Животът на първия президент на Хърватия след отделянето на страната от Югославия е изпълнен с обрати, които олицетворяват драмата на хората, живеещи на Балканите
Заради смелите си публикации и активна патриотична дейност, през 1972 г. е осъден в Югославия на две години затвор
Неизвестните нови борби на Македония
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.
Франьо Туджман е първият президент на Хърватия след отделянето на страната от Югославия през 1991 г. и заема този пост до смъртта си през 1999 г. Въпреки че олицетворява съвременната хърватска независимост, животът му е изпълнен с обрати, които олицетворяват драмата на хората, живеещи в тази част на Балканите.
Бащата на Франьо Туджман е патриот, член на Хърватската селска партия начело със Степан Радич, в чиято идеология заляга искането за независимост от Белград. Младият Франьо е запленен от хърватските борци за свобода, но към края на 1940 г. изненадва близките си с демонстриране на симпатии към комунизма. Когато на 10 април 1941 г., кралска Югославия се разпада и е провъзгласена Независимата държава Хърватия, Туджман съвсем не е ентусиазиран, а през 1942 г. отива при югославските партизани.
След завземането на властта от Югославската комунистическа партия, в живота на Туджман настъпва поредния обрат. През 1946 г. баща му е намерен мъртъв при неизяснени обстоятелствата. Една от версиите е за покушение, извършено от югославската тайна полиция ОЗНА. За да бъде откъснат от семейната му среда, на Франьо Туджман е предложена кариера в югославската армия. През 1953 г. е повишен в полковник, а през 1959 г. в генерал-майор. На 38-годишна възраст той става най-младия генерал в Югославия, а през 1960 г. вече е генерал-майор. Подобно кариерно развитие е нетипично за хърватите, тъй като 70% от висшите югославски офицери са сърби и черногорци. През този период Туджман живее в Белград и сякаш е пречупен. Там не само се раждат децата му, но той става известен с участието си в комунистическата индоктринация.
През 1961 г. обаче се пенсионира и се завръща в Загреб, където е назначен за директор на Института за история на работническото движение на Хърватия. Там става поредното му обръщане към миналото. Франьо Туджман започва да си дава сметка, че неговият хърватски народ е подтиснат в Югославия. Ръководеният от него институт се превръща в източник на алтернативни интерпретации на югославската история, което води до конфликт с официалната югославска историография и през 1964г. Туджман е обвинен в хърватски национализъм. През този период пише докторска дисертация на тема „Причини за кризата на Югославската монархия от обединението през 1918г. до нейното разпадане през 1941 г.“
Книгата на Франьо Туджман „Големите идеи и малките народи“
През този период е автор на поредица от статии, критикуващи югославския социалистически елит. Тогава се появява и една от най-важните му книги – „Големите идеи и малките народи“. Има две издания – през 1969 и 1970 г. и по своята същност това е монография по политическа история. Написаното вкарва Туджман в конфликт с насажданите догми на югославския комунистически елит по отношение на взаимосвързаността на националните и социалните елементи по време на Втората световна война.
В тази книга е включена специална глава, посветена на „Хърватското национално движение и македонския въпрос“. В първата част се говори за връзките между борците за свобода в Хърватия и Македония до 1903 г., а във втората част е разгледано отношението на хърватската общественост към избухналото на Илинден голямо въстание в Македония.
Като се спира на историческите връзки, Франьо Туджман разглежда научните приноси на хърватския славист Ватрослав Ягич, който на базата на своите изследвания върху говорите на южните славяни достига до извода, че „Кирил и Методий са взели езика на своя роден град Солун – езика на солунските славяни и на цяла Македония, и чрез своите изгонени от Панония ученици, приютили се в България, са го направили език на цялата българска държава. По този начин държавното име на България става име и за езика – български език“. Затова Франьо Туджман подчертава, че „Ягич приема като закон – кирилският език желае да го наричаме старобългарски език, а не старославянски… Ягич говори единствено за български език и за македонски българи и не приема лингвистичната и етническа обособеност на македонския народ“. По този начин бъдещият хърватски президент развенчава твърденията на официалната югославска историография за Македония.
Специално внимание в своето изследване Франьо Туджман отделя на делото на македонския деец Георги Капчев, заселил се в Загреб. Капчев помества редица статии във вестниците „Обзор“ и „Хърватска домовина“, които по-късно са събрани в отделни издания на хърватски и на български език под заглавие „Македония или гласът на роба“. Като цитира Капчев, Туджман иска да обори и югославското твърдение за „македонския“ език: „Пиша на български език, който не е нищо друго, освен диалект на славянския език, на който са ни учили Светите славянски учители Кирил и Методий“. В изследването си Туджман прави и други разкрития: „Капчев нарича славянското население в Македония македонски българи… В този дух и хърватският поет Август Харамбашич – един от първенците на Правашката партия – е съчинил уводна песен за книжката на Капчев под заглавие „На българските братя в Македония“.
Писанията на Франьо Туджман за българи в Македония не са някакво изключение. По същото време – периодът на хърватската пролет – и други местни писатели не се страхуват да изнасят обективните факти. Например Константин Бастаич пише, че „българите… воюват за свободата на Македония“. Той изнася и данни от в. „Хърватско право“, който твърди, че „въстанието в Македония се води от българското население“ и че в Македония има „над 1.200.000 българи“. Интересен е и цитатът от хърватския вестник „Дом“, според който „македонските българи искат нов ред и се бият… Против българите са македонските сърби, понеже се боят, че Македония ще се обедини с България“.
Заради смелите си публикации и активна патриотична дейност, през 1972 г. Франьо Туджман е осъден в Югославия на две години затвор, от които излежава 9 месеца. Властите в Белград го преследват и по обвинения в шпионаж, за което искат да го осъдят на 15 години затвор, но впоследствие е помилван.
През 1977 г. Туджман успява да посети Швеция с фалшив шведски паспорт, където се среща с членове на хърватската диаспора, поддържаща тесни контакти с организираните македонски българи. След завръщането си в Югославия, Франьо Туджман отново е изправен пред съд през 1981 г. заради това си посещение и е обвинен, че е разпространил „вражска пропаганда“. Осъден е на 3 години затвор и 5 години домашен арест. През 1987 г. пътува до Канада, където се среща с местни хървати и дейци на Македонските патриотични организации. През този период Туджман започва да призовава всички идеологически спорове от миналото да бъдат изоставени и формулира хърватската национална програма, основната цел на която е създаването на независима хърватска държава.
През 1989 г., Туджман основава Хърватския демократичен съюз и оглавява борбата за отделяне на Хърватия от Югославия. Интересен момент от този период е неговото поредно гостуване в Канада през ноември 1990 г., когато в Отава е осъществена среща с Пандо Младенов, член на ЦК на МПО, и с Димитър Гоцев, председател на току-що възстановения съюз на македонските братства в България. На тези разговори е обсъдено ползотворното сътрудничество в миналото между хърватите и македонските българи и е договорено бъдещо взаимодействие с цел постигане на общите цели. Скоро след това България става една от първите държави в света, признали независимостта на Хърватия. За съжаление след това, въпреки усилията на отделни личности, у нас не бе оценено в достатъчна степен значението на стратегическото партньорство между Загреб и София, поради което важни за двете страни въпроси продължават да чакат своето решение.