Както всяка мащабна инициатива, националната програма за саниране на панелните жилища с 1 млрд. лева, която ГЕРБ обяви още в предизборната си програма, няма как да мине, без да бъде критикувана. Дори е малко чудно, че забележките и заваляха едва когато начинанието вече стартира, а не още по време на предварителните обсъждания.

Но както често се случва, когато партии вземат на прицел инициативи на политическия си противник, доводите им често се сблъскват със здравия разум или най-малкото не се целят там, където трябва.

Лайтмотивът на БСП е, че програмата е насочена към това да купи на предстоящите през есента местни избори гласовете на хората в големите населени места. По официални данни у нас има 70 000 панелни блокове, в които живеят около 2 милиона българи и те се намират предимно в градовете. Само че социалистите изпускат втората част от изречението - че е крайно време панелните блокове да се санират и ако те се бяха сетили, докато бяха на власт, със сигурност щяха да направят същото. А и целта им в местните избори е същата - зарибяване на колкото се може повече гласоподаватели от икономически важни и активни райони на страната.

Критиките на „Атака“ така и не надскочиха конспиративно-заговорническите теории. Те граничат с абсурда, че целта на регистрирането на сдружения на собствениците във всеки блок, който ще се санира, е с течение на времето то да се фалира и държавата да прибере апартаментите на хората. Още преди месец депутатът от „Атака“ Магдалена Ташева разви по националните телевизии тази теория, обосновавайки я с железния аргумент, че западните държави завиждали на България за големия процент собствени жилища.

Колкото и налудничаво да звучи това, оказва се, че много хора вярват или най-малкото подозират нещо нередно, защото по време на срещите с домоуправители въпросите за финансовата обвързаност на сдруженията са сред най-често задаваните. И водещите не всеки път са в състояние да отговорят адекватно, че последното нещо, което държавата би поискала е да придобие толкова много панелни жилища.

Много браншови организации и сдружения също подложиха на критика програмата. Българската асансьорна асоциация например недоволства, че асансьорите не са включени по никакъв начин в нея, а голяма част от тях са стари, в лошо състояние и вече не са безопасни. Освен загриженост за хората мотивът е ясен - това би създало работа на асансьорните фирми, които намалиха в пъти оборота си след спукването на имотния балон.

Доста по-принципна е критиката на въведения принцип „първи по ред, първи по право“, който изисква парите да се отпускат първо на онези блокове, които най-рано подадат заявление и изпълнят изискването за регистриране на сдружение. Според Минчо Бенов, координатор на коалицията от неправителствени организации „Достоен дом“ по-удачно е да се финансират с предимство сградите, които са в най-лошо състояние и в които живеят социално слаби хора, защото те няма да имат друг шанс да подобрят енергийната ефективност. А при сегашните правила предимството ще е просто на страната на по-предприемчивите, а и донякъде на по-малките сгради. Огромните блокове с по 15 входа и на 10-14 етажа трудно ще създадат бързо сдружения на собствениците, защото вероятността да има апартаменти със собственици в чужбина или просто с хора, които не са съгласни с нищо, е много по-голяма.

Появиха се и критики, че са заложени ниски изисквания за енергийна ефективност в резултат на санирането, а строителните и проектантски фирми със сигурност могат да намерят и други кусури.

Истината обаче е, че основният проблем не е в детайлите на програмата, нито в методическите указания към нея. А в обстоятелството кой в крайна сметка дава парите за санирането и кой ще се възползва от него.

Начинанието засега ангажира държавата само с издаването на държавна гаранция за заем от 1 милиард лева, която бе включена в бюджета за тази година. Тепърва Българската банка за развитие ще изтегли заем на стойност между 1 млрд. и 2 млрд. лв. със срок на изплащане 5 или 10 години. И оттук нататък всяка година държавата през бюджета ще попълва изхарчените от банката средства за санирането. Тоест в продължение на 5 или 10 години няколко правителства ще вземат пари от всички данъкоплатци, за да платят модернизирането само на панелните блокове. В крайна сметка най-много хора в България живеят в еднофамилни къщи.

А и няма гаранции, че от санирането ще се възползват наистина само нуждаещите се. По-скоро ще се възползват по-инициативните хора, без значение дали са в състояние сами да си платят разходите за подобряването на комфорта в жилището или не. Това в никакъв случай не е справедливо, нито пък дисциплиниращо. Дори повечето панелни блокове в България наистина да са в края на експлоатационния си живот, така създадена програмата, без никакъв стимул за участие на собствениците под каквато и да е форма създава у хората усещането, че когато трябва да си потегнат имотите, държавата е насреща.

Другата съществена опасност е, че при този огромен финансов ресурс възможността да се откраднат или разпилеят пари е голяма. От една страна заради това, че всички обществени поръчки ще се провеждат от общините, където контролът никога не е бил и не може да бъде като на централно ниво. От друга страна, в България никога не е имало такова мащабно саниране и според експерти не е много сигурно, че браншът има капацитет най-вече за обследванията за енергийна ефективност и за конктруктивна устойчивост на панелните сгради. Което е предпоставка най-малкото да се появят фирми с нищожен опит с всички рискове, до които може да доведе изработен от тях проект.