Пътищата за свеждане на въглеродните емисии са чрез използването на природен газ, който може да се получава и от газификация на въглища
Не е възможна въглеродна неутралност до 2050 година
Какво ще стане с цената на тока? Буксува ли „Зеленият преход“? Защо Европа изостава спрямо Китай по отношение на водорода и новите технологии, които ще ни осигурят въглеродна неутралност? Защо все още нямаме стратегия за превръщане на България в технологичен хъб за преработка на ценни метали, извличани от електрониката? По тези актуални теми и за народопсихологията на българина разговаряме с член-кор. Владко Панайотов.
– Проф. Панайотов, Вие сте се изказвали многократно за различните аспекти на „Зеления преход“, работейки в ЕП по темите на екологията. Всички виждаме „прегряването“ на планетата и как природните катаклизми зачестяват. Има ли нещо сбъркано в начертаната „Зелена пътна карта“?
– Тревожи ме това, че тази пътна карта не се възприема от цялото човечество и най-вече от основните държави-замърсители. Нека не ги изброявам... Опасявам се, че санкциите и строгите мерки са главно към европейската икономика, включвам, разбира се, и България с проблемите, които възникват от наложените санкции и затваряне на стратегически обекти. Притеснява ме това, че Европа не предлага решения – тя само казва „трябва“ и налага параметри. Но как ще се реализира задачата? Усилията трябва да бъдат много точно насочени и това може да стане само с изключително компетентни хора, с истински експерти в областта. Преди време ми се наложи да коментирам тези проблеми с ръководител от висшия ешелон в Европа, който беше бивш началник на шивашка фабрика... Просто се отказах и си тръгнах. Годините минават. Мисля, че е крайно време ЕК да сформира работна група от учени – професионалисти в тази област, теоретици и хора от практиката – индустриалци, т.е. от всички заинтересовани страни, включвайки задължително САЩ. Убеден съм, че за срока на работа на бъдещата ЕК е възможно да се изготви както технологичен регламент, така и практическо решение. И когато тези технологии бъдат предоставени от ЕС на всички страни-замърсители, те ще решат и своите проблеми, и общопланетарните, т.е. това „прегряване“ ще спре. Иначе ще продължи политиката на санкциите, ще се изнасят производства от Европа и последиците ще са ужасни. Даже си мисля, че комисар в това отношение трябва да е много доказан в областта професионалист, както беше Кони Хедегард или Янез Поточник. Даже не би трябвало да търсим ново лице, а да се доверим на тяхната експертиза и те да продължат своята работа. Те бяха точните хора на точното място и досега щяха да решат проблемите.
– Дали е реалистично до 2050 г. производствата да станат въглеродно неутрални? Не е ли прекалено амбициозна тази задача?
– Моето мнение е точно такова – не е възможна въглеродна неутралност до 2050 година. В общото замърсяване с емисии Европа има малък дял, а същевременно е инициатор и двигател едва ли не на спасяването на света – затова трябва и решението да дойде от Европа. Ще бъде трудно, бавно и скъпо, но ще стане – има патенти, има разработки, има успешни експерименти. За съжаление те не са от Европа. Това поставя много въпроси в момента и за в бъдеще. Да не говорим за въглищните централи, за които друго решение засега няма, освен да се затворят в обозримо бъдеще. Това ще бъде грешка, която няма как да се коригира впоследствие. Пътищата, според мен, за свеждане на въглеродните емисии до допустимите граници са чрез използването на природен газ, който може да се получава и от газификация на въглища; чрез елиминиране на емисиите от силно замърсяващите предприятия, каквито са споменатите централи и големите горивни инсталации; включването на водорода, където е възможно, и построяването на новите ядрени централи, които обещават да бъдат безопасни. Така виждам процеса на елиминиране на емисиите или свеждането им до допустими граници.
Да, много надежди се възлагат на водорода, но той не може да бъде тотален заместител на нужната ни енергия. Може би една голяма част от пирометалургията ще се трасформира в хидрометалургия, т. е. без емисии. Природният газ, получен от газификация на въглища, намалява емисиите поне наполовина. Мисля, че пълна неутралност от въглерода може да се достигне към края на века, когато биха влезли в действие нови ядрени, напълно безопасни мощности...
Зелената сделка не може да се реализира с един скок – с рестрикции – с изгонването на цели производства от Европа и пренасянето им на други континенти, както и с липсата на много солидна научна подкрепа в този процес. Засега в областта на намаляване на емисиите усилено работят учените от САЩ и Китай – множество патенти има в тази област. Но това не се случва в Европа. Зелената сделка е създадена да помага, да насърчава и да развива, а не да наказва.
– Българско общество е разтревожено от предстоящата либерализация на цената на тока и повишаването на нощната тарифа. Защо продължава толерирането на фотоволтаиците и кой ще е отговорен за пренасищането на пазара с евтина дневна електроенергия и недостигаща нощно време?
