Италианският писател Джани Родари е продавал „надежда” и „надежда за всички” в своя магазин. Ромите калайджии в Стара Загора продават булки за женитба. А в свиленградското село Костур едни хора продават хляб и сирене и това е надежда за онези, които искат да си купят, но няма откъде.

През септември Костур е разтърсен - в тежка катастрофа на автомагистрала „Марица” загиват собствениците на единственото магазинче в селото Радка и Карю Костадинови. Двамата били за стока, но тя така и не достига до рафтовете. След тяхната смърт сякаш животът в селото спира. Магазинчето им освен за хляб и сирене е и кметство, лечебница, кафене и място за срещи и призказки.

Тогава Норел Гордън (43 г.) и съпругата му Ивон (50 г.) запретват ръкави и решават да направят нещо велико за селото в памет на загиналите - да отворят отново същото магазинче.

„Отворихме магазинчето през ноември. Така както всеки ден Радка и Карю го отваряха. Знам, че където и да са те сега, искат то да работи за всички нас, 35-40 души, които живеем в Костур”, казва Норел.

Мъжът от две години пребивава в селото заедно със съпругата си и трите им деца - Антон, Рийс и Тиа. Идват от Лондон. Живели са в САЩ и Канада, но виждат случайно къщата в интернет и избират тя да е техният дом.

Споменът за собствениците е по-жив отвсякога в магазинчето. На влизане най-отгоре стоят техните портерти, където пише „В памет на Радка и Карю Костадинови”. Фоайето е преобразувано с фотографии от Лондон, от Ямайка, на исторически снимки от Балканската война и карти на Европа. Британското семейство се вдъхновява от мисълта, че съселяните им няма да пътуват 7 км за продукти от първа необходимост всеки ден до близкото село Младиново. А ще могат да пазаруват отново в магазинчето на Радка и Карю.

Норел и за миг не се съмнявал, че трябва да го отвори въпреки многото административни изисквания, които е изпълнил. Днес баба Елена, баба Тодора и леля Пенка пазаруват с шопинг карти. Използват ги, когато купуват на вересия, разказва новият собственик.
 „Понякога бабите не могат да дойдат до магазина, тогава отиват синовете ми да им занесат хляб по къщите”, казва още той. - Всеки ден без четвъртък от 11 до 12 ч и от 14 до 15 ч двамата младежи доставят продукти по домовоте, след като предварително клиентите са заявили какво желаят.

За правилното съхранение на продуктите в магазинчето се грижи съпругата Ивон. Тя е била главен готвач в Англия и неведнъж е приготвяла „манджи” за кралица Елизабет II и Дейвид Бекъм, разказва Норел. „На мен бабите от селото ми викат Иванка. Чувствам се приятно, когато готвим с тях”, усмихва се Ивон.

Сметките в магазинчето урежда малката им дъщеря Тиа. Тя е ученичка, но по време на ваканциите не пропуска да помага на родителите си. Най-много се вълнува, когато три пъти в седмицата се появи белият бус на Гошо, който им доставя хляб.

„Напоследък повече се харчат крушки и кибрит”, казва Норел, като отдава това на лошите зимни условия. “Хората искат да им е светло в домовете”, допълва го съпругата му.

Магазинчето всеки петък се превръща в сборен пунк. Тогава гостуват кметският наместник и лекарят. Хората идват, сядат на масата и споделят болките си, а над главите ни бдят портретите на Радка и Карю, споделя Норел. - Чувствам се щастлив.
Въпреки че не знае много добре български, той е научил най-важните според него думи и изрази - „добро утро”, „здравейте” и „как сте”. „Аз се убедих в едно - българските пенсионери са много по-силни и по-здрави от английските. Нашенците много охкат. Тук, в Костур, бабите и дядовците цепят дърва и ходят за лов. И когато им кажеш здравейте, как сте, те не се оплакват.

 „Щастливи сме. Не съм доволен от политиците - не мислят еднакво за хората, не си признават и грешките. Добре е Европейският съюз да дава поравно пари за всеки един град и село. Токът е скъп”, замисля се Норел.

По-малкият му син Рийс е завършил икономика в средно училище в Свиленград, но мечтата му е да стане футболист. В момента младежът тренира за местния тим, но се надява в бъдеще да рита и за любимия му “Арсенал”.
Момчето обаче забелязало, че у нас трудно се започва бизнес. „Когато вадихме документите за магазинчето, разбрах, че администрацията е тромава. Не дават и информация в общината. За най-дребни неща от Свиленград ни пращаха в Хасково - от гише на гише. После в Хасково недоумяваха защо са ни изпратили при тях, като работата можело да се свърши и в свиленградската община”, разказва Рийс.

Тежко му е, когато по лицата на хората в общината липсват усмивки и се учудва защо отсъстват думите „здравейте”, „съжаляваме” и „извинете ни”. „Когато отидем да питаме нещо - те ни правят жест с ръце „млъкни”. Уважението към хората може да промени България.”

На Коледа светлините в дома на семейство Гордън озарили селото. На масата имаше пуйка, боб и тикви, спомня си Ивон. Тя се опитала да поднесе на трапезата и духа на английската кухня. Любимите им български ястия са баница със спанак и баклава с фъстъци и локум.

Паля колата, но Норел помахва с ръка, за да ме спре: „Ех, забравих да ви кажа нещо важно - нека българите не се плашат от различното мислене и новото в живота.”