CNN спечели делото срещу Белия дом за отнетия пропуск на репортер

МРРБ: Електронната уикенд винетка ще струва 10 лв.

Тереза Мей назначи нов министър на труда

Цигани убиха пътник във влак (обзор) Задържани са брат и сестра от клана Мутафчиеви от Ихтиман

Нинова: Докато съм председател, няма да има коалиция с ГЕРБ

Марин Льо Пен: Европа греши, че води Студена война срещу Русия

Кариерен форум за българи в Германия на 29 ноември

Словакия удостои трима българи с най-високото си отличие

Oтбелязват 130-годишнината от рождението и 70 години от мъченическата смърт на митрополит Борис Неврокопски

България, Турция и Русия с общ проект за гастрономически туризъм в региона на Черно море

Спипаха 22-годишен да драска по паметника на Съветската армия в София, арестуваха го (СНИМКИ)

МЗ купува 280 нови линейки за 38,3 млн. лева Подписват договорите в понеделник

Цветан Цветанов: Един президент трябва да е независим, а Румен Радев много ясно вече се позиционира при БСП

8 жертви и тотален хаос по пътищата в САЩ след първия сняг (ВИДЕО, СНИМКИ)

Кюстендилският съд отложи делото срещу братя Галеви за март

Шеф Иван Манчев: Имам голям нос, вра си го навсякъде Голям чревоугодник съм

Eдин от най-известните шеф майстори на черпака у нас е Иван Манчев. Той основава и Асоциацията на готвачите в България. Освен в трите си ресторанта, се изявява и в телевизията. Казва, че отношението му към храната е възпитано още от детство, когато в кухнята се свещенодейства, а край масата всички са благодарни и доволни. „Дядо ми бе царски офицер, разкрива шеф Манчев. След девети 44-а лежа в концлагера Куцияни. Там прибират и баба ми. И двамата умират млади – на 46 години. Майка ми и леля ми остават кръгли сирачета.“

Навремето майка му е състезателка по волейбол – играе в „Славия“. После й предлагат да премине в ЦСКА, но Иван е малък и няма кой да го гледа и така се слага край на спортната й кариера. Роднините по линията на баща му са занаятчии, шивачи. Манчев днес твърди, че това определя и интереса му към търговията. Пък и фамилията му коландрила магазини не само в България, а и в Гърция. Той има сестра, която е завършила художествената академия както прабаба му и прадядо му, които учат живопис в Италия. Казва се Гергана Манчева и от 20 години живее в Швейцария. Там преподава, прави изложби. Наскоро общината в … откупува 5 нейни картини, който вече красят стените й. Иван и жена му Марина са ангажирани със заведенията си. Откриват се в бившия японски, където той е главен готвач, а тя работи в маркетинговия отдел. Синът им Христо вече е на 13 г., а Виктория е на 9.

В ресторантите мръсотията е непипната с години

– Наследихте от някого ли кулинарните си умения?
– Баща ми ме насочи към ТОХ-а. Имам голям нос, вра си го навсякъде /Засмива се/. Душа всичко, преди да го опитам, имам усет към храната, голям чревоугодник съм и татко ми каза, че ще ме направи готвач. Обичам италианска паста, телешки джолан, пикантни мексикански ястия, американски стекове. Харесвам пълнени чушки, боб и шкембе. Но най-много обичам лозовите сармички на майка ми. Първо задушава зеленчуците – моркови, лук. После слага джоджен. Копъра го добавя накрая. Работата в училищната кухня ми хареса и започнах да се развивам. После завърших туризъм в балгаро-датския колеж и накрая – търговия и маркетинг в техническия университет в Габрово.

– Колко бяха нагласени ситуациите в „Кошмари в кухнята“?
– Нямаше нищо нагласено, всичко си бе реално, както зрителите го видяха. Предаването бе едно огледало на бизнеса у нас днес.

– В него се сбълсквате с доста лични драми, проблеми. Как успявате да се справите с тях?
– Доста трудно ми бе, но пък с 25-годишния си професионализъм, с опита на ръководител се мъчех да помогна.

– А заслужаваше ли си?
– Приех го като мисия да помогнем на ресторантьорите, които в момента са твърде затруднени. Хората нямат пари, появи се нелоялна конкуренция… Ето, през декември заведенията бяха по-пълни, но въпросът е какво се консумираше. Който иска да се развива, трябва да предлага иновации, кето пък струва пари, а клиентът не може да си позволи да плаща по-съкпо.

– Страда ли бизнесът ви от забраната на тютюнопушенето?
– Страда много пак ще ви кажа заради нелоялната конкуренция. Трябваше да бъде запазено правото на избор, както бе преди и както е сега в Австрия и в още много други страни, където има места за пушене. Според мен избързахме с този закон. Подобни рестрикции се правят, когато държавата, бизнесът е в подем, а не когато е в спад. Когато хората имат пари, те сами ще се загрижат за здравето си, ще искат да живеят по-дълго, защото се чувстват добре.

