Екоактивисти: Човекът е вреден, прогресът е страшен, капитализмът трябва да умре
Тихият фронт на подмяната на ценностите е далеч по-незабележим и вреден
Скоро с пълна сила и при нас
Западът днес гори. И не заради расови протести или икономическите неравенства - те са последствие от нещо по-важно. Днес сме свидетели на един процес, започнал горе-долу след началото на Първата световна война, който смело може да бъде обобщен като „залезът на Западната цивилизация“. Залез в най-важния и определящ смисъл - идейно-културният. А оттам неизменно и обезателно следва и падението в социално-икономически план - доходи, стандарт, сигурност, просто защото идеите определят живота ни, а не обратното, както твърди небезизвестният „философ на историята“ Карл Маркс.
Днес с очите си виждаме унищожаването на системата на разделение на труда и защита на частната собственост, които доведоха - през Ренесанса и в ерата на Индустриалната революция - до повсеместен просперитет и излизане от бедността на стотици милиони хора в Западния свят.
Капитализмът означаваше наличие на все повече машини и инвестиции на глава от населението, ръст на производството и масов достъп до евтини блага за всички. С една дума до прескачане на т. нар. малтусиански капан, считан незаобиколим - възможността хем да има растящото население, хем видимо и паралелно масово хората да излизат от бедността, а стандартът на живот да нараства във времето.
Реалността сега: мародерства, вероломни атаки срещу живот и частна собственост, социален ступор и политическа коректност, съблюдавана от своебразна кохорта от „мисловни полицаи“ и „проповедници“ с коктейли Молотов в ръка.
Марксизмът преди, марксизмът днес. След рухването на комунизма през 90-те години социалистите в Западния рязко стават „културни марксисти“, а новият лайтмотив на навъдилите се рояци от екоактивисти, например е: човекът е вреден, прогресът е страшен, капитализмът трябва да умре. Палитрата на адвокатите на течението обаче става много по-широка във времето и овладява политическия спектър зад океана и в Стара Европа, а цели думи отпадат от речника в оформящия се „новговор“ по Джордж Оруел.
Какъв е генезисът на явлението обаче? Истината е, че неомарксизма или „културният марксизъм“ е следствието от схизмата между болшевиките, вярващи в интернационалния социализъм и завзели властта в Русия през 1917 година, от една страна, и прагматичните реалисти вляво, видяли че социализмът не е разпалил класовото самосъзнание сред масите, логично избрали собствената си нация в Първата световната война пред солидарността между работниците.
Лошите икономически резултати в СССР и зверствата на Сталин облъскват общественото мнение на Запад, а стратегията следва да се промени. Желанието на „научния комунизъм“ да премахне неравенствата и да изравни всички икономически - следва да се заменя с нова тактика. Тя гласи: Западната цивилизация трябва да бъде ударена в сърцето и подрината безвъзвратно. Ударът трябва да е по ценностите, традициите, юдео-християнските мироглед, спестовността, църквата, ролята на семейството като ядро на обществените отношения. Като удариш основите - ще събориш и сградата. Начинът: през културата, идеите, университетите и изкуството. Те трябва да бъдат инструментиализирани и да създадат една армия от „жертви“ срещу „подтисниците“, да сблъскат експлоатиращите и експлоатираните - всяка сфера на живота. Бял хетеросекслуален мъж, християнство, етническа хомогенност и привързаност към общността и традициите u - са повод за стигма и концетрирана атака, по всички фронтове и с всевъзможни прийоми.
Повяват се и войнстващите неомарксисти (културните марксисти) и „борците за социална справедливост “, които действат не чрез революция за придобиване на производствените фактори, нито чрез работниците в заводите (пролетариите), а чрез културата и разделянето на обществото на групи: черни срещу бели, жени срещу мъже, богати срещу бедни, привилегировани срещу непривилегировани, дискриминирани срещу дискриминари. Таргет групата на посланията е средната класа, която да бъде обезверена и морално объркана. Най-мерзката цел на неомарксистите е разцепването на семейството като градивна клетка в общество и обявяването му за едва ли не основен инструмент за подтисничество, налагане на неравенство и пример за вредна йерархия.
