На 22 август 2018 да почерпят

Кралев пожела пълна зала на гимнастичките

Български лекари спасиха мъж с имплантиране на аортна клапа през бедрото

Военен хеликоптер „Кугър” прекъсна електропровод край град Стамболийски

Втори фалит на застраховател очаква опозицията Спецслужбите съобщили на премиера Бойко Борисов, че има сериозен проблем в сектора

Кремъл отрича твърденията на „Майкрософт“ за руски предизборни кибератаки в САЩ

91 000 учители излизат на протест Искат да запазят авторитета на професията

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 22 август 2018

Доминик Рааб: През октомври ще бъде възможно сключване на договор с ЕС за Брекзит

До $150 000 награда за заловен престъпник дава Москва

По-ниски данъци за празни жилища Предлагат стимули за собствениците да ги дават под наем

Разширяват пакета на НЗОК Новите дейности ще се гарантират от НРД за 2019 г.

Владимир Савов поема временно поста на Ралица Агайн в КФН

Планирайте море до 12 септември Есенен полъх от следващата седмица, температурите падат с 10 градуса

Financial Times с нов проект в България

Шеф Иван Манчев: Имам голям нос, вра си го навсякъде Голям чревоугодник съм

Eдин от най-известните шеф майстори на черпака у нас е Иван Манчев. Той основава и Асоциацията на готвачите в България. Освен в трите си ресторанта, се изявява и в телевизията. Казва, че отношението му към храната е възпитано още от детство, когато в кухнята се свещенодейства, а край масата всички са благодарни и доволни. „Дядо ми бе царски офицер, разкрива шеф Манчев. След девети 44-а лежа в концлагера Куцияни. Там прибират и баба ми. И двамата умират млади – на 46 години. Майка ми и леля ми остават кръгли сирачета.“

Навремето майка му е състезателка по волейбол – играе в „Славия“. После й предлагат да премине в ЦСКА, но Иван е малък и няма кой да го гледа и така се слага край на спортната й кариера. Роднините по линията на баща му са занаятчии, шивачи. Манчев днес твърди, че това определя и интереса му към търговията. Пък и фамилията му коландрила магазини не само в България, а и в Гърция. Той има сестра, която е завършила художествената академия както прабаба му и прадядо му, които учат живопис в Италия. Казва се Гергана Манчева и от 20 години живее в Швейцария. Там преподава, прави изложби. Наскоро общината в … откупува 5 нейни картини, който вече красят стените й. Иван и жена му Марина са ангажирани със заведенията си. Откриват се в бившия японски, където той е главен готвач, а тя работи в маркетинговия отдел. Синът им Христо вече е на 13 г., а Виктория е на 9.

В ресторантите мръсотията е непипната с години

– Наследихте от някого ли кулинарните си умения?
– Баща ми ме насочи към ТОХ-а. Имам голям нос, вра си го навсякъде /Засмива се/. Душа всичко, преди да го опитам, имам усет към храната, голям чревоугодник съм и татко ми каза, че ще ме направи готвач. Обичам италианска паста, телешки джолан, пикантни мексикански ястия, американски стекове. Харесвам пълнени чушки, боб и шкембе. Но най-много обичам лозовите сармички на майка ми. Първо задушава зеленчуците – моркови, лук. После слага джоджен. Копъра го добавя накрая. Работата в училищната кухня ми хареса и започнах да се развивам. После завърших туризъм в балгаро-датския колеж и накрая – търговия и маркетинг в техническия университет в Габрово.

– Колко бяха нагласени ситуациите в „Кошмари в кухнята“?
– Нямаше нищо нагласено, всичко си бе реално, както зрителите го видяха. Предаването бе едно огледало на бизнеса у нас днес.

– В него се сбълсквате с доста лични драми, проблеми. Как успявате да се справите с тях?
– Доста трудно ми бе, но пък с 25-годишния си професионализъм, с опита на ръководител се мъчех да помогна.

– А заслужаваше ли си?
– Приех го като мисия да помогнем на ресторантьорите, които в момента са твърде затруднени. Хората нямат пари, появи се нелоялна конкуренция… Ето, през декември заведенията бяха по-пълни, но въпросът е какво се консумираше. Който иска да се развива, трябва да предлага иновации, кето пък струва пари, а клиентът не може да си позволи да плаща по-съкпо.

– Страда ли бизнесът ви от забраната на тютюнопушенето?
– Страда много пак ще ви кажа заради нелоялната конкуренция. Трябваше да бъде запазено правото на избор, както бе преди и както е сега в Австрия и в още много други страни, където има места за пушене. Според мен избързахме с този закон. Подобни рестрикции се правят, когато държавата, бизнесът е в подем, а не когато е в спад. Когато хората имат пари, те сами ще се загрижат за здравето си, ще искат да живеят по-дълго, защото се чувстват добре.

