Скъпа „Гражданска“ само след катастрофа Цена на полицата от 156 лв. за шофьори без нарушения

Заснеха водно торнадо в югозападна Италия (ВИДЕО)

Изтеглиха локомотива, който се вряза в паднала скала в Кресненското дефиле

Харчим 17% повече за екскурзии в чужбина Даваме по 1100 лв. за командировка зад граница

Искат затвор за частен съдия изпълнител

Депутат гледа пищни мадами, докато текат дебатите за нов вицепремиер в парламента

ДАНС, митниците и НАП със спецоперация в петролна складова база във Враца

Робърт де Ниро се развежда със съпругата си

Шефът на НСО разпореди проверка заради спрян от катаджия Мерцедес на службата (ВИДЕО)

Френската прокуратура разследва част от финансирането на кампанията на Макрон

Спря сайтът на Министерството на финансите

Косово налага 100% мита за внос на стоки от Сърбия

Новият хеликоптер на Тръмп кацна пробно пред Белия дом

Вдигнаха цената за боклук на шуменското сметище

Условно за убит велосипедист

Когато киното се учеше да говори… и след това

Годишнините в националната ни култура са нещо специално. Особено когато обозначават закръглен век в нещо толкова любимо като седмото изкуство. 13 януари е денят, в който националното ни кино ще отбележи своите първи 100 години. Разбира се, с нарочно организирани събития и… вероятно награди.
Вестник „Труд“ пък използва годишнината, за да припомни и славни, и срамни мигове от историята на екранното изкуство, което и днес продължава да е сред най-завладяващите артистични магии. Започваме поредицата ни от прощъпалника – най-старото софийско кино.

ВЛАДИМИР ГАДЖЕВ

В навечерието на Милениума светът реши да провери услужливостта на своята, ако не хилядолетна, то поне вековна памет. Западът, а и някои страни от току-що освободилия се от тоталитаризма европейски Изток, трескаво ревизираха неосветените до този момент културни факти от периода между двете световни войни, официализираха ги и ги направиха всеобщо достояние.

През същия период у нас се харчеха грешни пари за никому ненужни състезания (за най-голямо хоро, най-дълга баница и т.н.), докато легналата на сърцето ни Книга на рекордите „Гинес“ попълни страниците си с факт, който е истинска част от културата на съвремието – малкото квартално кино „Пионер“ в полския град Шчечин, отворило за първи път вратите си на 26 септември 1909 г. под името „Хелиос“. И до днес то работи без прекъсване ( дори по време на Втората световна война), бележейки рекорд за най-стара европейска кинозала, която не е сменила изначалното си предназначение.

Ще попитате: къде е интригата? Работата е там, че към 2000 година в София продължаваше да работи кино „Модерен театър“, открито в първоначалния си вид на 4 януари 1908 г., т.е. почти две години по-рано от шчечинското „Пионер“. Но отсъствието на системна и умно провеждана културна политика в България пропусна възможността то да се нареди сред челниците на европейския континент! Навярно и заради това, че вече течеше неговата и на другите киносалони приватизация.

Кино „Модерен театър“ се появява на бул. „Мария Луиза“ благодарение на италианеца Карло Вакаро. И той, подобно на не малко други чужденци, идва в младото още българско царство, за да завърти бизнес. Пристига през 1901 г. и отсяда в Пловдив, където освен в тютюневия бранш името му откриваме и като основател на първата търговска банка в града. Понатрупал състояние, той се пренася в столицата и се впуска в нов бизнес – киното.

С безпогрешен търговски усет Вакаро се ориентира към терен на бул. „Мария Луиза“ в близост до пресечката с най-дългата софийска улица „Цар Симеон“. По това време районът е един от оживените центрове на градската търговия и развлеченията. В страната ни кипи неистов стремеж към новото техническо забавление – кинематографа. Италианският предприемач долавя настроенията, поръчва проект за киносалон на арх. Димитър Начев и инвестира 1 млн. лева в построяването му.

Със своите около 600 седящи места (партер и балкон) и най-модерно за времето техническо оборудване „Модерен театър“ се превръща в най-голямото кино на Балканите. Негов първи директор е унгарецът Аладар Отой, който очевидно подхваща работата много добре, а резултатите позволяват на Карло Вакаро през 1912 г. да превърне фирмата в акционерно дружество и да увеличи капитала му.

Година по-късно се пристъпва към разширяване на салона и изграждане на красива фасада в стила на виенския сецесион, която е съхранена и до днес. Независимо от изтощителните за България войни, динамиката в навлизането на новите технологии е забележителна. За кратко време „Модерен театър“ АД се превръща в главен център на тази културна индустрия (с филиали в Одрин и Александрия), която обхваща създаването и разпространението на филми, внос на киномашини за други салони в София, страната и чужбина, кинообразование и дори първите звукозаписи за грамофонни плочи. С активното участие на акционерното дружество през 1915 г. Васил Гендов заснема първия български игрален филм „Българан е галант“. В редица от по-големите градове на България се появяват специално построени или пригодени киносалони, повечето от които носят същото име – „Модерен театър“. В съдружие с голямата френска фирма „Пане фрер“ се набавя най-съвременното за момента кинооборудване, а изградената към акционерното дружество фондация „Българско дело“ поставя основите на кинообразованието в страната.

Звукозаписната фирма на „Модерен театър“ се нарича „Панавия“ и прави първите професионални записи на по-късно знаменития тенор Аспарух Лешников. До 1930 г. в киносалона се прожектират неми филми, озвучавани първоначално от тапьори (пианисти под екрана, които свирят на живо – в младите си години такива са били Артур Онегер, Дмитрий Шостакович, Сергей Прокофиев и други, по-късно големи световни композитори, бел.а.), а после и от големи оркестри – в „Модерен театър“ това е ансамбълът на юриста Иван Попов, който свири на хармониум и подбира музикални фрагменти за озвучаване на филмовото действие. Следите на Карло Вакаро се губят някъде през Втората световна война.

„Модерен театър“ АД е национализирано през 1947 г., когато 99% от капитала му е притежание на Българската търговска банка. Преименувано е в „Цанко Церковски“, а високите му архитектурни качества са оценени през 70-те години, когато сградата е обявена за паметник на културата. Което не помага на киносалона през 2003 г. окончателно да хлопне врати, след като няколко пъти сменя собствениците си.
Изкушавам се да добавя как в аналогична ситуация реагира блестящият писател и мислител Андре Малро, министър на културата на Франция и личен приятел на президента Шарл де Гол. Когато през 60-те години на ХХ век се ражда идея за събаряне на прочутата концертна зала „Олимпия“ и построяване на многоетажна сграда, Малро прокарва законодателно решение за обявяването на „Олимпия“ за паметник на френската култура с национално значение. И с този акт окончателно пресича всякакви инвестиционни апетити. А у нас статусът на паметник на културата все още не означава нищо!
(Очаквайте следващия разказ – за кино „Капитол“.)

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.