Няма общество, няма цивилизация, която да издържи на безкрайна и всеобща социална промяна
Този личностен разлом между двама от най-великите музиканти (Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс – бел. ред.) през последния половин век е красноречива илюстрация за мащаба на обществения земетръс, който преживяваме и в който - за съжаление - едва навлизаме. Безпрецедентната динамика на социалната промяна - технологична, културна, междуобщностна - създава ново обществено многообразие, в което се открояват две основни поляризирани и непримирими една към друга групи от хора.
Първата от тях е групата на тези, които осъществяват, припознават и ентусиазирано одобряват посоката и скоростта на промяната, както и нейното вътрешно съдържание. Технократи, IT оптимисти, трансхуманисти, дейци и поддръжници на многоликата глобализация, идеологически и политически радикали - мултикултуралисти, феминисти, еколози, врагове на всяко статукво и всяка традиция, сексуални експериментатори и неотроцкистки революционери...
Списъкът може да бъде подробно продължен. Общото за тези различни хора е тяхното убеждение, че промяната е ценност сама по себе си и че човекът е същество, успешно подлежащо на всякакви метаморфози - тук граници на свободата разбрана като волунтаризъм не съществуват.
Втората голяма група от хора включва тези, които не притежават преди всичко психологическия потенциал да се променят в съгласие с все по-причудливите стратегии и реалности на набиращата скорост всеобща промяна. Тук са хората, за които човешката същност надхвърля рамката на физическото съществуване на отделната личност и изразява определена трансцедентна първооснова, която не може да бъде пренебрегната или "занулена" от радикалните реформатори на социума.
Тук са хората, които губят своята работа, своите общности, своя начин на живот под напора на новите технологии, в резултат на глобалното чергарство на капитала, под напора на все по-неограничената миграция, осветена като абсолютна ценност от левичарската идеология на глобалния мултикултурализъм. Тук са хората, които не са склонни да се разделят с ценностите на своята традиция и наследения от нея начин на живот.
Поляризацията между двете групи създава все по-големи пространства на радикална политика вляво и вдясно. Вляво са популистите - неотроцкистки радикали, чиято идеология "осветява" произвола на това, което се нарича "постмодерен либерализъм" (без да има почти никакви корени в либерализма). Тази идеология произвежда политики на "традиционен" ляв авторитаризъм - цензура на политическа коректност, системни практики на cancel culture, организирана репресия над всеки, който се осмели да се противопостави на ексцесите на възроденото радикално левичарство.
Вдясно са нативистките популисти, апелиращи за съхраняване на традиционните ценности и начин на живот, но същевременно възраждащи ценностите, идеологиите и практиките на десните диктатури от близкото и по-далечно минало. Те претендират - често успешно - да защитават здравия разум от побеснелите новатори на радикалната левица, но заедно с това често съзнателно легитимират възраждащите се диктатури на милитаризма, на брутално потъпкване на човешките права, на империалистическия диктат на режими като тези на Путин, на аятоласите и на неокомунистическата империя с център Пекин. Десният популизъм се съюзява с всеки, който стои срещу глобалното левичарство на "постмодерния либерализъм", въпреки очевидните факти, че диктатурата отдясно е "традиционно репресивна" за разлика от "постмодерната репресия" на левичарството. Десният популизъм не е автентична платформа за политическо бъдеще - той е реакция на динамичната промяна, практикувана от прогресизма, често представлява огледален негатив на новото левичарство, не крие афинитета си към "традиционния тип" авторитаризъм и репресия.
Няма общество, няма цивилизация, която да издържи на безкрайна и всеобща социална промяна. Това в още по-голяма степен се отнася за настоящия процес на глобална промяна, който е без прецедент в познатата ни човешка история. Ценностните и политически конструкции на крайната левица и на популистката десница не носят потенциал за осмисляне и организация на обществената действителност в процеса на нарастващия хаос. Това, което може да доведе до съдържателно интегриране на промяната и подчиняването й на една по-задълбочена визия за човек и общество трябва да се появи като интегрален продукт - ценностен, идеен, стратегически - на едно ново ниво на еволюция на човешкото съзнание отвъд рамките на модернизма, традиционализма и "постмодерния" волунтаризъм, които досега доминират сцената на човешката история, и днес отразяват по-скоро дилемите на миналото, отколкото перспективите на бъдещето. Тази еволюция на човешкото съзнание е по-скоро възможност, отколкото гарантирана перспектива. Но без нея задълбочаващият се хаос на промяната няма да ни изведе до спасителен бряг.