Интелектуалните вдъхновители на движението от 30-те години на миналия век са основателите на т. нар. Франкфуртска школа Теодор Адорно, Хърбърт Меркузе и по-късно Юрген Хабермас - голяма част от тях неизвестни „визионери“ и до днес, чиито идеи обаче се оказват работещи и влияят на живота ни пряко, дори в момента. А класически марксисти и болшевики се разграничават от неомарксистите и ги обявяват за ерес.
Кой у нас помага на неомарксизма - съзнателно или не? Левицата у нас си остава консервативна културно и класически марксистка - както е и в цяла Централна и Източна Европа, за разлика от левите аналози като партии в Западния свят, които приеха неомарксисткото кредо. Де факто в икономически план левицата у нас е класически марксистка и иска да изкорени неравенствата с преразпределение, грантове, помощи, национализации, тоест със съвсем характерната марксистка реторика и политически действия.
Някои ходове на системните партии днес в управление - център-дясно - носят отпечатъка на културния марксизъм. Пример за нездрав флирт с течението имаше в т. нар. Истанбулска конвенция, отхвърлена от Конституционния ни съд (деляща мъже от жени, като че ли не са човешки същества и едните, и другите), „Закона за социалните услуги“, „Стратегията за детето“, която де факто се меси в най-съкровените устои на семейните отношения, опитвайки се да замести Наказателния кодекс и вкарвайки невъзможно пожелателни икономически изисквания към родителите на децата.
Ляво-либералният фронт на разцепващата се градско-демократична десница, който неповратимо се обособява като културно прогресивистки, анти-традиции и промотира креслив нихилизъм към всичко българско, примесени с много арогантна надменност към корените и историята ни - също влиза в списъка на „патериците“ на подривното интелектуално движение.
Чужди НПО-та и групи за натиск, защитаващи откровени убийци и убеждаващи ни, че божията заповед „не убивай“ е едва ли не остарял морален императив - също.
Да прибавим и единствените у нас институционализирани „либертарианци“ - левите такива. Едно е да защитаваш правото на ползване на тялото си, друго е да промотираш употребата на едно или друго наркотично вещесто с цел привличане на млади хора в редиците. Антицърква, защита на „отворени за миграция граници“, поощрение на военните действие на Великите сили в Близкия изток, лобиране за аджендата на чужди НПО-та и защита на колониални валутни режими като валутния борд - в пъти по-инфлационен дори от безспорно проблемната еврозона. Примери за онагледяване на тенденцията - много.
Финансирането на подобни НПО-та и обособени морално-политически глашатаи на неомарксизма, естествено, често пъти идва по линия на мразещия дясноконсервативните устои на Западната цивилизация Джордж Сорос, както и на негови побратими и партньори като олигарсите братя Коч - гонещи и мачкащи, включително в САЩ, де що има дясноконсервативно мислещ икономист и социален мислител. Сурогатите му у нас се занимават кажи-речи със същото, а опитът да се докарат с мантията на морални блюстители и съдници е колкото пародиен, толкова и недъгав.
Всички тези хора са морални релативисти - обективен морал няма, правилно е това, което те решат, че ще им донесе повече внимание, грантове и обществен лост за влияние, респективно финансиране. Те са жертви и са подтиснати, продават винаги „черен“ разказ за България, а държавата следва да оправи тези проблеми - логично тя трябва да има и по-големи правомощия, за да го направи, засилвайки етатизма си. Останалите и инакомислещите са продажници, глупаци, фашисти, реакционери и в най-добрия случай - „демоде“.
Една велика цивилизация, базирана на здрави културни и икономически основи в миналото, днес се е надвесила над пропастта, която зее бездънна и черна под нея. Културните сътресения и политическата коректност на неомарксизма имат много по-голяма сила от класическия марксизъм като икономическа платформа- той просто се проваля изключително бързо в исторически смисъл.
Обратно, тихият фронт на подмяната на ценностите е далеч по-незабележим и вреден, а ефектът от разрухата може да бъде приписан на съвсем различни неща, без да се разбере причината. Ако не сме готови - скоро и у нас.