Иззад кулисите на политическата кампания срещу Иван Гешев прозират частните интереси на група подсъдими олигарси
Изборът е професионален и най-важна е професионалната преценка на магистратите
Тиранията на радикалните малцинства е фундаментална заплаха за свободата и демокрацията днес. Ако тоталитарните идеологии дават на радикалните малцинства монопол върху властта - „диктатура на пролетариата“, „фюрера“ и пр., то в съвременното плуралистично общество радикални малцинства се стремят към диктат над всички останали чрез агресивен натиск вън от легитимните институции. Това беше улеснено от социалните мрежи, които дават публична видимост и на най-екстравагантни или маргинални мнения, както и от склонността на политици да извличат конюнктурни дивиденти от уличния крясък. Вече не е достатъчно да се гарантира управлението на мнозинството и включването на
малцинствата.
Нужно е демократичната система да функционира така, че радикалните политически малцинства да не могат да изземват и доминират дневния ред на обществото, измествайки ценностите и волята на националната общност. Да не се допуска израждане на демократичния процес в какофония, в която решенията се диктуват от тези, които крещят по-силно. Класическото либерално разбиране за Свободата като ненамеса вече е непълноценно. Днес Свободата следва да се разбира - по думите на известния проф. Филип Пети от Принстънския университет - и като недопускане на доминация на дадена социална група. Плурализмът трябва да се пази не само от тирания на мнозинството, но и от тирания на малцинството. Ролята на институциите е да осигуряват баланс, като не фаворизират едно малцинство, изключвайки всички останали. В правовата държава това се постига по пътя на правилата и процедурите. Тяхното стриктно спазване не е излишен формализъм, а имунна система, която не позволява на крясъка да подмени правото.
Един от най-тревожните дефекти на българската демокрация е именно пълзящата тирания на радикалните малцинства. Острият дефицит на идеи и лидерство на родната политическа арена все по-често произвежда политика, която следва децибелите, а не фактите и правилата. Политици и институции се надпреварват да угодят на всяка радикална група, събрала двеста-триста души на улицата. Някак автоматично се приписват на целокупното, и по дефиниция разнородно, гражданско общество исканията и мненията на отделни групи. Така се изключват всички останали от демократичната дискусия, ограничава се плурализма и се отварят вратите за тирания на малцинството.
От този зрителен ъгъл могат да бъдат разгледани и последните събития около избора на главен прокурор. Като оставим настрана отделни добросъвестни критични гласове, истината е, че едно радикално политическо малцинство (ДБ), което няма общественото доверие да бъде представено в парламента, се опитва да диктува дневния ред, да задава тон и посока. Сега, както и преди, иска да назначи „свой“ главен прокурор. „Свой“ в кавички, защото иззад кулисите на политическата кампания срещу Иван Гешев, прозират частните интереси на група подсъдими олигарси, които имат проблеми с правосъдието и искат да инсталират удобен главен прокурор.
Единственият верен компас в такава ситуация са правилата и процедурите. Защото легитимността или отсъствието на такава в една демокрация се основава не на съмненията, интересите или настроенията на тази или онази група в обществото, на някой сайт или в социалната мрежа. А на факти, принципи и процедури. Затова се говори за „управление на правото“ и „върховенство на закона“, а не за „управление на съмненията“ и „върховенство на настроенията“.
Какво повелява правото за избора на т. нар. „трима големи“ на съдебната власт?
