ФЛЕМИНГ РОС*

Те загубиха в съда честно и почтено. И явно някои хора в ислямската общност, навярно само най-радикализираните от тях, решиха сами да раздават справедливост в центъра на Париж. Дълга и тъжна е предисторията на чудовищното убиство посред бял ден на карикатуристите и журналистите от “Шарли ебдо”.

Ужасната трагедия с 12-те невинни жертви в сряда е само последното проявление на една нова смъртна опасност, надвиснала над свободата на словото не само във Франция, но и в целия свят.

Както каза френският президент Франсоа Оланд след атаката, и преди е имало заплахи срещу “Шарли ебдо”, като през 2011 г. редакцията бе опожарена. През 2006 г. вестникът ядоса някои мюсюлмани, като препечата противоречивите карикатури на пророка Мохамед, които бяха публикувани за първи път в моя вестник “Юланд-постен”. Две ислямски организации във Франция дадоха под съд един от редакторите на “Шарли ебдо”, обвинявайки вестника в “съзнателна агресия” срещу мюсюлманите. Бях призван като свидетел да представя основанията за публикуването на карикатурите и дадох ясно да се разбере, че зад това не стоят никакви расистки или ксенофобски мотиви. През 2007 г. “Шарли ебдо” и неговия редактор бяха оправдани за клевета.

Година по-късно в Кан бе премиерата на документалния филм на Даниел Льконт “Тежко е да си любимец на глупаци” (излъчен вечерта на 9.1.2015 г. по БНТ – б.р.). Мнозина оцениха високо филма, защото показва “убедителен пример за безстрашно отстояване на основни, но често неглижирани принципи, дори под угрозата на сериозни заплахи, включително смърт”.

Сега заплахите станаха по-смъртоносни от всякога. Непосредствено след убийствата в “Шарли” медиите в САЩ и по света показаха в замъглен вид карикатурите за Мохамед – за да не накърнят нечии религиозни чувства. Така бавно, но сигурно разрушаваме тези твърде често “неглижирани принци” на свободата на словото.

Но не е само рерадикализацията на ислямския свят, въплътена в онези закачулени мъже, които крещяха “Алах е велик” в сряда в Париж, не е само бруталното отношение към почти всеки от страна на варварите от “Ислямска държава”. Това е широкомащабна атака срещу правото да кажеш какво мислиш. “Шарли ебдо” с охота се надсмиваше над убеждения, партии и религии, той нямаше специално отношение към исляма.
Все повече и повече хора и групи смятат, че имат специално право да не се чувстват засегнати – от Москва до Манхатън, от Бомбай до Берлин. Диктатори и политически движения с репресивен характер научават езика на “фундаментализма на ненакърнимостта”, както го наричам (grievance fundamentalism в оригинала – б.р.) и го използват с известен успех. Решението на “Сони пикчърс” миналия месец да изтегли филма си “Интервюто” след заплахите от страна на Северна Корея също е пример за потискането на свободата на изразяване по света. И аз преминах през нещо подобно, след като моят вестник публикува 12 карикатури за пророка Мохамед през септември 2005 г., някои от които по-късно бяха препечатани в “Шарли ебдо”. В отговор на това, през януари и февруари 2006-а избухна насилие и стотици хора бяха убити, посолства в Близкия Изток бяха опожарени, а датските продукти бяха бойкотирани в ислясмския свят, въпреки че малцина бяха видели с очите си карикатурите на пророка Мохамед.
Бях обвинен за съучастничество в тези престъпления, защото съм публикувал карикатурите. Дори сериозен вестник като “Ню Йорк таймс” написа, че карикатурите “подстрекават към протести в другите страни, носещи насилие и смърт"”- сякаш хората са безмозъчни роботи, неспособни сами да решат как да реагират.

По същия начин “Сони” можеше да бъде държана отговорна за терористична атака, пази Боже, като отмъщение за филма-комедия, в който севернокорейският лидер Ким Чен Ун е убит. Все едно да обвиниш жертвата на изнасилване, че е била с къса пола в дискотеката петък вечерта.

Свободата на словото се превръща в нещо негативно дори в демократичните страни. Миналата година шведският художник Дан Парк бе осъден на 6 месеца затвор по обвинение за език на омразата, след като девет негови картини бяха изложени в частна галерия в гр. Малмьо. Съдът постанови творбите му да бъдат унищожени. Те бяха обявени за расистки, въпреки обяснението на изкуствовед, че всъщност са прицелени в расовата дискриминация с езика на сарказма. В Швеция нямаше никакъв дебат по осъждането и затварянето на Парк. Публиката аплодира присъдата.

После, през есента на 2014 г. колежът “Крайст чърч” в Оксфорд отмени дебат за аборта. Аргументите за правото на избор и за правото на живот щяха да бъдат представени от мъже. Това предизвика най-яростните феминистки оксфордски студенти чрез специална фейсбук страница да поискат отмяната на дебата, защото се чувствали дълбоко засегнати. Само жени имали легитимното право да дискутират въпроса – сякаш само нацисти имат право да дебатират върху нацизма или само комунисти да говорят за комунизъм. “Крайст чърч” отстъпи.

Същото направи и Лондонският комплекс “Барбикан” през септември, когато затвори вратите на своята “Изложба Б”, посветена на расизма, за белокожия южноафрикански художник Брет Бейли. Творението му представляваше възстановка на клетка за хора от края на 19 век – така както са представяли африканци пред белите тогава. Целта е била да се провокира дебат за робството, колониализма и расизма, но самият художник се оказа обвинен в расизъм. Подписалите се за забраната на изложбата твърдяха, че искат варварското минало да си остане в миналото. Поразителна логика: ако спреш да говориш за нещо, то ще престане да съществува. Тъкмо както един тоталитарен режим се отнася към реалния свят: ако забраниш определени думи, реалността, на която те съответстват, ще престане да съществува.

Накрая, преди две години, говорител на Афро-Шведската асоциация сравни разрязването на торта, направена във формата на чернокожа жена (на събитие, предназначено да постави на критичен фокус осакатяването на гениталите) с Андерш Брейвик, норвежкият екстремист, който уби 69 младежи през лятото на 2011 г. Според говорителя както Брейвик, така и шведският културен министър, който разряза тортата, може и да са имали благородни мотиви, но не те не са оправдали действията им – тъкмо обратното. Този начин на мислене следва вътрешната логика на “фундаментализма на ненакърнимостта” и води до заключението, че няма принципна разлика между разрязването на торта, изобразяваща тъмнокожа жена, и масовото убийство.

*Флеминг Рос е датски журналист и автор на “Тиранията на мълчанието – как една карикатура разпали световен дебат за бъдещето на свободата на словото”, която съвсем наскоро бе публикувана в САЩ. Статията е преведена от сп. “Политико”. Заглавията са на “Труд”.