- Германският канцлер Ангела Меркел обикаля света, за да постигне мирно споразумение в Украйна. Виждаме обаче, че има разногласия с руския президент Владимир Путин, но и с администрацията в САЩ. Така ли е наистина, г-н Бечев?

- Наистина по-интересно е, че има някакъв разнобой между позициите на ЕС и САЩ по темата за въоръжението на украинската армия. Новият секретар по въпросите на отбраната Аштън Картър заяви пред Конгреса, че ще настоява за такива действия от страна на САЩ, но пък в същото време самият президент Обама, който се отличава с по-предпазлив подход, още не си е казал тежката дума. Германия със сигурност ще отстоява идеята, че сега трябва да се действа само и единствено по линия на санкциите и това дава тежест на Меркел в отношенията на Запада с Путин.

- От времето на Югоембаргото се убедихме, че санкциите не действат – нито в полза на хората, нито в полза на мира. Напротив - създават условия за криминализиране на бизнеса, бедност и укрепване на режима. Няма ли опасност да се случи това и с Русия при такива санкции?

- Възможно е, но имаме много прецеденти, при това положителни, като с Иран. И там говорехме, че санкциите не вършат работа, но, когато обществото избра за президент Хасан Рохани и той пое курс към затопляне на отношенията със Запада, се доказа, че санкциите са били ефективни.

- Все пак за разлика от Югославия, в Иран нямаше гражданска война, нито пък е извършвала газови атаки срещу етнически малцинства, както режимът на Садам Хюсеин.

- Да, така е. Санкциите имат един основен проблем и той е, че действат в дългосрочен план. Не може от днес за утре да осъществиш натиск. Ефектът им е много отрицателен, включително към страната, към която са насочени. Ясно е, че и България пострада от санкциите срещу Слободан Милошевич, но ефектът върху върху икономиката на Югославия беше много сериозен. За разлика от него, Путин разполага с много по-широка палитра от инструменти – информационни, военни, политици в пост-съветското пространство, обществени групи на Запад, които го подкрепят. В дългосрочен план той може да бъде гъвкав, докато ЕС има само този инструмент, при това в дългосрочен вариант.

- Да не забравяме, че Русия има и огромни граници, които никой на света не може да затвори.

- О, да това пък вече е безспорно. Скоро ми попадна един интересен факт, че съседна Сърбия реализира скок в износа на млечни продукти към Русия. И това при условие, че Сърбия няма как да повиши за два-три дена производствените си капацитети. Ясно е, че това са стоки от други държави, като Унгария например.
Трябва да добавим и още нещо - Русия наложи контра-санкции към държавите от ЕС. И ето пак интересен факт: в Москва магазините са пълни с морски продукти с произход от Беларус (!). Това подсказва, че санкциите дават възможност за създаване на криминални мрежи и полулегални методи за реализиране на печалби.

- Колко близко е светът до война?

- Не не мисля, че светът ще влезе във война. Конфликтът е все още локален. И ако приемем, че Западът и Русия по някакъв начин участват в този конфликт, то и двете страни са наясно, че не може да се преминава отвъд определена точка.

- Ясно е, че Русия се стреми към буфер между себе си и НАТО. Едно федерализиране на Украйна ще постигне тази цел. Ясно е, че и САЩ разширяват НАТО по всички направления по границите с Русия. Къде ще е граничната бразда, според вас?

- Сега приоритетите на САЩ са насочени към Близкия Изток и Тихоокеанския регион. Както виждаме, американците са оставили посредничеството на ЕС, който да намери изход от кризата. Но пък и Европа няма много средства, защото никой не е готов да пролива кръв по тези граници. Това пък дава предимство на Путин. Все пак не мисля, че някой има интерес конфликтът от Украйна да излиза извън контрол.

- При какво разположение на силите ще се постигне мир – отцепване на части от Украйна, федерализация, ликвидация на сепаратистите?

- Не вярвам да стигне до разпад на Украйна. Целта на Путин е независима Украйна, със специален статут на източните области, негласното признаване на отцепения Крим и постепенно падане на санкциите. Така Москва винаги ще може да натиска копчето в Източна Украйна при необходимост. ЕС пък иска Украйна да продължи реформите и да обърне този олигархичен модел на управление. Проблемът е, че какъвто и модел да се договори, много трудно е договорката да се спази, защото първо, няма доверие, второ, нито Западът, нито пък Русия могат да контролират конфликта на терен и нова дестабилизация е напълно възможна.

