Оцеля само стъкленото му око
Всички идват с блестящите лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм
Гео Милев е ярко явление в българската литература. Перото му реже със силата на меч. В Първата световна война губи едното си око, но това не го сломява духом. Никога не е членувал в политическа партия. Левите се опитаха да го присвоят, а десните го ликвидираха.
През 1925 г. Гео е осъден за "насаждане на класова омраза" с поемата "Септември". Присъдата е една година условно, 20 000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права за две години.
"И примка на шията!", добавят мракобесниците.
Поетът е сред безследно изчезналите по време на белия терор, който е функция на червения. Задържан "за справка", дирите му се губят чак до 1954 г. Тогава в яма край Илиянци е намерен череп с особен отвор под дясната вежда. От него изпада стъклената зеница.
Заедно с още стотици жертви той е умъртвен по особено жесток начин. Главният екзекутор наричали "майстор примкаджия", а неговите асистенти "облаци". Най-често мястото е софийска казарма. Майсторът примкаджия Илия Ковачев описва процедурата:
"В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души с готова примка от връв за палатка надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето."
"Лицата – продължава палачът, – които са го довели на разпит, стоят близо до коленете му, готови да го притиснат при случай че започне да мърда. Хората, определени за слагане на примката, винаги стоят зад жертвата, за да не бъдат забелязани. Когато някой от екзекутираните биваше по-силен физически и правеше опит да се надигне, тогава се струпваха да дърпат връвта повече хора."
Текстът, който поместваме, е публикуван през 1921 г. в списание "Везни". Но сякаш е писан днес, защото стъкленото око на поета е провидяло в бъдещето на многострадалния български народ.
Българският народ днес
ГЕО МИЛЕВ
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм?
Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена "свобода" – вече толкова години – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини.
Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, скован в най-голямо омаломощяване.
Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
… помощ не иде,
от никъде взора надежда не види…
Този патетически вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.
Нещастието на българският народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията!
Ръководителите на народа станаха "управници" на народа. И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ.
И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са "управлявали" до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми и гарвани; и винаги в името на народа…
"В името на народа" – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а "властване" над народа. "Властта" е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени "политически дейци". Тяхната "политическа дейност" впрочем е била винаги само "борба за власт". И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия "дейци" беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разстление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща купчина гнила слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни "политически дейци" – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.