– Вижте, развитието и ускореното вкарване на фотоволтаиците в живота е част от прогреса, който не може да бъде спрян. През 60-те години фотопанел с размерите на екран на компютър струваше хиляди долари, а сега стотинки. Слънчевата енергия е нещо дадено ни от природата. Проблемът с излишъка на получената през деня енергия е, че тя трябва да бъде използвана в момента на нейното получаване. Решението е в нейното съхранение – затова доста често се поставя въпросът за изграждане на големи батерии, които да съхраняват тази енергия. Друго решение за равномерно производство на дневна и нощна енергия е въвеждането на нови ядрени мощности. Друг вариант за използване на дневния излишък от енергия може да бъде чрез получаване на водород и създаване на хранилище за водород. Водородът, нека да напомня, е носител на енергия и той може да бъде използван в момент на криза, когато има нужда от енергия. Аз даже бих препоръчал да се получава водород от морската вода. Това значително ще оскъпи и усложни процеса, но такова производство има бъдеще с оглед на ограничените водни запаси от питейна вода. То е важно за страни, които граничат с морета и имат пустини, където питейната вода е много ценна. Да вземем например пустинята Атакама в Чили. Тук има място за много иновации и развитие с оглед и на получаване на ценни елементи от морската вода. А в България има много учени, които са напред в тази материя. Ще дойде ден, когато цената на тока ще е пренебрежимо малка, но вероятно това ще е през следващия век.
– Има ли министър или правителствен орган, който да се е допитал до Вашата експертиза по тези теми? Кой е отговорен за технологичното обновление?
– Не, никой не ме е търсил. И не знам кой е компетентен, за да може да направлява тези сложни процеси. Трябва да е държавник с научни познания, с натрупан практически и управленски опит, с размах на действията. Визионер, който ще поеме риска за инвестиране в такъв мащабен проект. Не е толкова просто. Надявам, че едно следващо редовно правителство ще се ръководи от личност с международен авторитет и лидерски качества, но и ще се довери на експертите в енергетиката и екологията.
– Китайската икономика все повече залага на водорода. Следите ли какво се случва там?
– Китай върви с ускорените темпове в развитието на водородната икономика. Конкуренцията не трябва да ни плаши и ако има изоставане, то може да бъде преодоляно именно чрез реализиране на т. н. „суровинна политика“. Успех срещу конкуренцията може да има не чрез ембарго, високи такси и данъци, а чрез създаване на нови, изпреварващи конкуренцията технологични решения. Нови авангардни технологии от Европа срещу суровини, например, от Латинска Америка. Или чрез разкриване на находища в Европа, както нови, така и отварянето на старите затворени находища. В новите условия те могат да бъдат много печеливши. Но ще има разходи по тяхното връщане към живот, за което Европа трябва да помогне. Що се отнася до Китай, там наистина наблягат много на водорода и особено на производството на електролизьори – основното съоръжение за получаване на водород. Само ще напомня, че там също са нужни елементи, които Китай има, а Европа трябва да купува. За специфичните електродни системи на тези съоръжения са нужни платина, титан, никел, рутений, графит, иридий и др. Това зависи от конструкцията на електролизьора (а тези конструкции са десетки). Това е сложна конструкция, с множество протичащи процеси, които трябва да бъдат изследвани и направлявани. Те спокойно може да бъдат наречени електрохимични реактори.
– Новият Европарламент е факт. Сформира се и Еврокомисията. Какво според Вас трябва да се направи, за да бъде България в по-изгодна позиция във всяко отношение?
– Моето кредо винаги е било следното: „Искаш ли да спечели България, направи така, че преди всичко Европа да спечели. Ако Европа печели от твоите идеи 100 единици, тя с охота ще отпусне десет за твоята страна“. Затова успехът се крие в представителите на България в Европейските институции – не само евродепутати и еврокомисари. Защото там има служители, асистенти, съветници с огромен стаж и опит, които могат да бъдат изключително полезни. Това е залогът – никой отвън няма да се трогне от проблемите на България. Затова още от първия ден трябва да се мисли мащабно и в перспектива, колкото и общо да изглежда това, да се дават предложения, които да носят престиж за Европа. Тогава тя се отблагодарява. Иначе, бидейки обикновен чиновник там, никой няма да те забележи и никой няма да се трогне от проблемите ти. Ще дам пример от моя скромен опит – със закона за приемане на литиево-йонните батерии в замяна на никел-кадмиевите. В течение на десет години Европа не можеше да приеме този закон, защото противоречията между левицата и десницата бяха непреодолими. Когато комисарят Поточник ми постави задачата, аз се учудих: защо аз? След като такива светила преди мен не са успели, аз как ще успея?