- До каква степен Москва и Киев имат контрол върху войната? От една страна имаме доброволци и наемници от Русия. От другата страна имаме редовна украинска войска, която при първа възможност се предава – вече хиляди са избягали (странно) в Русия, но имаме и частни бойни групи.

- Путин затегна юздите. Някои от радикалните командири, които излязоха от контрол бяха отзовани. Също - насочването на офанзивата от Мариупол към Дебалцево е индикатор, че Кремъл е хванал юздите. Но това е само на повърхността. Освен доброволците има и бригади, които са финансирани от олигархични фигури като Игор Коломойски, за когото се знае, че разполага с такива формирования. Това е проблем за всички, защото в един момент, когато се замрази конфликтът, той може да премине в по-нисък интензитет. Освен това тези многобройни националисти, които намират отдушник в Източна Украйна, ще се върнат в руските градове и могат да създадат проблеми на властта. Все пак нека не забравяме, че те бяха в основите на протестите срещу Путин преди време. Същото е и от другата страната – националистическият полк „Азов“ на Билецкий няма как да изчезне от само себе си.

- В рамките на шегата, тези ненужна армия да не създаде една „Славянска държава“, по почина на „Ислямска държава“?

- Не в същия вариант, но не е невъзможно създаването на една сива зона в Донецка и Луганска област, по подобие на Приднестровието, което се е превърнало в огромен световен пазар на нелегална стока – от въоръжение до наркотици. При такава неуредена юрисдикция виреят всякакви криминални групировки и бизнеси.

- България както винаги е на горещо място – между два конфликта. Единият – през Черно море, другият – през Турция в Близкия Изток. Има ли опасност за нас, примерно от преливане на радикален ислям?

- Не мисля. Най-голямата опасност за България е постоянното говорене по тази тема да не се превърне в едно самосбъдващо се предсказание. Отговорност носят и двете общности – трябва много по-внимателно да се говори по темата. Хубавото е, че ислямските институции у нас са много умерени и далеч от уахабизма. Турция също в известна степен играе положителна роля в това отношение.

- Националистите у нас постоянно говорят за неоосманизма като заплаха за Балканите. Има ли такава опасност?

- Не не виждам някаква заплаха. Турция в момента е заета предимно със себе си, защото там предстоят много важни избори за парламент. Залозите са много големи, въпреки че няма да има никаква изненада кой ще бъде победителят. Ако партията на президента Ердоган вземе две трети от местата в Меджлиса, тя ще има квалифицирано мнозинство и ще се отвори възможност за конституционни промени за президентски режим. В същото време има заявки от кюрдската партия, че тя ще участва в тези избори не като група от независими кандидати, а като партия. Ако те минат 10-процентния праг, ще се наложи да се състави коалиционно управление. Кюрдската партия ще се позиционира нещо като турското ДПС. Ще трябва да се споделя властта с тях.

- Бедният Ердоган.

- Но ако кюрдите се провалят, пак ще стане интересно. Те ще имат огромно парламентарно присъствие, но ще се създадат предпоставки за радикализация в Източна Турция, което може да подкопае много сериозно мирния процес, който тече между ПКК и турското правителство. А този проблем е ахилесовата пета на турската политическа система, на Турция като цяло. Покрай битката за гр. Кобане с „Ислямска държава“ кюрдите успяха да се легитимират като надежден съюзник на САЩ, което е много интересно, защото преначертава съюзите в този регион. А с превземането на града (първият разгром на „Халифата“) кюрдите получиха и огромно самочувствие. Кобане се превърна в символ на националната борба и националното единство. Така че Турция има да мисли за кюрдите, за милион и половина бежанци, за много други проблеми.

- Имаме ли нужда от ограда на границата с Турция?

- Не мисля. Имаме нужда от развитие в сътрудничеството с Турция, от прилагането на договореностите за репатриране на бежанци.

Нашият гост:

Димитър Бечев е директор на представителството на ЕС за външна политика в София. Старши анализатор в Лондонското училище по икономика и политически науки.
През 2006-2010 г. е научен сътрудник в Оксфордския център за европейски науки, лектор по международни отношения в Устър Колидж, Оксфорд, и гостуващ лектор в Университета Хитоцубаши в Токио.

Той е регионален директор за Централна и Източна Европа в Oxford Analytica, водеща консултанска агенция по актуални политически и икономически въпроси.
Има докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет, както и бакалаварски степени по международни отношения и право от Софииския университет.