Президентът Радев поздрави културни дейци и представители на българската общност в Москва по повод 24 май

Лондон си затваря очите за мръсни пари Депутати зоват Мей за мерки срещу активи на Кремъл на Острова

Хасан Рохани: САЩ не могат да решават за Иран

Главният архитект на София Здравко Здравков пред “Труд”: Волята на съда е да наруша закона НАГ не позволява да се строи небостъргач върху градинка в “Стрелбище”

Лавров: Наесен се очаква да започнат преговори за създаване на зона за свободна търговия между Евразийския икономически съюз и Индия

Любо Пенев отпадна за пост в ЦСКА

Сръбският премиер заяви, че целта на страната й е да се присъедини към ЕС въпреки призивите на министъра на отбраната за промяна на политиката

Италианската популистка коалиция предлага юриста Джузепе Конте за премиер

Лесбийка президент на САЩ? Засега само на кино Политическа комедия на “Нетфликс” вкарва Дженифър Анистън и гей секса в Белия дом

Премиерът Зоран Заев не се отказва от името “Илинденска Македония”

Вижте акцентите от броя на “Труд” във вторник, 22 май 2018

Словенската полиция е намерила трима нелегални мигранти, скрити в български камион

Джина Хаспъл положи клетва като директор на ЦРУ

Възрастни съпрузи починаха в един и същи ден след 61-годишен брак

3,7 млрд. лева държат инвестиционните фондове Местните управляват 1,34 млрд. лева

Кой си спомня 4 февруари 1997 г.

Навършват се 18 години от една дата, която навремето смятахме за повратна за българския преход, дата, от която като че ли започваше неговото ново начало – 4 февруари 1997 г. Тогава номираният за премиер от управляващата БСП Николай Добрев заедно с избрания два месеца по-рано председател на партията Георги Първанов върнаха мандата за съставяне на ново правителство на току-що избрания за президент Петър Стоянов. Това действие сложи край на политическата криза, постепенно нарастваща през 1996 г., влязла в остра фаза след като БСП загуби президентските избори и отприщена след нападението над парламента на 10 януари 1997 г.

От 10 януари започнаха масовите протести, известни и като „пробуждане на гражданското общество” или втора демократична революция. Тя изведе напред нов политически елит, изместил онези, които осъществиха промените след 10 ноември 1989 г. Новата революция беше осъществена чрез 25-дневни всекидневни протести в големите градове (и революционна Дупница). Тя остави за историята лозунгите „Кой не скача е ченге”, „Левият завой – забранен” и „Да свалим не радиаторите, а правителството”. Документалните кадри от онова време ни показват как сериозни инак политици подскачат на място – в знак на протест, но всеки си задава и въпроса дали не е за да се стоплят в хладните януарски дни. Това беше втората революция, вече чисто седесарска, участниците в която успяха да запълнят биографичните липси на съпротива отпреди 10 ноември 1989 г. с героични действия пак срещу „комунистите”, но вече бивши и клатещи се в управлението си.

Толкова за зимната революция от 1997 г. По-важният въпрос, който може да ни обясни защо днес все по-малко хора си спомнят за нея, е за нейните резултати.

Отказът на БСП от втори управленски мандат беше оценен тогава почти от всички участници като „проява на героизъм”, а от самия Николай Добрев с думите „Избрах съгласието и разума” (така се казва и неговата книга, издадена през 1999 г.). Непосредственият резултат от 4 февруари беше посредническата роля на президента Петър Стоянов за преодоляване на кризата. Той свика Консултативен съвет по национална сигурност, на който основните политически сили изразиха волята си страната да върви към предсрочни избори, подготвени от назначеното на 12 февруари служебно правителство на Стефан Софиянски. Така СДС плавно влезе и в изпълнителната власт, след като с помощта на останалите опозиционни сили (включително с незаменимото участие на ДПС) вече беше спечелил президентската институция.

Служебното правителство на Софиянски, макар и надвишавайки правомощията си, започна дълбоки промени: на 15 февруари обяви въвеждането на валутен борд, на 17 февруари изпрати до Брюксел молбата на България за членство в Северноатлантическия пакт, на 17 март възстанови сътрудничеството с МВФ. И докато първото е подготвено още от правителството на Жан Виденов, то по второто в тогавашна България продължаваше да се водят остри спорове. Последваха предсрочните избори на 19 април 1997 г., спечелени категорично с 52% и 137 депутатски места от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП).

Благодарение на тези промени, пряко следствие от 4 февруари, България пое по нов път. Посоката му не беше по-различна от извървяната дотогава и от общата за Източна Европа, но различна беше скоростта, дълбочината на промените и най-вече обществените нагласи. Докато в първите седем години на прехода мнозинството българи бяха раздвоени между предлаганите от СДС драстични промени и плавния преход със запазване на социалната стабилност, лансиран от БСП, след поредиците от кризи при повторното управление на БСП (1995-1996) – най-вече банковата, зърнената, те разбраха, че няма как да избегнат „шоковата терапия”. Надеждите, че може да се създаде пазарна икономика, без да се разруши системата, създадена от държавния социализъм, се изпариха.

Благодарение на промяната в нагласите, второто правителство на СДС (вече не коалиция, а единна партия по решение на ІХ национална конференция от 15-16 февруари 1997 г.) на Иван Костов започна радикални реформи. България тръгна по стъпките на централноевропейските „отличнички”: бърза и мащабна приватизация, дълбоки преструктуриране на социалния сектор, здравеопазването, образователната система. То направи големи крачки и по пътя на България към ЕС – през 1999 г. бяха отменени шенгенските визи и страната получи покана за присъединяване.

Защо при това положение датата 4 февруари все повече потъва в забрава?

Според мен, защото резултатите от мечтания от протестиращите през януари 1997 г. предимно млади хора не се харесаха на повечето българи. Дори ако сравним един от тогавашните лозунги: „Да свалим не радиаторите, а правителството” с днешното положение, ще видим, че ситуацията днес е подобна. Протестите срещу повишените цени на парното при правителството на Жан Виденов доведоха до реформи, които не намалиха, а още повече повишиха цената не само на парното, а и на електричеството и т.н. Какво стана след реформата в здравеопазването? Медицинските услуги не станаха нито по-евтини, нито по-качествени. А образованието? Нима то стана по-достъпно или образованието на българите се повиши? Няма нужда да изброявам и другите обществени сектори, достатъчно е да спомена за състоянието след толкова години реформи на Българските железници.

И се оказа, че големите надежди, предизвикани от втората демократична революция, бяха излъгани. И постепенно хората загубиха доверие не само в СДС и Иван Костов, а и в демокрацията, също както преди това я бяха загубили в социализма (и Живковия, и онзи странен при Жан Виденов). Резултатът се изрази в пролетната политическа буря, предизвикана от появата на бившия български цар Симеон Сакскобургготски. Тя изхвърли правителството на Иван Костов и СДС от властта.

Е, след като и втората демократична революция се оказа неуспешна, кой иска да си спомня за нейното начало, поставено на 4 февруари 1997 г.?

Само нейните извършители, най-важните участници и спечелилите от онзи поврат: Георги Първанов и неговата нова партия АБВ, Петър Стоянов, Стефан Софиянски, Иван Костов и неговите министри. За останалите български граждани тя става все по-смътна в отдалечаваща се история.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.