– Какви ястие предпочитат политиците?
– Зависи от възпитанието, от това как са се хранили у дома. Някои ядат пържени чушки с доматен сос, други – стекове.

– За едно ястие много важни са подправките. Вие как ги използвате? Дайте пример за това кои на какво отиват.
– у нас кимионът се използва за много ястия, но всъщност за мен отива единствено и само на кебапчета и на унгарски гулаш. Чубрицата е задължителна за кюфтета, супа топчета, мусака и нищо повече. Сармите, лозови и зелеви, трябва да са с джоджен, а не с чубрица. Розмарин се слага на агнешко, мащерката отива на риба, дивисилът – на рибената чорба. Около Плевен на агнешкото слагат и пресен естрагон, а дивисил – в белослатинско. Нека всеки регион да ползва подправките, които припознава.

Проф. Симеон ЯНЕВ: На нас, българите, ни липсва любов

Литературата ни днес е като щраус с високо вирнат задник и глава, заровена в пясъка, огорчен е професорът

Проф. Симеон Янев е роден през 1942 в с. Нови хан, писател и историк на литературата, професор в Софийския университет. Пише белетристика, литературна история и теория, критика, публицистика. По-важните му книги са „Но каквото и да бъде“, „Корени“, „Български характери“, „Участта българин“, „Тенденции в съвременната проза“, „Пародийното в литературата“, „Атлас на българската литература“ в шест тома (самостоятелно и в екип), „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, „Биографии на отрепки“.

– Как ви изглежда нашият днешен живот, проф. Янев? Свърши ли вече преходът?
– Преход към какво? Преход на какво? Ако е към демокрация, най-демократичният период, който съм преживял, бе времето 1990-1992 година. Митингите, възторзите, надеждите, новата конституция, кроежите за свят на изобилието и свободата. Всичко, което последва, многократно му отстъпва и дори го отрича. До 2007 година беше жива надеждата, че като влезем в ЕС, ще настане ред, порядък, сигурност. Бяхме предпоследната страна по бедност в Източна Европа. Сега сме последната. Ето какъв преход направихме.

– И кой е виновен?
– Не знам. Само слушам какво казват по-умните. Експерти, анализатори, политици, политолози, царе и царедворци… Те твърдят, че сме си виновни самите ние.

– Ние?
– Да, под името: електорат, който не гласува или ако гласува, го прави винаги погрешно; маса, която се раздвижва само пред маси с бира и кебапчета; лузъри, които виждат само в черно и непрекъснато завиждат на успелите; „матрялът“, който за нищо не ставал; изобщо българите, които били със сбъркан ген… Имаше радикални и рационални предложения да ни се сменят чиповете, да си внесем по-добър „матрял“, да се задължим да си санираме жилищата (за да се ликвидира безработицата), да бъдем обложени всички с плосък данък – така щели сме да привлечем чужди инвестиции. От всичко това само плоският данък стана, но инвестиции не се привлякоха, а се изсулиха и тия, които имаше.

Най-радикалното предложение – да си заложим жилищата и да си клатим шапките до старини, и то не мина. Изглежда са прави експертите, анализаторите и разните полито-социо-пато-антропо-лози, че единствено можем да се оправим, когато умрат и последните, родени и израсли при социализма.

– Ненапразно сте специалист по иронията, пародията, сарказма… Но да преминем към нещо по-сериозно. Последният ви роман се казва „Биографии на отрепки“. Откъде това странно заглавие?
– Това е завършекът на един многотомен труд, чиито първи два тома са излезли преди трийсет години – през 1983 и 1986 г. под общо заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Двата нови тома са продължени под общо заглавие „Биографии на отрепки“.

– Това май е книгата, най-дълго писана в българската литература?
– Рекордът досега държеше Елин Пелин със сборника си „Под манастирската лоза“, първият разказ от който излиза през 1909 г., а самият сборник като книга – чак през 1936 г. Но, разбира се, не съм писал тоя роман, за да подобрявам рекорди.

– Как лично вие се пречиствате и спасявате?
– Пътят на спасението според мен започва с автоцензурата, поне при писателя е така. Ако не пишеш в съгласие със съвестта си, какво ти остава – да пишеш в съгласие с конюнктурата. Така рискуваш не само да останеш нечетен, но и да загубиш много от приятелите си. Всъщност самото пречистване е в срещата със собствения цензор. Той говори като родител и те кара да се чувстваш отговорен като родител, поради което е много трудно да му се възразява.

И още…

Нови политици и психоаналитици яхнаха 2015-а с цици напред

Георги Трайков уредил женитбата на Тома Спространов с англичанка

Стефан Мавродиев: Манията за величие е вродена тъпота

Българка е единствената жена професор в Япония

Томас Лафчис забогатял на 20 години

Жива торпила спасява небето над София

В харема всяко момиче мечтаело да стане Валиде султан

Исус Христос е пратеник на висша цивилизациї

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.