Премиерът Борисов откри „Арена Шумен“ (СНИМКИ) През август стартира "Хемус" от Белокопитово до Търговище

ВМРО чества в Смилево годишнината от Илинденското въстание

Руските балерини отслабвали с бяло вино

„Арена Шумен“ – впечатляваща архитектура и функционалност

И днес не взеха втора проба за чума в Болярово

Гръцка туристка падна от лифта в Драгалевци, няма опасност за живота й

Протести в Австралия заради мерките срещу нелегалната имиграция

Нови случаи на африканска чума по свинете в Румъния

Откриха следи от аварията във Фукушима в калифорнийско вино

Щракнете перфектното селфи час преди залез Дръжте телефона на нивото на лицето или малко по-нагоре, никога отдолу

Али Хаменей: Преговорите с Вашингтон ще бъдат очевидна грешка

Волен Сидеров с контрапроверки по морето

Банков обир в Несебър Отмъкнаха 100 000 лева

Правнучка на фотографа Димитър Карастоянов откри изложба Германски шпионски камери колкото кибрит и дагеротипия на 168 години пазят в музея на фотографията в Казанлък

Обвиниха в опит за убийство нападателя от Любек

Милен Гетов: Запазих съвестта си чиста

„Журналистиката е първата ми любов, киното беше мечтата ми, а съдбата ми се оказа телевизията…“ Това признание направи в миналия съботен брой на „Труд“ известният режисьор, сценарист и журналист Милен Гетов, който очаква своя 90-и рожден ден на 6 декември. И тъй като 70-те години, които посвещава на писането и екрана, са пълни с невероятни истории, продължаваме неговия разказ.

Някогашното момче, родено през 1925 г. в малкия градец Бяла Слатина, не просто получава шанс да напише първия си репортаж по време на войната, а и се учи на журналистика след 1945 г. във вестниците „Отечествен фронт“, „Народна младеж“, „Стършел“ и „Труд“. Оказва се обаче, че не само писането го влече.

„Започна национализацията на кинематографията и търсеха млади журналисти, които да отидат да работят там. И аз бях пръв – любопитно ми беше, нали съм зодия Стрелец. Да, казваха ми, че ще стана много добър журналист, но ми се щеше да видя и в киното какво е. Отивам, назначиха ме в седмичния кинопреглед“, спомня си Милен Гетов.

Днес твърди, че кинохрониката и документалното кино са били другият „семестър“ за него (завършил е българска и славянска филология в Софийския университет, а едва по-късно специализира драматургия и режисура, б.а.). Там среща мнозина от пионерите на българското кино – Васил Гендов, Борис Грежов, Борис Борозанов, Иван Фичев, Александър Вазов, Стефан Топалджиков, Антон Маринович, Васил Бакърджиев. Емил Рашев, Бончо Карастоянов, Петър Юрицин, Иосип Новак, както и Сашо Вълчев и Стефан Петров, с които вече се познават от фронта. И, разбира се, започват историите.

„Още с първите си крачки в киното се препънах – смее се Гетов. – Като разглеждах помещенията и се запознавах с хората, попаднах на музикалния оформител бай Георги Антонов, един от ветераните от нямото кино. Без да погледне кой влиза, той ме изкомандва: „Дай ми малко руешверцунг!“ Стъписах се. „Не ме ли чу – руешверцунг!“, обърна се той към мен. За първи път чувах тази дума. Тогава той ми посочи бялата лента, закачена на коша, а аз реших, че ще ми бъде трудно в киното. Усещах се много бос!“

Бързо обаче влиза „в час“, прави многобройни спортни хроники за седмичния кинопреглед, пращат го в командировки навсякъде, дори в чужбина: „Националните отбори започнаха да пътуват – Швейцария, Австрия – и аз с тях.“ Идва обаче на власт Вълко Червенков и всичко се обръща с главата надолу. Започва акцията „Врагът с партиен билет“, времето на процесите срещу Трайчо Костов и други лидери, покрай които тръгва чистка и в партийните организации – колкото повече членове изключат, толкова за по-бойна се смята съответната организация.

„Моят вуйчо Мишо Николов беше политзатворник, участник в Септемврийското въстание – става сериозен Милен Гетов. – Влиза в затвора, когато съм се родил, и излиза чак на 9 септември 1944 г. Беше секретар на Градския комитет и когато започна тази акция, имаше един политически конфликт между функционерите, които бяха емигранти предимно в СССР, и тия, местните. Вуйчо ми беше по-неутрален и в Държавна сигурност сигурно са казали – я да го вържем някак си този. Оттам проверяват всички членове на партията и пращат една чепата характеристика за мен – че съм бил легионер, че съм участвал във фашистки футболен клуб, че съм носил бранническа униформа, като свирех в музиката, че съм участвал в побоища… А всъщност баща ми бе един от тези, които ги биеха в затвора – представяте ли си, аз да участвам в побой срещу баща си! Едва ли не съм бил първият убиец… Бяха ме приели в партията на 20 години, току-що върнал се от фронта, влизам в бригадирското движение. С тази биография обаче изхвърчах веднага от БРП /к/ за националистически и буржоазни прояви. И сигурно щях да поема към Белене, ако не бяха директорите на киностудията – и тримата бивши партизани, които държаха да остана на работа. Оставиха ме, започнах да правя спортни програми, станах първият спортен екранен журналист – ей така, от немай-къде, защото кинопрегледите са политически, а на мен не ми дават да ги правя.“

