Тъжният паноптикум на българския преход

Корупцията и клиентелизмът бяха превърнати в държавна политика от „сините братовчеди“

Натискат ни да признаем Истанбулската конвенция

Напоследък станахме свидетели на събития, които илюстрират някои от най-съществените негативни аспекти на българския живот от „избухването“ на демокрацията насам. Истински паноптикум на тъжния български преход, който израни душите и съдбите на поколенията, изградили България, оплисквайки със сярната киселина на разочарованието и нихилизма порива за свобода, демокрация и справедливост, който промените през 1989 г. отприщиха.

Първо, две от пословичните лица на родния връзкарски капитализъм – Коко Банев и Прокопиев, поеха по пътя на наказателното преследване за приватизационните им деяния. Единият арестуван, другият с мярка за неотклонение „подписка“. Не са важни обаче физическите лица Коко от Хасково и Иво от Разград. Като обвиняеми те разполагат със свещеното право на защита и съдебната част от биографиите им ще се пише тепърва. Важно е явлението. Защото те са илюстрация как старите мрежи на тоталитарния режим се трансформираха в икономическа власт, а за фасада събраха няколко дузини сивкави момчета от провинцията и ги инсталираха за една нощ като мултимилионери от и чрез властта. Само лайфстайла им беше различен - едните чалга-парвенюта, другите - „бели якички“. Израсли в придворни фамилии на номенклатурата, които живуркаха сладко като лоялен обслужващ персонал на властта. Приватизирали с политически протекции и на безценица предприятия и ресурси. И осъществили на практика и на терен гигантския приватизационен грабеж, обезлюдил цели региони и запратил в бедност и несигурност стотици хиляди български домове. Илюстрация са и на отговорността, която носят двете основни партии, които управляваха България в най-мътните години на прехода – БСП и СДС (днес раздробено и пребоядисано за пореден път в „Демократична България“). Защото арестуваният Банев придоби крупни предприятия главно благодарение на измамническата „масова приватизация“, зачената от кабинета „Виденов“, а обвиняемият Прокопиев – от „разбойническо-ментарджийската“ приватизация по времето на Иван Костов. И двата процеса не бяха приватизация, а завземане на държавна собственост с груба сила, грозни манипулации, дебели връзки със задкулисието и почти без пари. Повтарям – превземане, а не приватизация. Тогава започна „превзетата държава“, а не днес, както се опитват да внушават някои.

Неслучайно корупционният индекс на „Трансперънси интернешънъл“, който се измерва и в България от 1998 г., е безстрастно показателен – според този индекс като най-корумпирано управление оттогава до днес е възприемано правителството на Иван Костов (1997-2001). През трите пълни години от мандата на Костов индексът е съответно: 2,9 през 1998 г., 3,3 за 1999 г. и 3,2 за 2000 г. При максимална стойност 10, която бележи състояние на „свободна от корупция“ държава. По-добри данни по този показател в онези години имат дори раздирани от корупция и нестабилност държави от Третия свят като Салвадор, Мозамбик, Ямайка, Замбия. За сравнение, България дърпа напред при следващото управление – на НДСВ и ДПС, с добри стойности на антикорупциония индекс – 4 за 2002 г., 3,9 за 2003, 4 и 4,1 за 2004 и 2005 г. Изпреварва завинаги посочените държави от Третия свят, чийто прахоляк дишаше по времето на Костов. И така е в общи линии и до днес при правителствата на Станишев, Орешарски и Борисов. Ако беше мерен и в годините на Луканов, Филип Димитров, Беров, Виденов, вероятно антикорупционният индекс щеше да има и по-лоши стойности. Без да надценяваме излишно смисъла и информацията, която дават подобни измерители, те са индикация за процесите в държавата и онагледяват това, което общественото мнозинство у нас знае – корупцията и клиентелизмът бяха превърнати в държавна политика от „сините братовчеди“, „Иване, кажи си“, кръгът „Агнешки главички“. И когато днес някогашни апологети, крепители, застъпници и активни участници в корумпираното управление от периода 1997-2001 г., се представят за невинни „ангелчета“ на демокрацията и почтеността, и от такава фалшива позиция назидават и „четат морал“ от името на евроатлантическите ценности (които също изкористиха и извратиха!), то те заслужават единствено посочване с пръст. Всеки има право да се променя, да развива възгледите си, да се покайва, да осъзнава по нов начин процеси и събития. Но никой, дори и непрекъснато мимикриращите деятели и следовници на костовото управление, „експертите на прехода“, няма право да се самообявава за монополист на демокрацията, истината и добрите каузи. Не за друго, а защото дрънчи на кухо. Като оглозганите до кокал някога цветущи предприятия, превзети от Банев. Или като сделките по превземане на „Дамяница“ и „Каолин“ от Прокопиев „кеш енд кери“.

