Давид или Голиат

Какво животно сме ние - Давид или Голиат? Нито едното, нито другото - ще ви кажа. В мераците си искаме да сме Голиат. Тръшкахме сме се, че не са ни позволили териториално да станем Голиат. Та да плашим и предизвикваме околните балкански давидовци. От голиатщината ни е останало само това - бързо да разпознаваме поредния Голиат. И да се вреждаме на трапезата му във вид на мними царедворци или усърдни слуги. Някои от нас. Не всички. /То местните и не остават място за нашенските./ Ала колкото и да са ни ограничавали голиатството чрез стесняване на територията, най-хубавата ни е останала. Или поне толкова, та да съзнаваме, че и това ни е много. След като тъй безобразно се грижим за нея.

И плачем, че сме си останали давидовци. Ама ние и Давид не сме. Защото той не е онзи с прашката, дето е

умерил дебелата чутура

на Голиат. Той не е маломерникът, едва видимото бозайниче. Давид е духът, посмял да се опълчи в името на нещо свято и справеливо срещу тиранстващия Голиат. Какъв Давид, ние сме просто хълцукащият маломерник. Заврян, пък и самозаврял се в ъгъла на географията и на историята.

Защо сме все такива фентъзи голиатовци с непроменлив Давидов ръст? Ще се опитам да разберем загадката. Признавам, че не понасям Голиат. Но не поради тоталитарно възпитание - все да сме за слабите и за пролетариата. А поради една грешка на тоталитаризма. В детството ми някой разреши да внесат от Запада балсамиран кит за показ на населението.

Идеологическата диверсия туриха на пъпа на София в палатка. За този капиталистически гнусльо плащахме някаква сума. Май не си признах вкъщи за посещението. Може би заради очаквана забрана. И после замълчах - заради естествено нежелание да споделям разочарования.

Влязох в палатката, привлечен от името на кита - Голиат. Никога не са ме смущавали наложените над религията табута. И затова знаех кой е Голиат и кой Давид. Знаех и за китовете - че най-добрите екземпляри достигат 25-30 м. Такъв Голиат очаквах да видя. Но изложеният идеологически пратеник беше някакво десетинаметрово Давидче. На всичко отгоре не миришеше на море и на риба. А като в аптека - на нещо като формалалдехид. Детското разочарование досега тежи в отношенията ми с Голиат. Той, освен че е негативизиран от мита, ми е винаги някак неистински. И ми е доказателство, че и Западът може да произвежда кич.

Затова и не приемам воплите по несъстоялата се териториална България-Голиат. Не че не съзнавам перспективата. Но защо нестаналото води до катастрофални последици? И това прави маломерен духа ни. Същинското име на Давид е: силата на духа е ръстът. Затова и по-малкият е Голиат. И загубата му никак не е случайна.

Ние сме маломерни и защото мислим, че важното, голямото трябва да има голиатовски размери. И че всичко трябва да е пропорционално на габаритите. След неуспеха на олимпиадата в Атина през 2004 г. “разсъдливи” журналисти убеждаваха, че слабачеството ни е нормално. И пропорционално на население 8 милиона трябва да се радваме на 3,14 олимпийски медала. При това - бронзови, по възможност. И да ликуваме като Колумб при откриването на Америка. Или като Волен Сидеров на закриването й.

Внушителите на минималистиката са завършен продукт на “прехода” след 1989 г. Който може да бъде формулиран и така - опит за унищожение на давидовците в нас и превръщането ни в маломерни голиатовци. Нашата склонност към подценяване, завистта ни, глупостта ни да идеологизираме всичко, отказът ни от минало и традиции ни докара тая жалка философия.

Не обичам патетиката, а и не сме в нейния век. Но си струва да се ревне гороломно:

Млъкнете!

Спортът не спира да създава образа на нацията. Победите са важни. Не бива да се примиряваме с изгубени позиции в спортове, където сме имали шампиони, рекордьори, дори световни образци и идоли. Не бива да говорим с лека уста, че тъй следва да бъде. И че грешката е била, когато сме побеждавали. Не че е било рай до 1989 г. Но въпреки потискането, следенето, ограничаването имаше някакъв Давидов дух. На опит за доказване на най-доброто в нас, на сравняване с голиатовците. Не перчене, а истинско доближаване.

Няколко години обществото ни беше като вцепенено. Давидовият дух си стоеше в бутилката. А навън, пуснат на воля, знайно-незнайно къде охранван, запълзя някакъв бандит, един дървояд-българояд захвана да гризе колоните на духа. Да сее омраза, да отрича достиженията на българина, да му внушава малоценност, да му разхвалва “ценности” без стойност. Да се опитва да го води като Самуилов воин, като същевременно го доослепяваше.

Българояд, който не знае що е да водиш. Макар да се прави на току-що получил скрижалите от Йехова.

Но ако верността на посоката тъй и няма още да се докаже, неоспоримо е случващото се по пътя. В първите години на прехода действията на българояда освен споменатите бяха още и: създаване на димна завеса, държане на Давидовия дух в шишето и превръщане на обществото в конгломерат от страхливци. Докато съумя да се организира неудовлетворената преди 1989 г. и неудовлетворяваща се посредственост, станалите после мъже-голиати. Как няма да искат да извадят Ботев от учебните програми. Ако могат, ще удушат изреклия, уви, вечните за нас думи: “В продължение на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора.” Вън такъв! И обратно в бутилката. Да втасва до второ пришествие.

Посредствеността на прехода се опита успешно проведе друга операция с Давидовия дух. След престоя в бутилката последва

ловът на вещиците

По-точно - вещиците изхвърлиха личностите на бунището на прехода. С всякакви средства, с убеденост за своята достигната вече голиатова сила.

Операцията по премахване на духа-двигател на истински промени, на съграждането най-вече, продължава. Познавам множество такива случаи. Ще спомена един от тях - за държавна фирма с изключителна дейност преди години. След 1989 г. естествено обектът й на дейност се свива. Но противоествено голиатовците в политиката съдействат активно за това. Непрекъснато сменяйки шефа, дори с хора, непомирисали дейността й. Става и грешка - преди две години назначават човек, който съумява да я вдигне от полуумрялото й положение. И да накара служителите й да повярват в нови перспективи. Но бдителният Голиат не позволява на непредсказания Давид да продължи. За общото благо или най-малкото за благото на стотици и хиляди хора. А сигурно има и още нещо - Голиат да е поискал от Давид гол-йам ком-ат.

Това са работите около мита Давид-Голиат в български вариант. Но нека сега тържествуващият Голиат не се мисли победител. За сведение пак ще припомня един от великите български давидовци - Ботев: ”Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите…” И го направи - само няколко месеца след тези думи.

Заедно с много други давидовци. Те така раздрусаха източния Голиат, че в края на краищата се роди българското освобождение. Не казвам свобода - защото на нея й предстои да се роди. Никакви страховнушаващи страшилища Голиати няма да я спрат.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура