БСП настоява КЕВР да провери сделката с ЧЕЗ

Шефът на „Балкантурист“: Кризата а кадри в туризма е много сериозна

Кола блъсна един от създателите на “Новичок”

Чешкият премиер съди словашки вестник за твърдение, че е бил агент на комунистическите тайни служби

Оправдаха окончателно Николай Ненчев по делото за военните униформи

Турската централна банка повиши основната си лихва

Възможни са забавяния на граничните пунктове заради профилактика на информационната система

Обявиха международния конкурс за нов градски център на Велико Търново Архитекти от седем държави ще оценяват предложенията

СОС избира Владимир Клисуров за временно изпълняващ длъжността кмет на “Младост”

Григор измете Симон от Барселона

Изложба представя България като кино дестинация Симон Варсано е автор на снимките

Данък за колите според газовете Облагането на доходите няма да се променя

Роналдо и Меси вече не са сами

Заемите нараснаха с 555 милиона лева Хората спестиха 2,5 млрд. лв. за година

Фандъкова: Висшето транспортно училище вече обучава 120 машинисти и инженери за третия лъч на метрото

Милен Гетов: Запазих съвестта си чиста

“Журналистиката е първата ми любов, киното беше мечтата ми, а съдбата ми се оказа телевизията…” Това признание направи в миналия съботен брой на “Труд” известният режисьор, сценарист и журналист Милен Гетов, който очаква своя 90-и рожден ден на 6 декември. И тъй като 70-те години, които посвещава на писането и екрана, са пълни с невероятни истории, продължаваме неговия разказ.

Някогашното момче, родено през 1925 г. в малкия градец Бяла Слатина, не просто получава шанс да напише първия си репортаж по време на войната, а и се учи на журналистика след 1945 г. във вестниците “Отечествен фронт”, “Народна младеж”, “Стършел” и “Труд”. Оказва се обаче, че не само писането го влече.

“Започна национализацията на кинематографията и търсеха млади журналисти, които да отидат да работят там. И аз бях пръв – любопитно ми беше, нали съм зодия Стрелец. Да, казваха ми, че ще стана много добър журналист, но ми се щеше да видя и в киното какво е. Отивам, назначиха ме в седмичния кинопреглед”, спомня си Милен Гетов.

Днес твърди, че кинохрониката и документалното кино са били другият „семестър” за него (завършил е българска и славянска филология в Софийския университет, а едва по-късно специализира драматургия и режисура, б.а.). Там среща мнозина от пионерите на българското кино – Васил Гендов, Борис Грежов, Борис Борозанов, Иван Фичев, Александър Вазов, Стефан Топалджиков, Антон Маринович, Васил Бакърджиев. Емил Рашев, Бончо Карастоянов, Петър Юрицин, Иосип Новак, както и Сашо Вълчев и Стефан Петров, с които вече се познават от фронта. И, разбира се, започват историите.

“Още с първите си крачки в киното се препънах – смее се Гетов. – Като разглеждах помещенията и се запознавах с хората, попаднах на музикалния оформител бай Георги Антонов, един от ветераните от нямото кино. Без да погледне кой влиза, той ме изкомандва: „Дай ми малко руешверцунг!” Стъписах се. “Не ме ли чу – руешверцунг!”, обърна се той към мен. За първи път чувах тази дума. Тогава той ми посочи бялата лента, закачена на коша, а аз реших, че ще ми бъде трудно в киното. Усещах се много бос!”

Бързо обаче влиза “в час”, прави многобройни спортни хроники за седмичния кинопреглед, пращат го в командировки навсякъде, дори в чужбина: “Националните отбори започнаха да пътуват – Швейцария, Австрия – и аз с тях.” Идва обаче на власт Вълко Червенков и всичко се обръща с главата надолу. Започва акцията „Врагът с партиен билет”, времето на процесите срещу Трайчо Костов и други лидери, покрай които тръгва чистка и в партийните организации – колкото повече членове изключат, толкова за по-бойна се смята съответната организация.

“Моят вуйчо Мишо Николов беше политзатворник, участник в Септемврийското въстание – става сериозен Милен Гетов. – Влиза в затвора, когато съм се родил, и излиза чак на 9 септември 1944 г. Беше секретар на Градския комитет и когато започна тази акция, имаше един политически конфликт между функционерите, които бяха емигранти предимно в СССР, и тия, местните. Вуйчо ми беше по-неутрален и в Държавна сигурност сигурно са казали – я да го вържем някак си този. Оттам проверяват всички членове на партията и пращат една чепата характеристика за мен – че съм бил легионер, че съм участвал във фашистки футболен клуб, че съм носил бранническа униформа, като свирех в музиката, че съм участвал в побоища… А всъщност баща ми бе един от тези, които ги биеха в затвора – представяте ли си, аз да участвам в побой срещу баща си! Едва ли не съм бил първият убиец… Бяха ме приели в партията на 20 години, току-що върнал се от фронта, влизам в бригадирското движение. С тази биография обаче изхвърчах веднага от БРП /к/ за националистически и буржоазни прояви. И сигурно щях да поема към Белене, ако не бяха директорите на киностудията – и тримата бивши партизани, които държаха да остана на работа. Оставиха ме, започнах да правя спортни програми, станах първият спортен екранен журналист – ей така, от немай-къде, защото кинопрегледите са политически, а на мен не ми дават да ги правя.”

Така Милен Гетов е спасен. Но… не съвсем, защото по онова време да те изключат от партията е едва ли не най-лошото нещо, което може да ти се случи. “И тогава идват другите другари – продължава той. – И ми казват: “Виж сега, ти искаш да пътуваш в чужбина, но си изключен от партията. Как ще ти дадем пропуск да пътуваш?! Та ние на нашите другари не даваме!” Питам какво значи това, а те: “Ами значи, че трябва нещо да помогнеш, да участваш… Напиши една декларация, че като пътувате, после ще казваш къде какво се е случило…” Не казват директно „ще донасяш”. Викам, нали, като се връщам, трябва да напиша отчет за свършената работа – какво повече? “Не, не… Един протокол за разпит, подпиши се”, казват. Подписвам се. Минават седмица-две, никой не ме търси за нищо. А в това време вървят процесите. По едно време ми се обажда един: “Абе ти нещо няма ли да напишеш?” Викам, каквото пиша, е в кинематографията, оттам си ги вземете.” И скоро ме зарязаха.”

Днес Гетов е категоричен: “В едногодишното ми досие от 1952 г. (няма друго!), няма нито едно донесение и заедно с картончето, на което е написана присъдата „негоден”, празното досие е изпратено в архивите на МВР. Аз съм един от журналистите, които успяха да запазят съвестта си чиста.”

Съвестта му остава чиста, но не и пътят, по който иска да върви младият кинаджия. По онова време се появява телевизията. Любопитно му е да отиде да работи там, защото осъзнава, че тя е синтез между журналистика и кино, но… налага му се да чака близо 20 години! Защото да си безпартиен е лесно – ще те назначат, но за изключен от партията – абсурд.

Но всяко зло за добро. Нали все пак продължава да снима! “Най-невероятният случай беше с филма за Олимпийските игри в Рим през 1960 г. В последния момент операторът Барух Лазаров се отказа да пътува, а бяхме вече акредитирани заедно със спортистите. Къде без оператор! Но организаторът бай Васил Братанов беше решил друго. „Отиваме и правим филма!” Беше говорил с оператора на прохождащата вече телевизия, който също беше в групата. Договорих се с международния редактор на кинопрегледа Хершкович да ни запази всички получени материали за олимпиадата. Заминахме. Оказа се, че 16-милиметровата лента, на която снимат за телевизията, може да се прехвърли на стандартните 35 мм. И направихме филма. Тогава България завоюва 14 олимпийски медала!”

Мечтата на Милен Гетов да “прави телевизия” се сбъдва чак през 1967 г. – тогава е назначен в БНТ и дълги години работи като журналист, драматург и режисьор. Бил е главен режисьор на програмата на БНТ и художествен ръководител. Автор е на около 1000 тв филма, тв театрални постановки, новели, художествени и музикални програми, рубрики, пътеписи, документални и художествени филми, сериали. Между тях са „България в културното огледало на Европа” по книгата на Драган Тенев, „Кинопанорама” съвместно с Георги Стоянов-Бигор, „Разни приказки за игра” по Джани Родари, „Признавам всичко” по романа на Йоханес Марио Зимел. Около 8 години с Драган Тенев са автори и водещи на една от най-популярните рубрики на националната телевизия „Минаха години”. Най-голяма известност обаче му носят филмите по романите на Богомил Райнов “Бразилска мелодия”, “Един наивник на средна възраст”, “Тайфуни с нежни имена”…

При снимките на „Умирай в краен случай” едва не ги арестуват в Швейцария. “Току-що бяхме пристигнали в Берн и взехме да сменяме номера на колата, с която идваме, защото е немски и с него вървим през целия филм. В момента, в който сваляме камерата и сменяме номера, площадът беше празен. След пет минути пристигат три полицейски коли – кой им се е обадил, не знам. Но ни блокираха – какви сме, какво правим, тая кола, този номер… Звънят в комендантството, оттам идват за нула време… После комендантът ни каза: „Господа, ако ни се бяхте обадили и обяснили, че снимате филм, нямаше да има никакъв проблем!” Но ние по български си бяхме казали – абе, сега къде ще ходим”, спомня си Милен Гетов.

Помни и как решили да посетят гроба на Чарли Чаплин във Вевей точно в деня, когато местните вестници пишели за “българския чадър” и смъртта на Георги Марков. Питали ги какви са и откъде идват, а те – от срам – отвърнали: “Югославяни!”

Днес синът на адвокат и учителка, наследник на Пърличевия род, пише… трилогия. Каква да бъде тя, освен автобиографична при толкова житейски перипетии. Милен Гетов я е нарекъл “Джунглата, наречена живот”: “Искри от пепелта”, “Пътища в жаравата” и “След пожара”. “Стигнал съм до 9 септември. Във втората част разказвам за войната, киното, телевизията. А в третата – ако съм жив и здрав, дано да го довършат този преход”, завършва уж на шега един от доайените в българската журналистика.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.