Изборът на шефката на „Оксфам“, благотворителната мрежа срещу глада и бедността, за съпредседател на току-що приключилия Световен икономически форум в Давос показа, че и глобалните елити признават растящото икономическо неравенство за остър глобален проблем. Не е за чудене - и папа Франциск непрестанно го повтаря, и МВФ и Световната банка го признават в докладите си за служебно ползване.

Световната столица на капитала Ню Йорк преди година убедително избра за кмет прогресиста Бил де Блазио. Под лозунгите на движението „Окупирай Уолстрийт“ той предлагаше допълнителен данък за най-богатите граждани и борба с неравенството. Неравенство не в стария смисъл на буржоазията срещу пролетариата, а в новия - на единия процент супербогати срещу останалите 99 процента. Всъщност реално става дума за една десета от горния 1% - най-богатите 85 физически лица в света имат богатство колкото по-бедната половина от жителите на Земята.

Наистина ли расте неравенството? Френските икономисти Тома Пикети и Еманюел Саез показаха, че 95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се падат на най-горния 1% и че относителният дял на дохода на най-богатите американци е над 2,5 пъти по-голям сега, отколкото в 70-те години. Делът на най-горния 1% американци в брутния национален доход в 2012 г. (и в 1928 г., в навечерието на Голямата депресия) е над 25%, а минимумите им в 1947-1977 г. са под 10%. Делът на 10-те процента най-богати американци в 2007 г., в навечерието на Голямата рецесия, стига 50% (задминавайки 1928 г.) - при 33% в 1970 г.

Четвърт век слушаме, че неравенството е разумно и справедливо. Защо прекаленото неравенство е зло? То е нехуманно и унизително, но и икономически катастрофално, защото свидетелства за ерозирането на средната класа, основния източник на платежоспособно търсене. Това е не само по-ниски доходи на наемните работници, но и по-малко доходи от собствен бизнес и от капитал на дребни инвеститори, обезценени или загубени имоти. Фактът, че неравенството стига максимум през Голямата депресия от 1929 г. и после с Голямата рецесия от 2008 г. е красноречив.

Увеличените доходи на най-богатите не компенсират обедняването на останалите, а и техните са общо взето пари, изключени от реалната икономика, освободени от данъци и създаващи главно спекулативни балони, дори и когато не са укрити в офшорни сметки. Глобалното офшорно богатство по данни на френския икономист Габриел Зюкман надвишава два пъти годишния федерален бюджет на САЩ и надхвърля половината от съвкупния глобален публичен дълг - офшорната аристокрация „притежава вашето правителство“. Неравенството отменя демокрацията - по думите на стария американски съдия Луис Брандайс „можем да имаме или демокрация, или концентрация на богатство в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете“.

Защо днес неравенството расте? Прогресивните американски икономисти като Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман вземат положителния опит от „Ню Дийл“-а (Новия курс на президента Рузвелт - б.р.) и следвоенното народно благоденствие в САЩ и Западна Европа като норма, в която те са били наистина родени. Те разглеждат увеличението на неравенството след 1980 г. като аномалия - отклонение от нормата за индустриалното общество - и го обясняват с класовата война на олигархията (Тачър, Рейгън и т.н.) чрез приватизация, либерализация, дерегулация, обезличаване на синдикатите и националните правителства и глобализация в интерес на капитала.

Но в книгата „Капиталът в XXI век“ (2013) Тома Пикети привлече данни от по-дълги периоди от време и от различни страни - в тази светлина по-скоро периодът на Ню Дийл-а и следвоенното благополучие на Запада изглежда аномалия. Неравенството не е случайност, а същност на капитализма, която може да се коригира само с постоянна държавна намеса. Основният закон на растежа на неравенството е, че когато възвръщаемостта на капитала e по-висока от растежа на БВП, доходът от капитал расте по-бързо от заплатите. Това е естественото състояние на капитализма, така е и сега в САЩ - борсите растат, богатите богатеят, а мнозинството обеднява. Само уникалното стечение на обстоятелствата в западния свят между 1930 и 1975 г., смята Пикети, позволи естествената тенденция на капитализма към неравенство да бъде временно обърната.

Тези обстоятелства включват двете световни войни, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на огромно (реално и книжно) богатство и намаляването значението на наследеното богатство, държавната политика на преразпределение на доходите, бързия следвоенен растеж на населението и производителността, създаването на масова средна класа и масово богатство. С постепенното отпадане на тези фактори забавянето на растежа на населението и икономиката, с намаляването на инфлацията се възстановява основната тенденция.

„Кой е злодеят?“ Основна заслуга за неравенството имат корпорациите. 70% от дохода на горната десета от най-горния 1% се падат на високоплатените корпоративни служители. Те печелят най-малко милион и половина долара годишно и натежават над другите високоплатени - предприемачи, спортни и медийни звезди и висококвалифицирани професионалисти. Но от друга страна се възражда познатото от романите от XIX в. наследническо общество - на малцината свръхбогати рентиери противостои борещо се за оцеляване мнозинство. Днес шест от десетте най-богати американци са наследници.

„Какво да се прави?“ Десните търсят „естествено“ решение на проблема без нежелателната за тях държавна намеса. Но опитът показва, че то не съществува - технологиите сами по себе си засилват позициите на инвеститорите за сметка на работниците и гражданите, а възвръщаемостта на капитала за богатите се увеличава, а не спада до растежа на БВП.

Американците са все по-разтревожени от пропастта между бедни и богати, но се колебаят дали да позволят на държавата да направи нещо и какво. Първото, което идва на ум, са прогресивните данъци, които на Запад, разбира се, винаги са били реалност. Пикети предлага глобален годишен данък от поне 2% върху богатствата над 5 милиона долара, плюс прогресивен подоходен данък в развитите страни с маржинална ставка до над 80%, приложена към доходи над 500 000 долара годишно. Такава ставка „няма да забави растежа, но ще разпредели плодовете му по-широко, слагайки разумни граници на икономически безполезното (или вредно) поведение“.

Ясно е, че за такива реформи е нужно ново политическо мислене, формирано от нови медии, възникване на нови парламентарни мнозинства и нов тип глобално сътрудничество. Но те са единствено спасение от повторението на Октомврийската революция, чиято стогодишнина наближава.