Българските гурбетчии са истински късмет за Германия. Доволни са и те, и фирмите, твърди обширен репортаж на "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", цитиран от Дойче веле.

За дългото си пътуване Карина се е натоварила с три тигана, пет килограма шоколад и цял куфар, пълен с житейски мъдрости. "Може да си беден и въпреки всичко щастлив, но за това се иска талант. Много по-лесно е да бъдеш богат и щастлив.”

Карина знае за какво говори, защото много пъти е преживявала както бедност, така и богатство. Животът ? се люшка насам-натам, точно като автобуса, който я отвежда у дома. Тя е работила два месеца в Германия за фирма, която наема берачи на ягоди и малини. Квартирата ? била много скъпа, цигарите – също. Припечелила добре, но въпреки това в Германия се чувствала бедна.

Карина е на 42 години. Има няколко дупки на ушите и няколко деца, дори един внук. Всички те живеят в България, в триетажна къща, където ту брат ? ще закърпи покрива, ту синът ? ще поправи гардероба. Нужни са силни мъжки ръце, когато парите не стигат. И една жена, която да донесе малко пари от гурбета в Европа. Тъкмо поради това през няколко месеца Карина се качва на автобуса в Пловдив. Дали ще поеме към Германия, към Австрия или Холандия – на нея ? е все едно. Важното е на Запад. Там, където има работа.

Всеки ден безброй автобуси превозват румънци, българи, поляци или унгарци на Запад, където те вършат онази работа, която германци, французи или белгийци не желаят да вършат. Защото е прекалено тежка и твърде зле платена. Ако не бяха хората от Източна Европа, досега да сме пуснали кепенците, казват работодателите на Карина и на много други гурбетчии. Истината е, че тези работодатели доста добре печелят на гърба на гурбетчиите. Но Карина не се ядосва. В момента тя се радва, че ще види децата и внука си. И добре знае, че скоро отново ще поеме на Запад. "Без нас,” казва Карина с вирната брадичка - "няма да има никакви ягоди лятно време.”

Това е гордостта на тези жени. В Германия, казват те, всичко е много подредено и чисто. Казват го като комплимент, но в гласа им звучи и лека тревога. "Германците са добри хора, ама малко студени.” Някъде преди австрийската граница Карина вади от чантата си снимка на семейството. И другите жени отварят мобилните телефони, където пазят фотографии на деца, играещи между блоковете, или на съпрузи с каскети. Пътничките в автобуса се познават – нищо, че идват от различни български градове.

Фирмите, които наемат работници от Източна Европа, обикновено не действат чрез класическите обяви за работа или посреднически агенции, а разчитат тъкмо на това, че жените разнасят новината за добрите пари в Германия. Константин е стюард в автобуса. Докато говори, той непрекъснато се усмихва. Внимателно подбира думите си. Носи отговорност за целия автобус. Собственикът на автобусите, шефът на Константин, бил най-богатият човек в България: "добър, но и строг мъж”. Константин обяснява, че им плащат според българските тарифи – нищо, че работят като подизпълнители за германски фирми. Не иска да каже колко точно изкарва. Вместо това търси спасение в информации от общ характер: "В България дори професорите взимат по 300 евро месечно.”

Той самият бил доволен, въпреки всичко. Както и останалите в автобуса. Но въпреки това никой от събеседниците ми не иска да му се споменава истинското име. Константин вече от 14 години придружава автобусите с гурбетчиите. Половината дни от месеца е на път. На първата му жена по някое време ? писнало. Константин останал по автобусите и се влюбил наново. Рядко вижда двамата си сина, но пък винаги им купува хубави подаръци за рождените дни.

На всеки четири часа автобусът спира на някой паркинг. Най-много да изпият по едно кафе – пари за сандвичи или вурстове не дават. И да изпушат по една цигара, чак до филтъра. Пътуването с автобус е супер евтино. И супер досадно. На автобусната фирма обаче ? е все едно. Гурбетчиите са за нея отличен бизнес, особено след като българите получиха свободен достъп до целия трудов пазар в ЕС. Германски фирми най-редовно търсят посреднически услуги, за да наемат автобуси за работниците – и стигат до съответните фирми в България и в Румъния.

Автобусите нямат и година, калъфите на седалките са чисти. Сравнение не може да става с онези таратайки, с които в Германия пристигаха първите турски гастарбайтери през 50-те и 60-те години. Синовете и дъщерите на онези гастарбайтери вече имат по-добро образование и не желаят да бучат посев за 7.40 евро на час. Жените в автобуса изкарват по толкова – немислимо много пари за България. Работодателите им осигуряват редица удобства. Често пъти ги приютяват в собствени пансиони, където дори има сътрудници, говорещи български. Защото почти никоя от жените в автобуса не знае немски. По тази причина фирмата набира в интернет работници не на немски, а с обяви на български, полски или словенски.

Германските предприемачи обичат гурбетчиите от Източна Европа, защото са скромни и издръжливи. Могат да прекарат часове наред прави край конвейера за сортиране – и пак не се оплакват. По празниците са готови да работят, дори Коледа могат да отложат. Благодарение на тези работници фирмите спасяват и работните места в администрацията си, защото иначе би трябвало да изнесат цялото производство в Полша, например. Ситуация, от която всички печелят.