– Какви ястие предпочитат политиците?
– Зависи от възпитанието, от това как са се хранили у дома. Някои ядат пържени чушки с доматен сос, други – стекове.

– За едно ястие много важни са подправките. Вие как ги използвате? Дайте пример за това кои на какво отиват.
– у нас кимионът се използва за много ястия, но всъщност за мен отива единствено и само на кебапчета и на унгарски гулаш. Чубрицата е задължителна за кюфтета, супа топчета, мусака и нищо повече. Сармите, лозови и зелеви, трябва да са с джоджен, а не с чубрица. Розмарин се слага на агнешко, мащерката отива на риба, дивисилът – на рибената чорба. Около Плевен на агнешкото слагат и пресен естрагон, а дивисил – в белослатинско. Нека всеки регион да ползва подправките, които припознава.

Проф. Симеон ЯНЕВ: На нас, българите, ни липсва любов

Литературата ни днес е като щраус с високо вирнат задник и глава, заровена в пясъка, огорчен е професорът

Проф. Симеон Янев е роден през 1942 в с. Нови хан, писател и историк на литературата, професор в Софийския университет. Пише белетристика, литературна история и теория, критика, публицистика. По-важните му книги са „Но каквото и да бъде“, „Корени“, „Български характери“, „Участта българин“, „Тенденции в съвременната проза“, „Пародийното в литературата“, „Атлас на българската литература“ в шест тома (самостоятелно и в екип), „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, „Биографии на отрепки“.

– Как ви изглежда нашият днешен живот, проф. Янев? Свърши ли вече преходът?
– Преход към какво? Преход на какво? Ако е към демокрация, най-демократичният период, който съм преживял, бе времето 1990-1992 година. Митингите, възторзите, надеждите, новата конституция, кроежите за свят на изобилието и свободата. Всичко, което последва, многократно му отстъпва и дори го отрича. До 2007 година беше жива надеждата, че като влезем в ЕС, ще настане ред, порядък, сигурност. Бяхме предпоследната страна по бедност в Източна Европа. Сега сме последната. Ето какъв преход направихме.

– И кой е виновен?
– Не знам. Само слушам какво казват по-умните. Експерти, анализатори, политици, политолози, царе и царедворци… Те твърдят, че сме си виновни самите ние.

– Ние?
– Да, под името: електорат, който не гласува или ако гласува, го прави винаги погрешно; маса, която се раздвижва само пред маси с бира и кебапчета; лузъри, които виждат само в черно и непрекъснато завиждат на успелите; „матрялът“, който за нищо не ставал; изобщо българите, които били със сбъркан ген… Имаше радикални и рационални предложения да ни се сменят чиповете, да си внесем по-добър „матрял“, да се задължим да си санираме жилищата (за да се ликвидира безработицата), да бъдем обложени всички с плосък данък – така щели сме да привлечем чужди инвестиции. От всичко това само плоският данък стана, но инвестиции не се привлякоха, а се изсулиха и тия, които имаше.

Най-радикалното предложение – да си заложим жилищата и да си клатим шапките до старини, и то не мина. Изглежда са прави експертите, анализаторите и разните полито-социо-пато-антропо-лози, че единствено можем да се оправим, когато умрат и последните, родени и израсли при социализма.

– Ненапразно сте специалист по иронията, пародията, сарказма… Но да преминем към нещо по-сериозно. Последният ви роман се казва „Биографии на отрепки“. Откъде това странно заглавие?
– Това е завършекът на един многотомен труд, чиито първи два тома са излезли преди трийсет години – през 1983 и 1986 г. под общо заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Двата нови тома са продължени под общо заглавие „Биографии на отрепки“.

– Това май е книгата, най-дълго писана в българската литература?
– Рекордът досега държеше Елин Пелин със сборника си „Под манастирската лоза“, първият разказ от който излиза през 1909 г., а самият сборник като книга – чак през 1936 г. Но, разбира се, не съм писал тоя роман, за да подобрявам рекорди.

– Как лично вие се пречиствате и спасявате?
– Пътят на спасението според мен започва с автоцензурата, поне при писателя е така. Ако не пишеш в съгласие със съвестта си, какво ти остава – да пишеш в съгласие с конюнктурата. Така рискуваш не само да останеш нечетен, но и да загубиш много от приятелите си. Всъщност самото пречистване е в срещата със собствения цензор. Той говори като родител и те кара да се чувстваш отговорен като родител, поради което е много трудно да му се възразява.

И още…

Нови политици и психоаналитици яхнаха 2015-а с цици напред

Георги Трайков уредил женитбата на Тома Спространов с англичанка

Стефан Мавродиев: Манията за величие е вродена тъпота

Българка е единствената жена професор в Япония

Томас Лафчис забогатял на 20 години

Жива торпила спасява небето над София

В харема всяко момиче мечтаело да стане Валиде султан

Исус Христос е пратеник на висша цивилизациї

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.