Национализмът и десният популизъм са повсеместни и обхващат целия континент
След началото на войната в Украйна геополитиката измести идеологията
Крайнодясна вълна ще залее Европа през юни – така звучат болшинството прогнози за резултатите от предстоящите избори за Европейски парламент. Впрочем, същите бяха очакванията и преди пет години – но тогава всичко се сведе до леко мъртво вълнение под политическата повърхност. Днес проблемът изглежда по-сериозен. Разликата е както в мащаба, така и в съдържанието.
Национализмът и десният популизъм са повсеместни. И обхващат целия континент. В няколко страни от ЕС вече управляват такива партии (Италия, Финландия, Унгария, очаква се съставяне на правителство и от Герт Вилдерс в Нидерландия), другаде те са част от парламентарно мнозинство (Швеция, Латвия, Словакия), а почти навсякъде разширяват влиянието си и са втора или трета политическа партия (Германия, Франция, Белгия, Австрия, Полша, Чехия, Испания, Словения, Естония). Като няма имунизирани - изброяването може да продължи до 27, колкото са страните членки на ЕС. Което повишава очакванията двете дяснорадикални политически формации в Европейския парламент - Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) и Идентичност и демокрация (ИД), да поставят под въпрос мнозинството на традиционната „тройна европейска коалиция” (Европейската народна партия, социалисти и либерали).
Брекзит подейства като отрезвяващ душ за евроскептичните партии. И доведе до изключително сериозна еволюция в техните политически позиции.
Днес евроскептицизмът иска да управлява ЕС. И да го преформатира по свой образ и подобие. А не да го напуска. Зад това също стоят достатъчно видими процеси. И политическият ресурс тук би могъл да се генерира от сътрудничество с дясноцентристките партии – членки на ЕНП. В стремежа си да ограничат изтичането на гласове към крайната десница, дясноцентристките партии също се придвижват все по-надясно, а на национално ниво те започват да намират общ език с крайната десница. Затова вече не изглежда като ерес хипотезата, че е възможно сътрудничество между трите политически семейства (ЕГП, ЕКР, ИД) вдясно от центъра в бъдещия Европарламент (тук основното препятствие е ситуацията в Германия, където християндемократите отхвърлят каквато и да било възможност за взаимодействие с Алтернатива за Германия).
Наред с въпроса „какво се случва?” не по-малко важен е и този - защо това се случва?
Иначе казано, защо политическият вятър издува толкова мощно платната на крайната десница? Удобното обяснение е, че това е просто протестен вот. Което само по себе си е констатация, а не анализ. Защото става дума за процеси, а не за политически емоции.
В общественото поле ключовият елемент е дефицитът на доверие, разминаването между дневния ред на елитите и този на гражданите. Натрупването на кризи извади европейските общества от привичния уют. Преди всичко - с отсъствието на сигурност: национална и персонална. И тази загубена сигурност започна да се търси на по-ниско, под-държавно ниво – в общността на религия и етнос. Което оформи дълбоки разделителни линии вътре в обществата. Всичко това – катализирано от мигрантския натиск. А страховете са питателна среда за омразата и ксенофобията. Не по-малко важен е и дефицитът на справедливост. Растящите неравенства както вътре в държавите, така и между тях, създават усещането за липса на перспектива и не случайно мнозинството европейски граждани считат, че техните деца ще живеят по-зле от тях.
Най-съществената разлика между предстоящите и предишните избори за Европейски парламент обаче е в политическото поле. След началото на войната в Украйна геополитиката измести идеологията. Дори Европейският съюз официално обяви като посока на развитие превръщането си в геополитически съюз – до голяма степен за сметка на ценностите. Основното различие вече не е по оста „ляво-дясно”. То бе подменено от противостоянието „национално-глобално”. По-просто казано: ние срещу тях, наши срещу чужди. През призмата на геополитиката левият център и десният център са неразличими. Те станаха взаимно заменими, без това да носи промяна. Не предлагат алтернатива един на друг, а се разглеждат като носители на една и съща политика. Която в международен план се стреми не да предотврати войните, а да обоснове необходимостта от тяхното продължаване и залага на въоръжаването като на единствен гарант за сигурността. Нещо повече, мирът изчезна не като цел, но дори и като понятие от международната лексика.
Това отвори широко пространство за националистическите и популистки партии в Европа. Не като партии на мира – на континента днес отсъстват както пацифистки политически формации, така дори и антивоенни граждански движения. Тези формации се борят не срещу войните, а срещу последиците от тях: несигурността, обедняването, разделенията в обществата (тук влиянието на войната в Близкия изток е по-силно от това на тази в Украйна), пренасочването на огромни финансови ресурси от социалната сфера към въоръжаването, бежанския и мигрантски натиск. Като „чуждият”, различният се превръща в носител на всички проблеми и беди. А универсалното средство за решаване на проблемите се оказва затварянето, отграничаването от тях. И консолидацията на обществото се търси в националното, с поглед назад, към привичното и познатото.
На този фон логично „Брюксел” се припознава като основното зло. Тук популистките и националистическите партии имат много сериозно предимство – достоверността. Защото те назовават реални проблеми – а не се крият зад клишета. Друг е въпросът, че те предлагат лесни (и често нереалистични) решения на трудни проблеми. Което в практически план означава, че при засилено тяхно присъствие в Европейския парламент и в някои от поредицата национални избори в Европа, Европейският съюз ще се сблъска със сериозни трудности в опитите си за задълбочаване на интеграцията. А идеите за Европа на концентричните кръгове и различните скорости могат да получат по-сериозна политическа плътност. Проблемът е, че Европа на нациите започва все повече да се възпроизвежда като Европа на национализмите. А това е директен път към сблъсък на национализмите.
България е в пълна хармония с процесите в Европа.
Благодарение на управляващите - самоотъждествяващи се с евроатлантизма и използващи го като универсален политически чадър. Има два безотказни начина да се дискредитира и най-добрата идея: първият – тя да се превърне в догма; вторият – да бъде направена за посмешище. Ако някъде може да се отчете пълна успеваемост на сегашното управление, то това е в компрометирането на всичко, което се подразбира под понятието „европейски идеи”.