Вече не е достатъчно да си ЛГБТИ, най-добре куиър, небинарен и прочее дивотии
Вероятно началото на края беше поставен още през 1998 г.
Годината е 1974 г., a в Брайтън, Великобритания, на музикалния конкурс „Евровизия“, за втори път, се появява шведският квартет АББА, които с песента си „Watelroo“ („Ватерло”) безапелационно печели. От тази вечер започва и невероятната им музикална кариера, през годините жънат стотици награди и печелят милиони фенове. През 1988 г. пък канадската супер звезда Селин Дион печели първото място с песента „Ne partez pas sans moi“ („Не тръгвай без мен”), 90-та е ред на великия италиански изпълнител, починал миналата година, Тото Котуньо, с хита му „Insieme” („Заедно”). Британският изпълнител Клиф Ричард участва два пъти на конкурса, като заема 2-ро място през 1968 година с песента си „Congratulations” („Честито”) и 3-то място с „Power to all our friends” („Сила за всички наши приятели”) през 1973 г. През годините конкурсът създава много звезди, дава тласък на кариерата на редица други и радва жителите на Стария континент, което обаче рязко се промени в последното десетилетие.
Вече нито е евро, още по-малко пък има визия, ако можем да се пошегуваме. Вече е единствено пошла политическа пропаганда, гротеска, менстрийм, а последното му издание, завършило преди броени дни, спокойно може да се приравни към най-долнопробното фрийк шоу, събрало всякакви изроди на сцената, които принизиха допълнително и без това отдавна мимикриращия песенен конкурс. Вероятно началото на края беше поставен още през 1998 г., когато спечели израелският певец Ярон Коен, който през 1993 г. променя мъжкото си има на женско – Шарон, а в годината на конкурса печели с песента „Diva“ и творческия псевдоним Дана Интернешънъл.
Тогава това предизвика брожения, основно сред ортодоксалните евреи и по-консервативните зрители и слушатели, но трябва да признаем, че макар и без особени качества, песента беше мелодична, лесно запомняща се, а изпълнителят – с хубав тембър и гласови данни. Така беше поставено началото, своеобразното опипване на почвата. Последваха, разбира се, песни, насочени към ЛГБТИ, прослава на различието и прочее, но доста след това, едва през 2014 г., Томас Нойвирт, известен със сценичното си име Кончита Вурст, австрийски певец и драг кралица, стана победител в Копенхаген. Той придоби популярност и като „жената с брада“. На всеки следващ фестивал, по един или друг начин, имаше ЛГБТИ пропаганда, пробутване на крайно вредни идеологии, цензура – под една или друга форма, съмнения за нагласени резултати, пропагандиране на различни полюции.
Но тази година, безспорно, помете и капката останала мелодия, която все още успяваше да се промъкне измежду преобладаващата „толерантност”, „иновативност” и „креативност”. Някакъв плашещ парад на изродите, които на всичкото отгоре – с малки изключения – не умеят и да пеят, като единственото важно беше да пропагандират наци феминизъм, да развяват политически лозунги, да практикуват сатанизъм, да парадират с различна идентичност и прочее.
Конфликтът Израел-Палестина беше пренесен и на сцената, като се стигна до явни провокации от страна на някои изпълнители, които развяваха палестинската забрадка – куфия, около залата кипяха протести, а на израелската песен се наложи да бъде променено заглавието, за да не напомня за нападението на "Хамас", извършено на 7 октомври миналата година. Оригинално заглавие беше "Октомврийски дъжд", но беше променено на „Ураган”. Реверанс към кого всъщност? Към палестинците или към терористичната организация? Нищо учудващо, къде другаде, ако не в Европа, думата на радикално настроени друговерци, е по-важна от тази на коренното население.
Пълна бутафория, която за пореден път разкри плашещия път, по който е поела Европа. И ако някой побърза да възрази, че това е просто някакъв си незначителен музикален конкурс, няма да е съвсем прав, защото подобни прояви най-ясно изкарват на показ съвсем реални проблеми. И не, сред тях не са половата идентичност, правото на самоопределяне и различните аномалии, а извращенията, които са превърнати в норма, изстъпленията, които се поощряват, насилственото налагане на уродливото различно, потъпкването на морала, на ценностите, на таланта, ако щете. Защото както в музиката, така и в университетите, в киното, в политиката, навсякъде, масово вече не се избира според това кой е адекватен, компетентен и талантлив, а критерият е кой е по-извратен, по-угоден на менстрийма, по-аморален.
Небинарни, вещици, уроди, песни с безумни имена – „Евротатко”, „Наркотици”, „Празен”, „Замаян”. „Върколак”, „Викай” и прочее. Къде тук е естетиката, къде е музиката, къде е удоволствието от това, което слушаш?
Различен е едно – такъв беше Фреди Меркюри например, такъв е Елтън Джон. Талантливи, уникални, несравними. Сульо и Пульо, които дефилираха голи или като въплъщение на перверзията по сцената на Евровизия, не са талантливи, а уродливи, болни...
И после някой ще започне да се оплаква от руската пропаганда, как Европа е в плен на Путин, как той финансира политици, цели европейски партии дори, как все повече се засилва евроскептицизмът. Е, как няма! На Русия и Путин дори не им се налага да правят нещо особено, те са в ролята на бенефициери (да не се бърка с бенефициенти), които просто се възползват от безпомощните и безполови водачи на Стария континент, съсипващи вековни традиции, история и култура. Европа се самозатрива, като именно нейните лидери правят несравнима услуга на всеки неин враг, легитимирайки тезите му чрез издигането в култ извратеното, пошлото, аморалното.
Или пък наративът през последните няколко години – че крайнодесните лидери и партии на Стария континент са във възход. Макар че е крайно спорно какво се визира под това определение, а често в него необолшевиките да вкарват и патриотични формации, които просто не се вписват в мейнстрийма, как няма да е така.
Елементарният принцип на махалото – отричането на традиционното, постоянното хулене на нормалното, подигравките с християнството, насилието над коренните жители на Европа, осъществено от орди хуни, вкарани тук от неолибералния управляващ естаблишмънт, рано или късно ще залюлеят махалото до другата крайност. Вече го правят. И не за друго, а защото нормалното състояние е това на равновесието, всичко друго води до крайни изстъпления, при които кресливото малцинство – по един или друг начин – се налага над апатичното мнозинство. Крайностите пораждат крайности, това е неписан принцип.
Вероятно няма да е пресилено да кажем, че конкурсът все повече прилича на прайд, на който всеки си развява голотиите, простотията, полюциите, докато музиката е някъде съвсем между другото, просто незабележим фон. Отпред са изкривяванията, политическите „послания”, манифестът за все повече и повече „права”, пошлата пропаганда. Негласно, макар и извън официалните правила, има и квоти, които стриктно трябва да бъдат изпълнявани – вече не е достатъчно да си ЛГБТИ, най-добре куиър, небинарен и прочее дивотии. Колкото повече, толкова повече!
А последната Евровизия е нагледна еманация на политиката, водена от настоящите водачи на Стария континент, конкурсът отлично илюстрира и фрийк шоуто по върховете. Неолибералната идеология властва, помитайки конкуренцията дори на едновремешния тоталитарен строй.