Извън тези събития, но всъщност неизбежна последица от пороците на прехода в паноптикума, за който говорим, станахме отново свидетели на развалата, обзела политическите нрави. И, не – омерзителното поведение на Валери Симеонов, скандалите в малката съуправляваща коалиция, неспособността на ГЕРБ да управлява интелигентно, а на БСП да представи кадри и кауза, способни да убедят някого извън партийния апарат и техните роднини, не са проблема на проблемите. Но са ясен знак за дъното, до което сме стигнали в политиката. Затова у нас няма дискусия, а скандал. Няма аргументи и политически оценки, а лични обиди и презрителни подмятания. Затова няма и развитие, а тъпчене на едно място.

И за капак, властта ни сервира някои свои решения, които определено са „бомба със закъснител“. Първо, „тайните арести“. Европейската директива, с която оправдават това недемократично решение, съвсем не задължава държавите от ЕС да въведат подобна дерогация на основни права. Тя е предвидена само като възможност, когато извънредни обстоятелства налагат подобни мерки. Каква е извънредната ситуация в България? И защо тайните арести се въвеждат като нещо трайно и нормално, а не, примерно, само като временна мярка в условията на обявено по конституционен ред извънредно положение? Това са тежките въпроси, на които мълчаливата гилотина на механичното парламентарно мнозинство дължи отговори.

Второто „блюдо“ със съмнителна стойност, което ни поднасят, е категоричната позиция в подкрепа на Глобалния пакт на ООН за миграцията, който легитимира порочния подход на „отворени врати“ на Меркел. Междувременно САЩ обявиха, че няма да подпишат този пакт. Защо ние го подкрепяме? Къде е нашата евроатлантическата солидарност?

И, третото, от този тъжен паноптикум, е мълчанието на правителството в Брюксел по въпроса за скандалната Истанбулска конвенция, която беше отхвърлена от България както морално-политически – от широката общественост, научния и духовен елит на нацията, така и юридически – с решението на Конституционния съд, което сложи солидна преграда пред опитите тази конвенция и прокарваната чрез нея джендър-идеология да бъдат ратифицирани. Както е добре известно, брюкселското чиновничество иска ЕС да ратифицира Истанбулската конвенция. Странна амбиция при положение, че ЕС все още не се е присъединил към Европейската конвенция за защита на правата човека и няма изгледи това да стане скоро. Каква е целта? Казано накратко – да бъде заобиколена суверенната воля на държави, като България, които отказват да се присъединят към Истанбулската конвенция. Ако това стане, онези въпроси, които са в изключителната компетентност на Съюза, ще станат задължителни за нас, независимо, че не сме я ратифицирали. България може да спре този процес. Процедурата изисква правителството да заяви изрично, с формален акт, пред работната група към КОРЕПЕР II, че няма правна възможност да ратифицира Истанбулската конвенция. Това би означавало, че няма да се постигне изискуемото „общо съгласие“ в КОРЕПЕР II, а оттам и в Съвета на ЕС. С други думи, така ще бъде блокирано присъединяването на ЕС към Истанбулската конвенция. Правителството е длъжно да изрази такава позиция, ако уважава върховенството на българската Конституция. Вместо това, родните ни управници използват една типична лицемерна вратичка на европейското право, която им позволява да замълчат, което ще се приеме като своего рода мълчаливо съгласие с ратификацията. И те мълчат. И така подкрепят Истанбулската конвенция. Сякаш за да потвърдят още веднъж, че в България нищо в годините на прехода не се случва по волята на гражданите, а само с благоволението на задкулисието и неговите хранени хора.

И ако „експонатите“ в този паноптикум на прехода ви се струват недостатъчни, отворете новините, излезте на улицата, и ще видите още много други. Тъжно, но факт.

TRUD_VERSION_AMP:0//
Публикувано от Д-р Борислав Цеков, Институт за модерна политика

Този уебсайт използва "бисквитки"