Малцина са онези граждани на Северна Македония, които знаят нещо за големия писател
И прилепчанецът носи клеймото, което в Скопие слагат на всеки, който е направил кариера в България
Като си помисля, българският народ май си има поговорка или пословица за всяка житейска ситуация. Ето и сега - свидетели сме на приложение на максимата „всяко зло за добро“.
Добре, че се вдигна скандал около къщата на Димитър Талев в Прилеп, та издателят Манол Пейков да се види принуден да пусне в действие събраните от неговата фондация средства за купуването ѝ. Поводът бе информацията, че покривът на част от дома на големия писател се е срутил. Както стана ясно, причината е естествена, ако можем така да наречем амортизацията през годините на покривната конструкция и другите крепежни елементи. Макар че както виждам, отново бе задействан рефлексът, насаждан от години у нас, че това е непременно злонамерено действие на местни хора, които, щом са разбрали, че има интерес към купуването на къщата от страна на България, са побързали да направят белята и да предотвратят покупката. Но за тази продажба се говори достатъчно отдавна, че всеки един пакостник така да организира нещата, че не покрив да падне, ами и самата къща да пострада още повече.
Та, затова казвам, добре, че тази неприятност се случи, напрежението се вдигна, правителството се намеси и, както става ясно, има движение напред в придобиването на имота от страна на фондацията, водена от Пейков. Без да искам да охлаждам ентусиазма на пловдивчанина и неговите симпатизанти ще се въздържа от това да го приветствам, най-малкото защото искам да видя окончателния положителен край на сделката. Имам си своите съображения за подобна предпазливост, защото, от една страна, познавам явните и не толкова явни методи на местните власти в Северна Македония да блокират всяка проявата или акт, в който може да се крие предположение за някакво българско влияние в Прилеп. А и по-широко.
От друга страна, много добре знам законите в държавата, според които чуждестранни физически и юридически лица нямат право да притежават собственост на територията ѝ. Освен да съм пропуснал някаква промяна в закона, която междувременно да е облекчила възможността за това. Навремето един приятел, българин, който дълги години работеше в Скопие се беше меракландисал да си купи лозя по поречието на Вардар, в Тиквешията, там, където и до днес се правят жълтата гроздова ракия и чудесните червени вина. Но получи това право чак когато взе македонско гражданство.
Какъвто и да е изходът от историята с къщата на Димитър Талев в Прилеп, и особено, ако се осъществят някои от идеите за превръщането ѝ в музей или културен център, първата работа, с която трябва да се захванат нейните бъдещи стопани, е да започнат ограмотителна работа за това кой е всъщност писателят. Малцина са онези в Република Северна Македония, които знаят за него. Дори в родния му Прилеп, който в романите му е наречен със звучното название Преспа, та обърква толкова хора.
Питал съм се защо е така, когато изворът на вдъхновението, историите и героите са от битието на родния му град и би трябвало поне прилепчани да ги чувстват близки, и съм намирал отговор единствено в това, че да, Талев, синът на Тале Палисламов е роден под Марковите кули, но истинската житейска и творческа биография е изградил в България. Както много други родени в Македония, които, отивайки в София или в някой друг български град, са правили кариера в различните области.
Само колко висши военачалници има в българската армия, колко учени, дипломати, музиканти, строители, писатели и публицисти, и какво ли не още. Все хора, част от бежанските вълни след Илинденско-Преображенското въстание или след войните, които са тръгвали не нанякъде другаде, а основно към България да търсят спасение и препитание.
И, пак казвам - никога не съм могъл да разбера това упорито отрицание на постигнатото от подобни личности с произход от Македония, превърнали се във важна и представителна част от българската история и битие. Оттатък границата има дефицит на усещането за величие, та тръгнаха да го компенсират с ровене в костите на Александър Велики и семейството му, превръщайки Скопие в паноптикум на гранитни и мраморни герои, принадлежащи към друга история. Колко по-лесно би било да включат в борбата за преодоляване на въпросния дефицит и личностите, които по една или друга причина са отишли в България и там са се превърнали във величини със световна значимост. Никой няма да ги ревнува или да им отнеме право да се гордеят с тях, нали? Но не, да бяха на друго място, разбира се, но щом става дума за България - не. Самият факт, че по повод продажбата в социалните мрежи край Вардар тя бе определена като „срам“ и „позор“, какво да си говорим повече.
От чисто професионални съображения и аз съм се опитвал да разбера какво местните хора знаят за Димитър Талев. Помните ли, в един момент у нас се вдигна врява за това, че са нарушени авторските права на наследниците на писателя с издаването на неговите романи на местната езикова норма. Бях тръгнал с екип от БНТ да снимам филма си за Битолския надпис, но от редакцията ми бяха препоръчали успоредно с това да направя няколко репортажа за новините. И понеже темата с преводите на Талев бе актуална, реших да се поинтересувам как стоят нещата. С камерата и микрофона влязох в книжарницата „Табернакул“ на едно от най-оживените места в Скопие. Когато попитах книжаря за Талев, той се изсмя и извика: „Абе, вие от България какво сте се хванали с този Талев? Непрекъснато ми звънят от София да ме питат. Кой е той, да не е някой „първоборец“? „Първоборци“ наричат в Северна Македония хората като нашите „активни борци против фашизма и капитализма“. Значи, ако си човек с авторитет, за когото медиите се интересуват, трябва да си най-малкото „първоборец“. Разбира се, че не знаеше нищо за писателя.
На площада, на мястото, където е била родната къща на Гонца Бояджиу, или по-късно Майка Тереза, имаше два павилиона да продажба на книги. На единия продавачът бе мъж над петдесетте години. Когато го попитах за Талев, след дълго чудене ми отговори, че от двайсет години се занимава с продажба на книги, но това име не е чувал. Отсреща продавачката бе жена, енергична и приказлива. А, Талев, имам нещо от него, порови в купищата и ми извади два тома от четирилогията, които вече си имах в България. На български, наше издание, разбира се. Нищо повече.
За Талев толкова, вероятно ще има поводи за още. Но както сме тръгнали, само да кажа на родните монархисти, че в Прилеп малко по-нататък от къщата на Талев, близо до реката е домът на известната българска фамилия Спасевци. В къщата е отседнал цар Борис III при посещението му през октомври 1942 г. Били му приготвили най-добрата стая в хотел „Югославия“, но той предпочел този дом. Случи се така, че попаднах там, когато новият собственик бе започнал ремонт на къщата. Тя бе в същото окаяно състояние, в което е и срутената част от дома на Талев, дори много по-зле. Показвайки ми къде е спал царят, един от работниците ме попита дали съм някой „важен господин“, та да му помогна да получи български паспорт. Но това е друга приказка.
Та така, както сме я подкарали, защо не вземем да хвърлим едно око и на някогашния дом на Спасевци в Прилеп. После може и на Башеви, пък и на Биолчеви, и така нататък. А за Талев трябва ограмотяване - внимателно, системно, но и настойчиво.