Румен Радев: Високо ценим споделения опит на Швейцария в системата на дуалното професионално образование

Започна пръскане срещу кърлежи в Търговище

Осъдиха мъж и жена, държали 3224 литра контрабанден алкохол за 27 686 лева

Единадесет партии ще могат да участват в предсрочните избори в Турция

Около 20 пострадали след изтичане на фенол в химически завод в Чехия

Румен Радев: Перспективата на България е да задълбочи европейската си интеграция, а това е невъзможно без присъединяване към Еврозоната

Чистачка пострада при късо съединение

София бе домакин на изнесено заседание на Военния комитет на ЕС

Почерпен млад водач удари челно завиваща кола и потроши още две паркирани

Светлината озари зала „България”

Д-р Ангел Кунчев: Имаме достатъчно ваксини Някои държави върнаха задължителните имунизации

Митниците унищожиха десетки хиляди дрехи, обувки и парфюми менте

13-годишно дете в болница след сбиване с връстник

Контрабандна валута за над 200 хил. лв. задържаха на Капитан Андреево

Кметът на Велико Търново преговаря за газифициране на старинния квартал „Варуша“

Не, не всички сме “Шарли” (И това е проблемът!)

КАС МУДЕ*

Трагичната терористична атака по френското сатирично списание „Шарли Ебдо“ в Париж е страшна в много аспекти. Въпреки че терористите са все още на свобода и официалните им мотиви все още не са известни, всички признаци сочат, че става дума за джихадисти, вероятно родени във Франция мюсюлмани, които са се върнали от войната в Сирия (вижте приликите с атаката по Еврейския музей в Брюксел миналата година).

Обществената реакция спрямо злодеянието е подобен на тази, която сме виждали твърде често преди: например след убийството на холандския режисьор Тео ван Гог през 2004 г. или след терористичните атаки в САЩ през 2001 г. Политиците използват атентатите, за да подчертаят перфектното демократично и свободно общество, което оглавяват, и наблягат на това, че атаките нямат нищо общо с исляма, а са свързани с някакви патологични индивиди, които използват религията като извинение за екстремистките си идеи. Гражданите реагират в единствената медия, в която все още са активни – социалните мрежи, и правят помпозни изявления в дух на солидарност, преди вниманието им да бъде отклонено от поредното клипче на катерица, караща водни ски, или на котенце, свирещо на пиано.

Днес фейсбук и туитър са пълни със статуси, съдържащи „Je suis Charlie” (Казвам се Шарли – фр.) или „Ние сме Шарли“. За нещастие не сме. Или, ако трябва да сме по-прецизни, с малки изключения ние не сме “Шарли” и това е голям проблем на либералните демокрации по света. Ще изтъкна три причини защо повечето от нас не са “Шарли” и защо това е проблематично за нашите демокрации.

Първо, много от тези, които защитават на висок глас „Шарли ебдо“, са съвсем пресни и избирателни фенове на сатиричното издание. Странно колко много хора, страдащи от ислямофобия и изповядващи крайнодесни възгледи, декларират своята любов към списание, което доскоро са наричали „комунистически парцал“ (след като хапливата сатира на „Шарли“ се подигра с техните собствени герои – от Исус до Мари льо Пен). Това са героичните защитници на свободното слово като Герт Вилдерс (холандски политик, критик на исляма – б.р.), който иска да забрани Корана, защото призовава към насилие.

Много хора не са “Шарли”, защото „Шарли ебдо“ би критикувало всички религии и всички политици, независимо от техния етнически произход, пол, идеология и т.н. В тази връзка и лидери на всякакви религиозни деноминации и политически партии от своя страна са ги критикували. Въпреки това карикатуристите бяха нападнати само от мюсюлмани екстремисти. Този факт не може и не трябва да бъде отричан! Но не може да се каже, че само мюсюлманите нападат своите критици – например наскоро двама членове на френската Еврейска защитна лига бяха обвинени в поставяне на бомба под колата на журналист антиционист. Въпреки това неудобен, но необорим факт е, че повечето актове и заплахи, свързани с политическо насилие в съвременна Франция, идват от мюсюлмани екстремисти. Това не се дължи на исляма – 99,9% от мюсюлманите не подкрепят насилието, но това не означава, че ислямът не играе никаква роля.

Второ, много хора не са “Шарли”, защото вярват, че демократичните дебати трябва да са „граждански“ и да не възмущават обществото. Проблемът е, че „гражданствеността“ е хлъзгав концепт, който означава различни неща за различните хора. По същия начин е невъзможно да бъде измерено дали хората са разстроени, да не говорим да се направи обективно изследване колко точно са разстроени. Хората може да се възмутят от много неща, защо тогава религиозната чувствителност да има специална защита? Кой може да каже, че критиката на „Шарли“ към исляма и ислямизма възмущава религиозните мюсюлмани повече, отколкото критиката на спортното сп. „Екип“ към „Пари Сен Жермен“ възмущава някой техен фен?

С течение на вековете „гражданствеността“ е била дефинирана според интересите на политическата класа. Все още този принцип важи, което означава, че аргументът с гражданствеността се използва селективно и опортюнистично. Някои общества са защитени от „негражданския“ дискурс, а други не са (подобен е случаят и със законите за защита от дискриминация). Този дискурс защитава дадени общества от критики независимо от аргументите на критиките, което в дългосрочен план наранява не само критиците, но и (не)критикуваните.

Трето и последно, много хора не са “Шарли”, защото се страхуват. Много хора никога не биха си позволили да критикуват отворено който или каквото и да било. Но автоцензурата преобладава дори при професионалните критици като комиците и интелектуалците. Много от тях дискутират проблеми, свързани с евреите и Израел, доста по-деликатно за разлика от групички, които не се страхуват от професионални санкции. По-същия начин тревожно е и нарастването на групата от сатирици и интелектуалци, които се автоцензурират по теми, свързани с исляма и мюсюлманите. Преди няколко години се видях с известни датски интелектуалци, които ми казаха, че са спрели да критикуват ислямизма публично, защото са получили заплахи, насочени към тях самите и техните семейства. Дори да се намерят смели души, които да критикуват исляма, те често биват цензурирани от медиите или от своите работодатели – дори прословутият епизод с Мохамед на американския анимационен сериал за възрастни „Саут парк“ бе цензуриран многократно от кабелната телевизия „Комеди сентрал“.

Нека да повторя, че няма приемливи обяснения за насилието или речта на омразата! Но те не са лишени от фактологическа обосновка. Ако „ние“ очакваме от „тях“ да спазват свободата на словото, то тогава тази свобода на словото би трябвало или да е напълно свободна, или да защитава еднакво всички групи от обществото (което мисля, е невъзможно). Ако „ние“ искаме „те“ да спазват демократичните (не „нашите“) правила на играта, „ние“ също трябва да „ги“ приемем като равни членове на гражданското общество. Твърде често ислямът и мюсюлманите са третирани като чужденци. Но повечето от тях в повечето европейски държави са граждани, родени и отгледани в Европа. С други думи „те“ са „ние“! Така че колкото „те“ трябва да съобразяват, че живеят в „нашата“ страна, толкова и „ние“ трябва да имаме предвид, че това е и „тяхната“ страна.

*Авторът е холандски политолог, преподавател по политически науки в университети в Европа и САЩ. Научните му интереси са свързани с крайнодесните движения, политическия екстремизъм и популизъм. Автор е на няколко книги. Преведеният с известни съкращения тук текст е публикуван на 7 януари на сайта “Оупън демокраси”.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.