Ще се превърне ли Великобритания в несъстояла се държава?
Два забележителни материала привлякоха общественото внимание на Запад преди време.
Първо, британският Daily Mail публикува статия, озаглавена „Бавната смърт на Великобритания“ от шотландския журналист Гавин Еслер. Авторът на статията пише: „Аз съм голям юнионист, но стигнах до извода, че Великобритания върви към своя край. И не чувам алармата. А това е звънът на смъртта".
И възниква въпросът: как бившата „владетелка на моретата“, империята, над която слънцето никога не залязваше, една от страните победителки във Втората световна война, един от многогодишните стълбове на западния свят, е могла да се доведе до това състояние? Може ли да се окаже на ръба на дезинтеграцията и да се изправи пред перспективата да се превърне в геополитически остатък в задния двор на Европа?
Един от аргументите на шотландския журналист в полза на бъдещето разпадане на Великобритания е разочарованието на шотландците от Брекзит. Любителите на килта и гайдите никога не са изпитвали голяма любов към британската корона. Хаотичното излизане на Лондон от ЕС обаче изчерпа търпението на Единбург. Добавете към това шантавата, паническа, провокативна реакция на британския елит, воден от политическия изрод Борис Джонсън, и свръх раздутата заплаха от коронавируса.
В резултат на това „премиера на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия ще стане премиер само на Англия, а може би и на само някои нейни части“, се казва в статията на Гавин Еслер. Но освен исторически свободолюбивата Шотландия, налице е не по-малко сепаратистки настроената Северна Ирландия, която в резултат на Брекзит също се оказа между Брюкселската сцила и лондонската Харибда, да не говорим за проблема с разделения ирландски народ.
Еслер посочва хетерогенността в Обединеното кралство не само в здравеопазването, но и в образованието и правото. Той дори обръща внимание на различния статус на кралицата в различните църкви на различните страни-членки на кралството. Сега тези различия станаха основа не за сила, не за „единство в многообразието”, а за ускоряващ процес на разделяне и разединение на страната.
Горчивата истина, според Еслер, е, че има все по-малко неща, които да обединяват хората от различните части на Великобритания. Всъщност „от Обединеното кралство е останало само едно име“.
И това е мнението не само на един журналист. Например Крис Евън, редактор на Telegraph, пише: „Съюзът е в опасност. Шотландската национална партия има за цел да спечели огромно мнозинство в Холируд през май и да извади Шотландия от Обединеното кралство".
В същата публикация бившият британски премиер (шотландец) Гордън Браун предупреждава: спешно трябва да търсим обединяващ принцип и ако е необходимо да се реформира, в противен случай Великобритания рискува да се превърне в „несъстояла се държава“ (failed state).
И така, нека го подчертаем: единството на Обединеното кралство сега е под въпрос.
А сега за поредната публикация, провокираща ни към размисъл - интервю с декана на Института за международни отношения към университета Цинхуа в Пекин Ян Сюетун за немското списание Spiegel. Китайският учен заявява: „В хода на историческото развитие всички империи отиват към упадък и така ще бъде и през следващите хилядолетия. Великите империи преминават през три етапа: разцвет, стагнация и упадък. Упадъкът на САЩ не ме шокира или изненадва. Въпросът е кога ще се случи. Дълго време Обединеното кралство беше най-мощната държава в света, упадъкът й беше дълъг и продължи няколко десетилетия. Съветският съюз се счупи като чаша, паднала на пода. Мисля, че упадъкът на САЩ по-скоро ще последва британския сценарий".
Доколко валидни са тези твърдения за САЩ? Няма съмнение, че влиянието им в света намалява. И пада не само заради нарастващото влияние на Китай. Неуспешният американски опит за смяна на режима във Венецуела е показателен. Има основания да се смята, че американците също стоят зад опита за сваляне на Ердоган в Турция през 2016 г. и отново провал. На власт остава Башар Асад, който бе заплашен да бъде свален още от Барак Обама. Разбира се, Сирия оцеля като държава до голяма степен благодарение на Москва, но това е само допълнително доказателство за отслабването на САЩ. Дори старата Европа все по-смело отстоява своите интереси, различни от тези на Америка. И този „упадък на американската империя“ на международната сцена е тясно свързано с нейните вътрешни проблеми, а именно с разцеплението на управляващата класа, което изостри социалните противоречия в много посоки - расова, икономическа, идеологическа.
Ако се върнем към евентуалното разпадане на Великобритания, можем да видим сложната картина на разпадането на целия западен свят: ЕС с труд "преболедува" Брекзит и болезнено се опитва да се справи с "вируса на национализма" . "Обединеното кралство е на път за разединяване. Америка все повече се сравнява със Съветския съюз от последните времена. Какъв е проблемът?
Работата може да бъде сведена до измамната идея за неизбежния разпад на имперските формации, особено на фона на индуцираната масова психоза на базата на страха от коронавируса. Може да се приеме, че при тези условия, където е тънко, всяко едно „слепено от парчета“ държавно образувание (ЕС, САЩ или Великобритания) първоначално е „тънка материя“ и именно там се разпада. Мисълта на Уил Дюран обаче е по-справедлива: великата цивилизация не може да бъде завладяна отвън, докато не се самоунищожи отвътре.
Нищо на този свят не е предопределено. Неведнъж изглеждаше, че Русия трябва да загине, да изчезне като империя-цивилизация, но всеки път имаше силата да се прегрупира и да влезе в нов цикъл на развитие. В известен смисъл същото може да се каже и за ЕС, САЩ и Обединеното кралство.
Трудно е, разбира се, да се предположи, че един ден управляващите кръгове на англосаксонския свят ще престанат да задълбочават проблемите на западната цивилизация с безотговорните си действия и ще започнат конструктивно да решават тези проблеми. И ако не спрат, има ли шанс Западът да излезе от състоянието на упадък като „прероден“, и по-силен?
Когато погледнете какво се случва днес в Америка, прословутата светлина в края на тунела изглежда плашеща и трудно е да се отървете от мисълта, че накъде около 2024 г. това ще заприлича на ''1984''.
(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)