните работи на омаломощената държава в името на всемогъщия финансов капитал. Мамонът, на който коленопреклонно се натягат въпросните подмазвач-провокатори. Писането на жалби от такива като тях се е превърнало в далавера – печелят се грантове, финансова подкрепа уж за каузите им, които са от репертоара на кандидатки за „Мис-свят“. Само че грозни кандидатки с фалшиви каузи, скрити зад пластове медийна пудра и обезформени лобистки подплънки. Незнайно защо политическата коректност се възбужда точно от такива политически животни…
Те биха били атракция в един граждански зоопарк. Но вместо това жалбоподателстват до Брюксел (вторият Вавилон) и плашат скромните български чиновници с европейските им колеги. Някои от които трябва да бъдат защитени от попълзновенията на подмазвач-провокаторите. Последните се опитват да приватизират връзките на страната ни с евро-институциите. Години наред влизат под кожата и „градят доверие“ пред наивно-добронамерените си контрагенти от чужбина. И в един момент се оказва, че могат да манипулират някои важни оценки за страната. Могат да „шепнат на ухо“ , да настояват за продължаване на мониторинга, да поставят свои роднини на входа и изхода на проекти с голямо европейско финансиране. Печелят като подмазвач-провокатори не само червени точки и благоволение от страна на висшестоящите. Печелят и сериозни пари, с част от които биха могли да опитат и собствена корупционна практика. Едва ли новият национален орган против корупцията ще игнорира подобна тенденция. Защото тя съдържа заплаха от стратегически провокации по време на българското председателство на Съвета на ЕС. И след това, когато с натрупания опит и авторитет би следвало да се заемем с нещо далеч по-трудно – с изкореняване на дълго насажданото чуждопоклонство.
Умението да се кланят едновременно в две посоки е присъщо на някои отиващи си политици. Един от тях остана в новата история с бягството си в турското посолство, в самото навечерие на опита за преврат срещу президента Ердоган. По-рано същият политик беше по-известен с библейската целувка на митинга на Орлов мост. Сега, обаче, той изненада разноликата (но не и разногледа) общественост у нас с една наистина стратегическа провокация. Опита се да натрапи дебат за създаване на национално малцинство в еднонационалната ни държава. По конституция България е еднонационална – формат, напълно съвместим с многообразие от етноси и вероизповедания.
Единни в многообразието (Et Pluribus Unum) изразява духа и на американската, и на българската конституция. Както САЩ, така и България са принципно еднонационални държави и е стратегическа провокация да се призовава за разбиване на това единство. Странно как бившият лидер на ДПС реши да се закрепи след серия от провали именно чрез такава издънка. (Може би оттук идва и изразът “да удариш дъното“. Друг евфемизъм със същия политически смисъл е нашумялата преди време „Стратегическа дълбочина“ . Сега тя като че ли подлежи на реанимация от превербувани гюленисти, качили се в последния момент на влака в другата посока…
Но цялата тази трескава и нелепа активност в никакъв случай не е безопасна. Тя вреди в най-голяма степен на добросъседските отношения, които премиерът Борисов поддържа с Турция. А може би това е главна цел на стратегическата провокация, която се мъти около България?!
Какво ще бъде поведението на голямото ДПС в драматичния контекст, който само на пръв поглед изглежда комичен? Дали тази партия ще се поддаде на ухажването от страна на нео-османистките сили, които не мирясват, въпреки промените в региона и по света?... Отцепниците от ДПС се провалиха, защото се поставиха в услуга на външен интерес, който е вреден и за България, и за равновесието на Балканите. Сега изборът е пред здравото ядро на ДПС – този избор стои с неочаквана актуалност и острота. Разумният отговор е да не се поддават на стратегически провокации и да не участват в тях. Нека проявят политически аристикратизъм, в контекста на следния стар, но винаги актуален анекдот.
Кой как реагира, когато муха (провокация) попадне в чашата му с отлежало уиски?
Аристократът връща чашата, без да я е докоснал…
Политическият парвеню иска от сервитьора лъжичка,
с която отстранява мухата и след това изпива чашата…
Профанът бърка в течността, изважда и изстисква мухата в чашата и чак тогава изхвърля насекомото. След което дълго допива чашата с уиски… И се чувства велик и готов за участие в следващи провокации.
А може би тези, които замислят провокациите, гледат на него като на мухата, преди да я изцедят докрай...