Неизвестните нови борби на Македония
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.
Николас Найради е поканен да бъде говорител на 46-ия конгрес на МПО в САЩ и Канада през 1967 г.
Болеслав Тахауер следи отблизо борбите на македонските българи
Унгария и България имат сходна политическа съдба след Първата световна война - от тях са откъснати огромни територии с унгарско и българско население. Това е основният фактор, предопределил взаимните симпатии и сътрудничество в опитите им да защитят правата на задграничните си сънародници. Периодът до 1944 г. е изпълнен с примери, когато на различни международни форуми двете страни си подават ръка.
Спусналата се желязна завеса след 1945 г. преобръща всичко. Характерен пример в тази насока е случаят с Болеслав Тахауер. От аташе по печата в унгарската легация в София и кореспондент на редица чужди вестници като лондонския „Сентръл нюз лимитид“, „Чикаго трибюн“ и Месажер полонез“, той се превръща в един от най-изтъкнатите чужденци - приятели на България, в т. ч. и на освободително движение на македонските българи. Ролята му наистина е значима, защото писанията му имат много силен отзвук в Унгария и по света. През 1946 г. обаче Тахауер е принуден да напусне София. В Будапеща също е наложена комунистическа диктатура и така започват неговите емигрантски скитания из разрушената от Втората световна война Европа.
Едва през 50-те години той успява да възстанови своите контакти с македонското освободително движение. Това позволява на Болеслав Тахауер да следи политическите процеси в Югославия, в резултат на което през 1966 г. в излизащото в Рио де Жанейро на френски език списание „Български преглед“ е публикуван неговият анализ „Македонският въпрос“. В този материал се разглежда не само възникването му в миналото, но и неговите съвременни измерения. Така например за Титова Югославия той пише: „Що се отнася до сърбите..., понеже те не можаха, нито могат да унищожат цялото българско население в Македония, и понеже не могат масово да го изгонят..., систематически продължават делото на денационализацията. Населението е недоволно от режима, който му е наложен в така наречената македонска република в Югославия“. В същата публикация Тахауер отправя и апел към евроатлантическите фактори: „крайно време е Европа и Америка да осъзнаят, че има огромни неправди над малките нации, които крещят за облекчение по възможно най-хуманния начин. Премахването на тази несправедливост би било най-великото постижение и би послужило за мирното развитие на нашия континент“.
През същата 1967 година македонското освободително движение установява контакт с още един изтъкнат унгарец. Това е професорът по политически науки и юриспруденция д-р Николас Найради. Той наскоро се е установил в САЩ, но преди бягството си от Унгария е заемал високи постове в Будапеща. Тъй като участва в антихитлеристката съпротива, в следвоенното коалиционно правителство е министър на финансите.
Прекарал е 7 месеца в Москва, водейки преговори за репарационния иск срещу страната му. Поради неговата неотстъпчивост, под съветски натиск е принуден да напусне Унгария през 1948 г.
В емиграция сътрудничи на радио „Свободна Европа“ и е директор на Школата за международни проучвания към университета в Брадли. Заради дейността си за подпомагане на борещите се срещу комунистическия режим унгарци е награден с благодарствена грамота от американския червен кръст, чийто почетен председател е президентът Айзенхауер. Също така е носител на почетния медал „Джордж Вашингтон“ на фондация „Фрийдъмс“.
Заради обществената си дейност Николас Найради е поканен да бъде говорител на 46-ия годишен конгрес на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, който се провежда от 2 до 5 септември 1967 г. в Чикаго. Под преките впечатления от неговата реч в конгресните протоколи е записано, че „д-р Найради е страшно убедителен оратор. Той няма нужда от написани листа в ръката, за да изрази своята мисъл ясно и логично. Речта, която д-р Найради държа на нашия конгрес, заслужава да бъде чута в заседателната зала на всеки свободен парламент по света и специално в луксозните зали на ООН, основана с единствената цел да пази мира и да прилага принципите за правата на човека“.
Този извод е напълно основателен, защото в изказването си Николас Найради критикува ООН заради бездействието по отношение на престъпленията в Югославия: „А какво да се каже за обединените нации?... Може ли някой да ни каже кога Организацията на обединените нации изпрати комисия в някоя от комунистическите държави? Изпратиха ли такава комисия да прегледа затворите в Югославия...? А с хиляди невинни гниеха и още гният из комунистическите затвори. Ако ООН има отговорност за затворниците в Южна Африка, няма ли тази отговорност и за затворниците в Югославия“?
В резултат на проведените обсъждания, делегатите на 46-тия конгрес на МПО единодушно приемат резолюция срещу белградския комунистически режим на Тито, под който „македонските българи продължават да бъдат подлагани на денационализация или по-точно казано: сърбизация. През 1944 г. белградският режим умело създаде т. н. „Народна република Македония“ и обяви съществуването на нов „македонски език“, който се изпълва със сръбски думи и сърбизми. Освен това македонските славяни или българите са заставяни да бъдат новата „македонска нация“. За да подсилят техните исторически фалшификации и по-нататъшното объркване и заблуждаване на народа, белградските власти и техните колаборационисти в Скопие съвсем наскоро създадоха т. н. „Македонска църква“... Като имаме предвид, че единствено свободна и независима Македония ще осигури на нейния народ неговите неотменими човешки права, решението е... през ранния етап на нейното съществуване, Македония да бъде поставена под закрилата на ООН. Принципът на демокрацията ще е водещ в свободна и независима Македония, със свобода на словото, свобода на религията, свобода на медиите и свобода на сдружаването, гарантирани за всички етнически групи“.
Приетата резолюция е документ, който разглежда един нов етап в борбите в Македония - създаването на МПЦ като елемент в политиката на титова Югославия за денационализация на македонските българи. Тази тема мотивира Болеслав Тахауер през декември същата година да публикува статията „„Автокефална“ македонска църква“. В нея застъпва идеята, че „скопските ръководители използват случая да се отдадат на една жива кампания с цел, както винаги, да изкарат населението в Македония от „македонска народност“ - народност, която никога не е съществувала; да развиват страстни усилия за да се повярва, че една такава народност действително съществува; че тя говори език, различен от българския, макар че без да има нужда да се прибягва до етнография и езикознание, ясно е, че този език не е нищо друго освен български... Това е езикът на живущите в Македония българи. Трябва да припомним, че скопските ръководители са комунисти, приобщени към политиката за денационализация и сърбизация, преследвана от Белград. Многозначимо бе... присъствието на представители на сръбската власт и на македонската република на церемонията за прокламиране на новата църква... Ако разделението е станало, то е защото Белград го е искал. Без негово съгласие подобно решение никога не би било взето... Създаването на „автокефална“ македонска църква беше желано и решено от югославското правителство“.
Разгледаните позиции на изтъкнати унгарци в емиграция са блестящ пример на чужда защита на българската кауза в Македония. Мненията им са важни при анализа на съвременните измерения на македонския въпрос. Въпреки констатацията, че през 60-те години ООН и други международни организации не се ангажираха с проблема за правата на човека в Югославия, не бе извадена необходимата поука, поради което и след 1990 г. българската дипломация не търси съюзник и не запознава общественото мнение зад граница с реалните проблеми, свързани с Македония.