Стиви си отива, сърцето му - не

На 2 януари 2015 г. милиони по света страдаха по една любов. Стивън Джерард обяви, че след края на сезона си тръгва от "Ливърпул".

Страдаха от Канада до Нова Зеландия, от Япония до ЮАР. Милиони бяха по-нервни с жените, по-строги с децата, пийнаха по няколко бири повечко, сдърпаха се с някой приятел в спор кой е най-великият гол на Стиви Джи. Защото "Ливърпул" е от най-обичаните клубове по планетата, а Джерард - негово сърце. И - всяка раздяла е една малка смърт.

На 26 февруари 2004 г. "Левски" играеше с "Ливърпул" за Купата на УЕФА на "Анфийлд". Гостите опълченски държаха 0:0 на почивката. За второто полувреме "червените" излязоха от тунела настръхнали, начело с капитана Стиви. Да бяхте видели лицето му, стойката, походката. И как стъпи на терена. Излъчване на озверял хищник, на непобедим воин, заплашен от унижение. Скверно е да се каже, но така мъжете тръгват да бранят децата си, така се бият за живота си на война. Джерард изглеждаше готов да събори Китайската стена.

При вида на Стиви пред тунела ми стана ясно - ще се пада. "Левски" все пак устиска нулите до 65-ата мин. Тогава Джерард прасна топката в свой стил и - 1:0. По дяволите, той заби с левачката!... Не с онзи страшен десен крак. Но беше зареден с толкова безгранична страст за игра и победа, та и с нос, и с корем да е, щеше да вкара. Четири минути по-късно стана и 2:0 с чуден, но вече далече не решаващ гол, на Хари Кюъл.
Стиви е олицетворение на десетилетната същност на "Ливърпул". Отбор, в който със сърце, душа, воля, мъжество, страст имаш чудесния шанс да надскочиш себе си, дарбата си, възможностите си. Чрез такива футболисти и от фенове с такива сърца "Коп" се превърна в най-великата трибуна. А "Ливърпул" се научи никога да не се предава.
На 25 май 2005-а в Истанбул "червените" губеха с 0:3 на почивката срещу "Милан" във финала на Шампионска лига. Време за Стиви. Уж смачканият тим се прибираше към съблекалнята, а десетки хиляди на стадиона пееха "Вие никога няма да останете сами".
Малцина вярваха в чудото. И Джерард бе един от тях. Но всички вярваха в песента. И в подкрепата.

Второ полувреме. В 54-тата минута Стиви засече с глава - 1:3. По дяволите, той вкара с глава!... Не с онзи страшен десен крак. Но това е Джерард. Точният човек за старт на чудесата. После - 2:3, 3:3 с дузпа за нарушение срещу Стиви Джи. Продължения. Дузпи. И триумф за отбора с по-горещи сърца и по-вярна публика.

От дебюта през 1998-а Стиви във всеки мач оставя на терена всяка молекула от тялото си, всяка искрица от духа си. Той е "Ливърпул". Онзи "Ливърпул", който ни американски собственици, ни неориентирани треньори, ни модерни нрави в играта ще съумеят някога да олющят, не ще съумеят да гелосат.

Джерард е от породата мъже, които превърнаха английския футбол в най-гледаното нещо в спорта. Останаха малко "динозаври". Един от тях - Франк Лампард, в четвъртък вкара победно за "Манчестър Сити" - 3:2 със "Съндърланд". "Гражданите" настигнаха лидера "Челси", бит с 3:5 от "Тотнъм". Възможно е този гол да струва накрая титлата на "сините", при които 36-годишният Франки игра 14 сезона.

На 2 януари 2015-а 34-годишният Джерард каза, че никога няма да отиде в тим, който би играл срещу "Ливърпул". Всички му вярват. Стиви остана верен на червеното и на раздяла.

В силните му години валяха изкушения. Как се отказва на "Реал", на "Челси" в името на клуб, който 2 десетилетия не е виждал титла? Да, Стиви се колебаеше, човек е. Но да победиш съмнението е по-трудно, отколкото да не изпиташ сърцето си.

Вероятно капитанът ще иде в САЩ. Ще минат десетилетия. И "Анфийлд" още ще пее "Стивън Джерааард, Джераард...". Защото Стиви си отива, но сърцето му - не.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

  • Стефан Каменовски

    Прекрасен анализ ! Тънко чувство за хумор ! Браво !

Още от Футбол Свят