За трети пореден път имаме възможност да сравним постиженията на българските висши училища и техните студенти чрез ежегодния рейтинг на МОН. Всъщност това е един от най-разумните държавни проекти в сферата на образованието, внасящ елемент на познание в черната кутия на университетската система, струваща повече от 400 млн. лв. на данъкоплатците всяка година. Освен полезна информация с рейтинга са свързани също и някои малки реформи, например идеята да се ползват данните за брой публикации и импакт като критерий за разпределение на средствата за научни изследвания.
При всичко хубаво проблемът е, че заедно с полезните данни и някои малки положителни промени заедно с рейтинга в публичното пространство се рециклират няколко познати вредни мита, които имат значително по-голямо въздействие върху качеството на висшето образование от това дали администрация се учи по-добре в София или в Благоевград.
Първият е класически от втората половина на 20-и век, белязана от масовото разпространение на идеята, че висшето образование е основният път към професионален и финансов успех. От популярната народна мъдрост „Учи, маме, да не работиш“ до съвсем конкретни статистически показатели като впечатляващо ниските 3,38% безработица при българските висшисти (в определени специалности падаща до под 1%) - посланието е едно, имаме силна корелация между получаване на университетска тапия и добре платено работно място.
За съжаление това разсъждение игнорира причинно- следствената връзка между двата показателя. Дали просто в един момент голям брой от по-трудещите и по-можещите не избират да получат висше образование и независимо дали с него или без него биха си намерили добре платена работа сравнително лесно. Дали висшето образование създава повече човешки капитал (нови знания и умения), или просто служи като сигнализационен механизъм на работодателите. Показва им, че Иван, щом е завършил Харвард, е способен да работи сериозно, да следва наставления и да научава нови неща?
Ако съдим по инфлацията на дипломите за висше образование, които имат все по-малко значение за получаването на добре платена работа, висшето образование е по-скоро следствие, а не причина за нечий успех. Едно просто вглеждане в данните от самия рейтинг би трябвало да доведат до задаването на някои сериозни въпроси. Например средно по-малко от половината завършили висше образование у нас заемат позиция, изискваща висше образование или свързана със специалността им, при направления като „Икономика“ и „Туризъм“ процентът пада съответно до 38,02 и 19,29. Висше образование е нужно само при една трета от работещите след завършване на социология, биотехнологии и администрация и управление.
Вторият мит е, че дори с такъв подробен статистически инструмент като рейтинга можем сериозно да повлияем на университетите да търсят промяна. Голямата част от родните държавни висши училища се издържат преимуществено със субсидия на стойност десетки милиони левове, която се определя от политическо-чиновнически процес и се взема насила от данъкоплатеца. Студентите, макар и да плащат определена месечна такса, са компенсирани с множество допълнителни помощи за квартира, транспорт, храна и т.н. Нещата за младите колеги стават още по-специфични, като имаме предвид, че рядко сами изкарват парите, с които покриват разходите си за образование, а родителите им са силно повлияни от първия мит за важността на дипломата.
Никой в тази система не е поставен в реални пазарни условия. Никой не преследва реални клиенти, които търсят да инвестират оскъдни средства и време. Оттам са и много от изкривяванията, за които чуваме често - модата на специалности, които звучат добре или са представени интересно в американското кино, липсата на интерес от много преподаватели, слабият мениджмънт в университетите. Оттам е и нагласата, че просто се взема тапия, защото е реквизит за всякаква работа с бели якички, докато си продължим пубертета още четири години. Единственият коректив са шумните пазарни сигнали - като проглушителното говорене за липса на кадри и високи заплати в сектори като образование и IT респективно.
Изобщо идеята за използване на рейтинга на университетите за планиране и промяна на системата за висше образование страда от същите дефицити като внушението, че можеш ефективно централно да планираш който и да е друг елемент от стопанството. Плановата икономика не работи в производството на кашкавал и компютри по същия начин, както не работи в предлагането на образователни услуги. Субсидирането с чужди пари води до един характер изкривявания в земеделие, индустрия и образование - независимо дали имаш статистически данни за това или не.
Третият по-скоро имплицитен мит, който дори се засилва от големината и размаха на проекта за рейтинг, е свързан с конкуренцията. Създавайки подробна база данни с характеристиките и постиженията на всички български университети и специалности, класирайки завършилите по реализация и приходи, забравяме, че конкуренцията не е между Софийски, Тракийски и Бургаски свободен, а между всички български университети и останалата част от света. Не само че имаме конкуренти със свръхсубсидирано и примамливо образование като Дания или дестинации с история, традиции и стипендии като Великобритания и САЩ, всяка година в София и други градове идват десетки чуждестранни университети на изложения и промоционални турове, за да рекламират своите програми пред бъдещите български студенти.
Истина е, че някои висши училища като Американския университет в Благоевград сериозно черпят от световния опит - но практиката е ограничена до тях като частен университет. За да има качествени изменения, това трябва да стане масово у нас. Живеем във време, в което бъдещите студенти активно учат чужди езици и са изключително мобилни вътре и извън Европейския съюз. За да се привличат не само българи, но и студенти от целия свят в родните висши училища, е важно да се осъзнае, че без преподаване на английски език, без сериозни изследователски и докторантски програми, без внос на способни академични и управленски кадри от места с по-развити системи и традиции ще останем дълбока провинция на висшето образование и науката.
Колкото и полезен да е рейтингът за придобиване на по-ясна картина за родните академични и образователни постижения, не трябва да го ползваме за замазване на основни проблеми като доминацията на субсидиите, изоставането от световната конкуренция и дебата за смисъла на висшето образование.