Първо, дава приоритет на професионалното, а не на политическото начало. Решаващата власт е поверена на „правителството“ на независимата съдебна власт - ВСС, а не на политическото представителство в лицето на депутатите или президента. На държавния глава е отредена важна, но второстепенна роля - може да има мнение, но не може да вземе крайно решение. Не за друго, а защото при действащия конституционен модел това би било в противоречие с разделението на властите. Изборът е професионален и най-важна е професионалната преценка на магистратите. ВСС е „последната инстанция“. Не общественото мнение, не политическите оценки. Фактите в конкретния случай са безпрекословни - прокурорската гилдия е провела консултации, обсъдила е критерии, различни имена и се е консолидирала около един кандидат. Този кандидат е получил доверието на 5/6 от състава на ВСС, в т. ч. на членове от всички квоти и гилдии. Получил е и подкрепата на институциите, с които е призван да работи. Това е важен положителен знак, защото гражданите очакват от държавата - т. е. от прокуратурата, следствените органи, МВР и службите за сигурност - координирана борба с престъпността. Тези институционални становища са далеч по-легитимни като израз на държавността и обществения интерес, отколкото мненията на НПО-та, чиято представителност често се свежда до „активист, бюро и кошче за боклук“. Твърдението, че „избор“ означавало непременно участие на алтернативни кандидатури, не може да бъде споделено. Изборът се различава от назначението не по броя на кандидатите, а по начина на формиране на волята и вземане на решението. Състезателен избор е налице дори и при единствен кандидат, защото избор се прави с гласуване, което може да има за резултат било избиране на кандидата, било отхвърлянето му.
Второ, президентът върна предложението във ВСС. Без да е изрично задължен да излага мотиви по законосъобразност и/или целесъобразност, той пестеливо изтъкна предимно политически, а не правни аргументи. Това прави малко вероятно ВСС да уважи неговото възражение, защото законът повелява ВСС да се води от професионалните, а не от политическите аргументи.
В този контекст, се появиха некомпетентни внушения от заинтересованите среди. Понеже нямало посочен срок за произнасяне, президентът можел да протака решенията си за главния прокурор. Тези внушения противоречат на Конституцията. В правото - и в частното, и в публичното - още от римски времена има един фундаментален принцип: когато за едно правно действие не е посочен срок, то се дължи веднага. Това „веднага“, не означава тутакси, а в разумен срок. КС сочи, че произнасянето на президента става след „обмисляне“. Може да е няколко часа, може да е няколко дни, но в никакъв случай не може да блокира процедурата. Очаквано, г-н Радев спази конституционните разпоредби и се произнесе в разумен срок без излишно отлагане. Сега пък го зоват да блокира евентуалното повторно предложение от ВСС. Това също е призив за грубо нарушение. Конституционната разпоредба е императивна - „президентът не може да откаже назначаването“. Ако хипотетично откаже или отложи назначаването, това би означавало конституционна криза и основание за импийчмънт.
Пак същите среди внушават, че президентът трябвало да сезира КС за тълкуване. Не им било ясно дали повторното предложение изисква нова процедура от фаза номинации или просто прегласуване на същата кандидатура. Това, че някому не е ясно, че на червено е забранено да се пресича, не означава, че законът е неясен и има нужда от тълкуване. Трайната практика на КС е извела две предпоставки за допустимост на тълкуване. Първата е, наличие на противоречива практика и разнопосочни становища в правната наука. Втората е, правен интерес у органа, който сезира КС. В конкретния случай няма никаква противоречива практика по прилагането на чл. 129, ал. 2 от Конституцията. В правната наука (не на улицата или във фейсбук!) не са застъпвани разнопосочни становища. Дали при връщане на предложението ВСС ще започне нова процедура или ще прегласува вече направеното предложение, е изцяло в суверенната преценка на ВСС. Нечии предположения, че в бъдеще можело да има неясноти, са правно ирелевантни. КС изрично се е произнасял, че противоречивата практика и разнопосочните тълкувания трябва да са вече съществуващи, а не предполагаеми. Защото КС не е консултативен орган или позитивен законодател (к. д. №7/2005). Тълкуването на КС не се изразява в допълване или дописване на Конституцията (к. д. №3/2004 г.) и „КС не може чрез тълкуване да дава конкретни указания за действие (бездействие) на конституционно определените държавни органи“ (к. д. 7/2005 г.). Трудно може да се обоснове и правен интерес на президента да иска такова тълкуване, защото то би се отнасяло до правомощията на друг, независим орган - ВСС, което няма връзка със самостоятелното задължение на държавния глава да назначи главния прокурор при повторно предложение.
Това са конституционните аспекти на процедурата по избор на главен прокурор. Високата отговорност на институциите е да пазят демокрацията от частните интереси на радикалните малцинства, които искат да я подчинят и да натрапят своите възгледи като общо благо. Защото демокрацията изключва тиранията - и тази на мнозинството, и тази на малцинството.