“Между пустинята и живота” бил богохулен роман
“Половата проблема” стяга килимявката на чернокапниците. Много мъдри люде са поставяли под съмнение непорочното зачатие
“Анатема!” връхлетя писателя Николай Райнов. Църквата обяви негов роман за богохулен и отлъчи автора от себе си. През 1919 г. расоносците доказаха, че още са подвластни на средновековното мислене. И днес не са излезли от тъмните дълбини на схоластиката.
Николай Райнов е най-мистичният в новата българска литература. И най-земният в езотеричното пространство. Вяра и атеизъм изграждат представата му за незримото, което ни заобикаля. В “Между пустинята и живота” той отрича библейския Исус Христос. Нито е първият, нито последният, но единственият у нас, дръзнал да го стори.
Книгоиздателят Стоян Атанасов пуска на пазара този “лирически роман”, както го определя авторът. Корицата рисува самият Райнов, завършил Духовната семинария, следвал философия в Университета, с диплома от Държавното художествено-индустриално училище. Книгата се появява пролетта на 1919 г., за да тръгне към своята Голгота. Богословите са разгневени, защото се имат за меродавни тълкуватели на небесната материя.
Първи възроптава църковният историк Иван Снегаров. През април и май в два броя на синодалния орган “Църковен вестник” публикува статията “Нов опит за разрушение на Христовото учение”. Снегаров прави преглед на ревизионистите преди Николай Райнов, като акцентира на Ернест Ренан. Френският учен е прочут със съчинението “Животът на Исус”, което излиза през 1863 г. В него Спасителя е изчистен от сакрални напластявания.
Според Снегаров обаче Райнов е надскочил Ренан. “Българският враг на Богочовека - сочи той - надмина и Волтера по волнодумство, и Ренана по натуралистична фантазия. Въпреки своята настойчивост да отнеме всякакъв божествен зрак от Христа, Ренан все остава с неудържимо благоговение пред Него като пред неповтаряема историческа личност. Ала Н. Райнов се опитва да разклати вярата на милиони люде не чрез научни съображения и разсъдъчни изводи, а чрез...”
След многоточието авторитетът дълго търси най-точната дума, за да завърши изречението. Най-сетне я изрича: “гавра с Оня, Който е пътят, истината и животът за цялото човечество.”
Иван Снегаров хвърля мост “Между пустинята и живота” и средновековните апокрифи в списъците на забранените книги. “Както апокрифният автор - сравнява специалистът, - творил без да държи сметка за историческата действителност и е въплотявал своята идея в разни измислени образи, тъй е работил тук и Н. Райнов. Разликата е само тая, че първият взимал образите из фантастичен мир, вторият - из своята околна среда. Творението на Райнов отразява не историческо минало, а днешната действителност, самото поетово настроение и разбиране на половата проблема.”
“Половата проблема” стяга килимявката на чернокапниците. Много мъдри люде са поставяли под съмнение непорочното зачатие. Николай Райнов отключва тайнството по най-нормалния начин. Исус Христос е земно творение като всички обитатели на планетата.
Възмущаваше ме безобразният догмат за непорочното зачатие - изповядва се той. - Абсурдно е човек със здрав разум да допусне, че е възможно една мома да зачене, без да се наруши с това нейната девственост. Видя ми се оскърбително за цялото човечество да се допуска твърдението, че всички сме порочно заченати, а само един-единствен избраник на фанатиците е заченат непорочно. И по пътя на тая глупава логика католишката църква е отишла по-нататък, като е провъзгласила догмата, че и самата Богородица е непорочно зачената. Остава да се изкара, че и нейната майка е непорочно зачената и т. н. во веки веков. Така се създава една непрекъсната редица от блудодеяния.
Дева Мария в романа е Мириам. Дърводелецът Иосеф я взема за съпруга след смъртта на първата си жена. “Ала Мириам - четем нататък - не можа да изпълни сърцето си с Иосефа, защото бе стар и немощен. А тя бе млада - и душата є бълнуваше горещи ласки, погледът є диреше сластна прегръдка и плътта є се топеше в потайни желания.”
Мириам се залюбва с Акхар бар Гамлиел. Син на пророк, беглец след бунт срещу Рим и неотразим хубавец. “А той бе младеж учен и в жилите му кипеше знатна кръв. Червени бяха косите му като пламенни сърпове, а очите му бяха зелени като листа на палма. Остър бе погледът му - и цял Назарет тръпнеше, колчем срещнеше мълнията на тези властни очи.”
От любовта между двамата се ражда Исус, който в повествованието е Иешу бар Иосеф. Като го вижда, Иосеф дърводелецът възкликва: “Грозно е детето ти, Мириам!... По-грозно дете не съм видял!...” Проклина деня, когато го е заченала и отсъжда: “Лице на убиец е лицето на това дете... Злодеец си родила - злодеец ще откърмиш, Мириам...!”
“Анатема!”, провикват се синодалните старци със силата на Йосифовия гняв. По онова време Българската православна църква няма екзарх. Управлява се от наместник-председател на Светия синод. През 1919 г. такъв е Доростоло-Червенският митрополит Василий със заместници Максим Пловдивски и Борис Охридски. По тяхна директива из страната са организирани сказки, които да заклеймят сквернословеца.
Отлъчването съществува, откакто я има църковната институция. Гностици, ариани, катари, богомили и други инакомислещи са били анатемосвани. “Богословите прикачват опозоряващи епитети на онези лица и книги, които не са имали щастието да им харесат или да съвпадат с техните безпогрешни идеи”, обяснява деянието Пол Холбах. В литературата най-известен е случаят с Лев Толстой. През 1901 г. Руската църква го отлъчва за верски прегрешения, между които и непризнаване на Христовата божественост. Както при Николай Райнов!
В този акт има езуитщина, каквато само теолозите владеят. Обявено е, че не Църквата отлъчва Толстой, а той се е самоотлъчил от Църквата. Според канона на източното православие низвергнатият е лишен само от светото причастие като остава в Христовото братство. Освен това наказанието се отменя при разкаяние. Николай Райнов не го прави, а черноризците са пословично злопаметни.
През 1939 г. писателят отбелязва половинвековен юбилей. Готви се всенародно честване, срещу което Синодът въстава. Божиите наместници размахват “Между пустинята и живота” като дяволско творение. Намират съмишленици в Съюза на запасните офицери и други патриотарски организации. На 18 февруари вестник “Отечество”, орган на запасните, излиза със статия на ген. Христо Чаракчиев. Той вади вода от много отровни кладенци и заключава:
“От всичко дотук казано става ясно, че Н. Райнов заслужава не юбилей с похвали и награди, а порицание за неговия сатанински дух да руши бащината ни религия - за неговото богохулство, което е наказуемо от законите на страната.”
Богдан Филов, министър на просвещението, също застава зад срамната акция. Дирекцията на полицията издава забранителна заповед тържеството да се проведе във Военния клуб. На 12 март вечерта почитателите на писателя се събират в Славянска беседа. Николай Райнов пълни чаша с вино. Не от причастието, което му е забранено, обикновено българско вино. “Гръмотевиците не падат в храстите, а по високите дървета!”, вдига наздравица разпнатият между пустинята на скудоумието и истината за живота.