Доналд Тръмп пристигна в Хелзинки

Кооперация се запали в Шумен

Земетресение с магнитуд 5 по Рихтер в Япония Няма опасност от цунами

Очаква ни най-голямото лунно затъмнение за този век

Чумата донесли бежанци от Турция В страната вече са умъртвени близо 4000 овце и кози

Протест на жители на пернишки квартал блокира пътя Перник-Радомир-Кюстендил

Ново огнище на птичи грип в добричкото село Миладиновци

Карловка осъди „Свидетели на Йехова“ Сгрешена кметска заповед бави събарянето на незаконна постройка на сектата

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 16 юли 2018

Бежанските центрове в страната трябва да бъдат закрити, защото в тях няма много хора, а издръжката им е голяма, смята Джамбазки

20 години по-късно: Франция отново е световен шампион!

Никос Кодзиас: Споразумението за името Северна Македония ще получи зелена светлина от гръцкия парламент

Губим 30 години заради обжалвания 80% от поръчките се оспорват и затова изпълнението на обектите закъснява

Над 300 са заболелите от кърлежи Увеличават се инфекциите от кръвопиещи насекоми

Жена не може да се свърже със 112 половин час

Учителят и неговите ученици

Проф. Емил Попов и 7 млади с изложба в галерия „Арте“

Хокусай казвал: “Ако живея до 75 години, ще науча основните неща, ако доживея до 90 – ще вляза в поезията”. Затова и професорът по скулптура от Академията Емил Попов слага себе си в графата на “по-старите ученици”.
Заедно с “по-младите” от последния си курс той направи съвместна изложба в столичната галерия “Арте”, която ще продължи до 9 февруари.
“Артистът не може да бъде обучаван, казва професорът. Това е един жив безкраен процес на самообучение. Затова не ги наричам ученици. Ние взаимно се стимулираме – те мен и, надявам се, аз – тях.”
Но изложбата все пак е пренасяне на академичното учение от ателието в реалното пространство на галерията за среща и оценка от страна на колеги, критика и публика.
Осем творци излагат в двете неголеми зали на галерията, а експозицията звучи единно. Отваря я приведената замислена женска фигура, изваяна от ръцете на Милена Григорова, която е завършила миналата година, “но все още гравитира в магнитното поле на академията”. Наведена женска фигура, подписана от маестрото, затваря обиколката.
При селекцията на творбите са търсени по-класически форми – онези, които изразяват вечни истини и идеи, философски обобщения за пътя и живота, валидни от хилядолетия.
“Вярвам, че в културния процес съществува едно понятие, което можем да обозначим с “кухненския” термин “безвремие”, пояснява професорът. Тоест търсиш неща, които отговарят на определени критерии, а не са резултат от хрумване на мига. Нужно е да осъзнаеш, че културата тръгва от варненското съкровище и Вилендорфската Венера и стига до днес и че мотивът на онзи, който е направил Вилендорфската Венера, и моят са равни – от психологически и антропологичен аспект. Дълбоко вярвам, че особено в академията трябва да се мине през този период.
Трябва да се мине през онова, което е измерено с хилядолетията като поведение на човека да посегне към материал и да направи невидимото видимо чрез образ, чрез културен продукт.
Защото сега последните радикални тенденции отхвърлят това поведение. Аз нямам нищо против, но според мен те съществуват паралелно, казва още Емил Попов. Една пресита се заменя с радикално поведение. Но претрупаните с музеи общества, в които ние гледаме с възхита, не са като нас. Та ние още нямаме музей на тракийското изкуство! Аз този срам не мога да го преглътна. Ние сме едно дълбоко гладно общество, гладно за собствената си култура.”
“В тази изложба, продължава професорът, най-много ме радва, че има големи разлики в интерпретирането, в чувстването на материята, с която боравим!
 Това е основното – и в главния днешен спор дали все още пластицизмът е жив. Според мен той е жив! Това е умението да чувстваш натурата, човекът пред теб по начина, по който навярно изначално е почувстван, необходимостта да направиш образ, естетически резултат от твоя контакт с живота! Този контакт е източник на креативност и на онази необходимост да превръщаш преживяването в естетически образ. Това дава жизненост на изкуството. Без него всичко става рутина и поза и може би дори слугуване на определени модни тенденции или конюнктурни вкусове.”
“Дълбоко изкуствени и ненужни са споровете за жизнеността на пластицизма, казва още големият ни скулптор. – Не отричам появата на радикални форми, но трябва да видим причината, генезиса зад тях и че там, където те са истински мощни, има и причина, а където са имитативни, са буквално досадни. За съжаление в тази посока повечето от нещата у нас са имитативни. А пък са изключително агресивно отричащи пластицизма като нещо, което просъществувало двайсетина хиляди години.
20 хиляди години съотнесени към 80, пораждат най-малкото въпрос. Каква е разликата между Лаокоон и Микеланджело с дистанция от 1800 години? Със сигурност довчерашният човек и психологически, и физически е приличал на онзи от преди десет хиляди години, абсолютно съм убеден в това.
И няма как изведнъж да се появи някой и да каже: край, пластицизмът е мъртъв.
Добре бе, човече, мисли си каквото искаш, но ме остави на мира – искам да бъда неадекватен на времето си! Не искам да се съобразявам с някакви пръсти, които ми сочат посоката. Прибери си пръста, разсъждавай си свободно, но не ми сочи пътя на мен.
Ние сме деформирани от пръсти, особено моята генерация. Те са млади и необременени, но аз съм доста стар и обременен и затова не понасям пръсти!”
“Аз не знам на какво да ги науча  –  репликата на професора прозвучава изненадващо. – Аз просто разговарям с тях.”
И се оказва, че всеки от четиримата млади творци, с които професорът днес е дошъл в галерията (останалите трима са на работа), си го е избрал за преподавател точно поради тази причина: разговорите за изкуството и творчеството.
“Добре е поне, че можем да сменяме преподавателите си”, благодарен е Антон Цанев. Година и половина след влизането му в академията една сигнална лампичка го предупреждавала, че тъпче на едно място и не успява да прескочи бариерата в себе си. И тогава срещнал Емил Попов – “Аха, ето с него мога да говоря!”, казал си и това веднага дало резултат.
“След като една цяла година говорих с преподаватели, прецених, че той ми е най-близък като светоусещане. Аз сам избрах да отида при него”, казва и Мартиан Табаков.
“Те трябва да тръгнат към себе си, добавя на финала Емил Попов. – Като “балканци европейци”, както се определяше Увалиев. Като хора, които произтичат от това място, с нашата култура – хилядолетна и сегашна, през нашите тела и психика, като българи и като човеци на света. Това означава високо самочувствие, това означава да знам какво има в моята национална галерия, да не тръгват с комплекса за малоценност, който така ни залива, че просто съм отвратен.”
Едно замислено керамично момиче в началото на изложбата илюстрира това вглъбяване в себе си и търсенето на дълбоката идея. То е знак за концепцията на сбирката, обединителен за нейното съдържание. Затова и експозицията на осемте звучи така единно.

 

 

 

 

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.