Изтъкнатият хърватски писател се утвърждава като безспорен авторитет и приятел на македонските българи
През 1976 г. е поканен за главен говорител на 55-тия конгрес на Македонските патриотични организации
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.
Антун или Анте Бонифачич е изтъкнат хърватски писател, литературен критик и есеист. Изучавал е славистика, романистика, хърватски и френски език в Загреб. През 1924 г. получава докторска степен, след което следва френска литература в Сорбоната. По време на Втората световна война е началник на Отдела за културни връзки на Министерството на външните работи на Независимата държава Хърватия. Пред перспективата за възстановяване на югославската власт в неговата страна, през 1945 г. той емигрира, като първоначално се установява в Аржентина и Бразилия, а след това в САЩ. Занимава се с журналистика. През 1951 г. е съосновател на списанието „Хърватски преглед“.
По същото време се включва активно в дейността на Хърватското освободително движение (ХОД) и започва да заема различни ръководни постове в него. През 1967 г. Анте Бонифачич и Христо Анастасов редактират излизащото в Сент Луис на английски език тримесечно списание „Балкания“. Неговата цел е „да се занимава с политическите, социалните и културните въпроси на народите или расите и националностите, населяващи Балканския полуостров. Голяма част от информацията в Америка относно региона на Югоизточна Европа е или неадекватна, или неточна. В представянето на истинска перспектива на борбите и стремежите на балканските народи, научността и обективността ще бъдат водещата линия“. Двамата издатели посочват, че спонсори на списанието „са американски и канадски граждани от хърватски и македоно-български произход, живеещи в САЩ и Канада, …(които) протягат ръце през моретата, за да помогнат на техните нещастни братя и сестри в чужбина да постигнат своята свобода и независимост“.
Това сътрудничество между хървати и македонски българи много бързо започва да дава резултати и през 1968 г. Анте Бонифачич е сред подписалите Декларацията за ситуацията в Югославия, връчена на генералния секретар на ООН У Тан съвместно от ХОД и освободителното движение на македонските българи. След смъртта през 1973 г. на Степан Хефер, наследил поста на Анте Павелич като ръководител на ХОД, А. Бонифачич е избран за негов председател и изпълнява тази функция до 1981 г.
А. Бонифачич се утвърждава като безспорен авторитет и приятел на македонските българи и през 1976 г. е поканен за главен говорител на 55-тия конгрес на Македонските патриотични организации, провел се от 3-ти до 6-ти септември в Ниагара Фолс. Гостът е представен от председателя на ЦК на МПО д-р Аспарух Исаков по следния начин: „Нашият главен говорител… и днес като редник или лидер на Хърватското освободително движение е работил и работи за свободата и независимостта на своя хърватски народ… В днешна титова Югославия от вековната хърватска земя и народ са създадени две републики с два различни народа: хърватски и мюсюлмански. Цветът на хърватския народ гине или гние по многобройните затвори. Аз лично бях от 1945 до 1954 г. в Хърватско (7 години на „свобода“ в Загреб и останалото време в затвора в Стара Градишка) и изпитах не само болките, но и волята на хърватския народ за свобода и независимост. Еднаквата ни съдба ежедневно засилва, както там, така и тук, съчувствието, разбирателството, верността и сътрудничеството между хърватското и македонското освободително движение“.
След това представяне, А. Бонифачич започва своята реч, цитирайки думите на Анте Павелич от 1927 г., когато като млад хърватски адвокат посещава Скопие и защитава в съдебен процес арестувани членове на Македонската младежка тайна революционна организация: „Аз вярвам, че всеки е свободен да се чувства като член на която и да е народност. Ако някой се чувства като българин, това не може да е причина за преследване. В тази държава (Югославия, б.а.) има също хървати, сърби и германци, значи може да има и българи. Всяка една от тези националности не дава на никой право членовете и да бъдат смятани за предатели, както те са представени от обвинението. Българи живеят тук и всички права трябва да им се признаят. Тъй като са тук, те имат право на живот“.
А. Бонифачич мотивира връзката с миналото и чрез излезлите от печат спомени на Иван Михайлов, които „сега са част от световната история и много от вас са участници в тях. Ние трябва да знаем пътя, по който да вървим напред през идните 5 или 50 години“. Поради тази причина прави достояние пред конгреса на МПО публикацията на германския в. „Дер Шпигел“ от 10 юли 1976 г., според която тайните служби на титова Югославия извършват убийства на свои противници хървати на територията на Швеция, Франция и Германия“. Затова той заявява, че „ние там сме още под управлението на Белград, което е много по-лошо от управлението на султаните и императорите… Ние, хърватите, никога не сме чули в нашата история за македонска или мюсюлманска народност, за македонски или югославски език. В националната ни борба за независимост ние се борим заедно с българите в Македония… Известно е, че в 1893 г. основателите на вашата организация в Солун обмисляха по кой път да вървят и решиха, като добри българи, да запазят българската ви народност чрез една автонимия, водеща към независимост. Белград по това време работеше със султана, когато дори младотурците бяха против султана“.
Анте Бонифачич е категоричен, че след международните конференции по правата на човека в Берлин, Шри Ланка и Хелзинки, „Белград няма никакво право… да говори от наше име. Ние сме за една обединена Европа, но със свое собствено име… Ние сме в Европа 14 столетия и ще останем там с всички свободни хора в Европа, но с нашето собствено име“. По този начин ръководителят на ХОД подкрепя голистката идея за Европа на нациите.
Пред 55-тия конгрес на МПО А. Бонифачич изнася любопитна информация за Абрахам Линкълн. „Намираме в италиански превод едно негово писмо, писано в Спригфилд, до италианския учен д-р Мачедоне Мелоне. Цитирам: „Специално сърбите нямат никакъв друг актив освен изтребление и вандализъм от най-различен вид и степен“. Ние не знаем по кой начин Линкълн идва до това заключение, но същото е казано в спомените на Иван Михайлов. Тези спомени трябва да бъдат преведени на други езици и показани пред света. Нито хърватите, нито българите, албанците и германците могат да живеят в Югославия, освен като роби“.
Под прякото впечатление от присъствието на А. Бонифачич, делегатите на 55-тия конгрес на МПО приемат няколко важни документа в защита на македонските българи. Сред тях са резолюцията до генералния секретар на ООН Курт Валдхайм и две обръщения до американския президент Джералд Форд и канадския премиер Пиер Трюдо. В тях изтъкват, че „като македонци от български произход“ работят за свободата и независимостта на тяхната родина Македония. В този дух е приета и декларация „до братята и сестрите ни в потиснатата ни Родина“. В нея се изтъква, че „МПО върши с неугасваща мисъл за старата ни родина всичко, което обстоятелствата му позволяват, за да стане достояние на света великата неправда, царуваща и днес в огнищата на нашите деди“. Тя се изразява в „натрапване на ново име на македонските българи, запушване на устата на целия народ, забрана на българския книжовен език, забрана на българските книги, училища и черкви, забрана на всяка чужда книга, която изнася истината за македонската българщина, ограничаване до максимум на всички граждански свободи“. За съжаление обществото в Северна Македония и днес се опитва да решава тези проблеми, произтичащи от югославското наследство.