Той само каза: „Аз те наблюдавам, имаш подход – ти можеш да ги убедиш и да решиш проблема“. След над две години работа наистина законът беше приет с пълно единство и аз се гордея с него, както и с докладваната от мен и приета Европейска водородна стратегия. Ще кажа, че благодарността към България бяха предоставяне на първия водороден автомобил у нас, семинар и проекти за съвместна дейност в областта на водородната икономика, засягащи селското стопанство, транспорта и бита. Също така имаше идея за построяване на Балкански център за рециклиране на електронни и електрически отпадъци – една от най-големите фирми пожела да изгради този център у нас.
– В предишно интервю за „Труд news“ споменахте, че успешната перспектива за България е да стане технологичен хъб на Балканите за преработка на редки и ценни метали, които да се извличат от употребявани електронни устройства. Какво става с тази идея?
– Един такъв технологичен хъб би дал на България невероятно предимство! За съжаление никой от сменящите се правителства не търси експертизата на учените от БАН и Минно-геоложкия университет, които разполагат с научния и практически потенциал за изграждане на подобен иновативен проект.
– Къде е ключът за благоденствие на една нация? Какво трябва да направим, за да не сме на дъното на всевъзможни класации?
– Разбира се, ако някой знаеше какъв е ключът, той щеше да е един от големите политици или учени на епохата. Аз ще изкажа моето скромно мнение, без да съм изследовател на народопсихологията, нито социолог и визионер. Приемете, че това е мнението на едно селско момче, дошло в София и изпило цялата горчива чаша, която му се полага във всякакъв план. Един човек, който като лястовичка е лепил по малко ден след ден, за да изгради своето гнездо, в което да се чувства спокойно.
Щастието е етическа категория, свързана с философията и емоционалността. Ако на едната страна на везната сложим пари в банката, къща на Лазурния бряг и лъскава лимузина, а на другата – добрата дума, вестта, която човек чака, подаръка, за който мечтае, обичта на близък човек, усещането, че е нужен... Тогава? Тогава можем да кажем, че тази наглед много проста формула е трудна за реализация, защото ние не се вглеждаме в другия, ние не знаем интересите, чувствата, стремежите дори на най-близките си хора. Ние не можем да намерим добрите думи – отвикнали сме, забравили сме ги или се срамуваме да ги кажем. Смятаме това за едва ли не унижение и принизяване на собственото достойнство. Щастието не е само личен момент – то е общо. То се поражда, когато средата е такава, оптимистична, позитивна, търсеща и подкрепяща всеки изблик на новост, на прогрес, дори и той да е неудачен, както често се случва в началото. Щастието е общата култура, общата зависимост. Духовно приповдигнатият човек може да преодолее всичко и той ще помогне и на другия да преодолее проблеми и спънки. Това е спойката, която е основната гаранция за благоденствието на една нация. Защото това поражда общо самочувствие, обща подкрепа, гордост, радост, непоколебимост и авторитет – както на отделния човек, така и на една нация. Тези прости наглед неща се постигат трудно – изтрило се е уважението ни един към друг, премахната е радостта от успеха на другия, има преграда между членовете на един колектив. Мнителността и завистта са тази лепкава мъгла, която заедно ни правят непознати един за друг. А погледнато отблизо, нищо от тези неща не носи полза – нищо от тях не ни води напред. Така че ключът е всеки да се замисли и да премахне със сила на волята тези еластични духовни въжета, които ни сковават и не можем да ги разкъсаме, защото те са мисловни и не подлежат на физическо премахване. Същевременно трябва да помним, че никой за нищо не ни е длъжен и че даром нищо не се дава. Трябват целенасочени усилия за издигне нацията в морално, духовно и културно отношение.
Нашият гост
Член-кор. проф. д. т. н. Владко Панайотов е евродепутат (2007-2014), удостоен с наградата „Евродепутат на годината в областта на околната среда – 2013“. Той е учен с изключителен принос в сферата на екологията и борбата с климатичните промени. Автор е на над 190 публикации, 43 изобретения, патенти и полезни модели, 8 монографии, 8 учебника и помагала. Учен, общественик, писател-мемоарист. Член на няколко международни академии и на Съюза на българските писатели заради белетристичните му книги. Носител е на десетки отличия, сред които са: Златен орден на труда (1985), Златен медал на Пловдивския технически панаир (1989), 2 златни медала от East West Euro Intellect Technical Fair and International Exhibition (2003); „Стара планина“ – първа степен, за принос в развитието на минното дело и металургията в България (2010), „Бернардо О’Хигинс“ (Чили, 2012). Вписан в Златната книга на ИНРА (2013), изобретател на годината (2014), орден „Св. св. Кирил и Методий“ – огърлие (2018), Почетния знак на Президента (2021).