Така Милен Гетов е спасен. Но… не съвсем, защото по онова време да те изключат от партията е едва ли не най-лошото нещо, което може да ти се случи. „И тогава идват другите другари – продължава той. – И ми казват: „Виж сега, ти искаш да пътуваш в чужбина, но си изключен от партията. Как ще ти дадем пропуск да пътуваш?! Та ние на нашите другари не даваме!“ Питам какво значи това, а те: „Ами значи, че трябва нещо да помогнеш, да участваш… Напиши една декларация, че като пътувате, после ще казваш къде какво се е случило…“ Не казват директно „ще донасяш“. Викам, нали, като се връщам, трябва да напиша отчет за свършената работа – какво повече? „Не, не… Един протокол за разпит, подпиши се“, казват. Подписвам се. Минават седмица-две, никой не ме търси за нищо. А в това време вървят процесите. По едно време ми се обажда един: „Абе ти нещо няма ли да напишеш?“ Викам, каквото пиша, е в кинематографията, оттам си ги вземете.“ И скоро ме зарязаха.“

Днес Гетов е категоричен: „В едногодишното ми досие от 1952 г. (няма друго!), няма нито едно донесение и заедно с картончето, на което е написана присъдата „негоден“, празното досие е изпратено в архивите на МВР. Аз съм един от журналистите, които успяха да запазят съвестта си чиста.“

Съвестта му остава чиста, но не и пътят, по който иска да върви младият кинаджия. По онова време се появява телевизията. Любопитно му е да отиде да работи там, защото осъзнава, че тя е синтез между журналистика и кино, но… налага му се да чака близо 20 години! Защото да си безпартиен е лесно – ще те назначат, но за изключен от партията – абсурд.

Но всяко зло за добро. Нали все пак продължава да снима! „Най-невероятният случай беше с филма за Олимпийските игри в Рим през 1960 г. В последния момент операторът Барух Лазаров се отказа да пътува, а бяхме вече акредитирани заедно със спортистите. Къде без оператор! Но организаторът бай Васил Братанов беше решил друго. „Отиваме и правим филма!“ Беше говорил с оператора на прохождащата вече телевизия, който също беше в групата. Договорих се с международния редактор на кинопрегледа Хершкович да ни запази всички получени материали за олимпиадата. Заминахме. Оказа се, че 16-милиметровата лента, на която снимат за телевизията, може да се прехвърли на стандартните 35 мм. И направихме филма. Тогава България завоюва 14 олимпийски медала!“

Мечтата на Милен Гетов да „прави телевизия“ се сбъдва чак през 1967 г. – тогава е назначен в БНТ и дълги години работи като журналист, драматург и режисьор. Бил е главен режисьор на програмата на БНТ и художествен ръководител. Автор е на около 1000 тв филма, тв театрални постановки, новели, художествени и музикални програми, рубрики, пътеписи, документални и художествени филми, сериали. Между тях са „България в културното огледало на Европа“ по книгата на Драган Тенев, „Кинопанорама“ съвместно с Георги Стоянов-Бигор, „Разни приказки за игра“ по Джани Родари, „Признавам всичко“ по романа на Йоханес Марио Зимел. Около 8 години с Драган Тенев са автори и водещи на една от най-популярните рубрики на националната телевизия „Минаха години“. Най-голяма известност обаче му носят филмите по романите на Богомил Райнов „Бразилска мелодия“, „Един наивник на средна възраст“, „Тайфуни с нежни имена“…

При снимките на „Умирай в краен случай“ едва не ги арестуват в Швейцария. „Току-що бяхме пристигнали в Берн и взехме да сменяме номера на колата, с която идваме, защото е немски и с него вървим през целия филм. В момента, в който сваляме камерата и сменяме номера, площадът беше празен. След пет минути пристигат три полицейски коли – кой им се е обадил, не знам. Но ни блокираха – какви сме, какво правим, тая кола, този номер… Звънят в комендантството, оттам идват за нула време… После комендантът ни каза: „Господа, ако ни се бяхте обадили и обяснили, че снимате филм, нямаше да има никакъв проблем!“ Но ние по български си бяхме казали – абе, сега къде ще ходим“, спомня си Милен Гетов.

Помни и как решили да посетят гроба на Чарли Чаплин във Вевей точно в деня, когато местните вестници пишели за „българския чадър“ и смъртта на Георги Марков. Питали ги какви са и откъде идват, а те – от срам – отвърнали: „Югославяни!“

Днес синът на адвокат и учителка, наследник на Пърличевия род, пише… трилогия. Каква да бъде тя, освен автобиографична при толкова житейски перипетии. Милен Гетов я е нарекъл „Джунглата, наречена живот“: „Искри от пепелта“, „Пътища в жаравата“ и „След пожара“. „Стигнал съм до 9 септември. Във втората част разказвам за войната, киното, телевизията. А в третата – ако съм жив и здрав, дано да го довършат този преход“, завършва уж на шега един от доайените в българската журналистика.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.