Над 400 000 руснаци вече имат “втори дом” в България

Клиенти изпочупиха таксиметров автомобил

63-годишен шофьор пострада при обратен завой, отнел предимство и ударил кола

Мъж от Бяла укривал смъртта на майка си в продължение на три години и прибирал пенсията й

Над 4000 гости посреща Павликени на Празника на яйцето За забавните игри и кулинарни изкушения са осигурени 4000 яйца

Владислав Горанов: България изпълнява всички критерии за приемане в еврозоната

7,3 млн. лева от Европа влизат в Лом

Борисов: До една година влизаме в чакалнята на еврозоната

Сергей Станишев: Чрез влизане в Еврозоната трябва да се стремим влезем в „А“ отбора на ЕС

Една година условно за мъж, теглил пари от чужда дебитна карта

Бизнесдама внесе 70 000 лв. укрити данъци, за да се отърве с лека присъда

Има служебен раздор между мен и Десислава Иванчева, заяви зам.-кметът на “Младост” Румен Русев

Клон падна и удари жена в Русе

Цветан Цветанов се срещна с главния преговарящ на ЕС за Брекзит Мишел Барние

28-годишна помете с колата си 2 патрулки и рани двама полицаи

Форин полиси: Време е да изгоним Германия от еврозоната

ПАТРИК ЧОВАНЕК, “Форин полиси” *

Тежестта, която дърпа европейската икономика към дъното, въобще не е Атина, а е Берлин.

Положителното търговско салдо на Германия през миналата година достигна рекордното равнище от 217 милиарда евро, с което страната се нареди на второ място в класацията на най-големите износители след Китай. От гледна точка на някои износители, това превръща Германия в светъл лъч на фона на вялата икономика на еврозоната – “локомотив на растежа”, както веднъж заяви финансовият министър на Федералната република Волфганг Шойбле. Но в действителност хроничният излишък на търговския баланс на Германия лежи в основата на всички проблеми на Европа: вместо да укрепи световната икономика, Германия я отслабва. Най-доброто, което ФРГ може да направи за еврозоната – да излезе от нея.

Обикновено Германия се обижда на подобен род обвинения. Германците търпеливо обясняват, че получават търговски излишък, защото са по-конкурентноспособни от повечето си търговски партньори. Защо трябва да ни обвиняват, че светът предпочита да купува качествени немски стоки /и не може да ни предложи нищо, от което да се нуждаем/, питат те. Техният основен аргумент е следният: другите страни трябва да прекратят своите игри, да сложат ред у дома си и да заприличат повече на Германия. А за момента не трябва да ни ненавиждат, защото ние сме прекрасни…

Въпреки общоприетата митология няма никакви причини да смятаме, че “конкурентноспособността” задължително води до положително търговско салдо. Още през 1817 г. икономистът Дейвид Рикардо отбеляза, че оптималната основа за търговия е сравнителното, а не абсолютното предимство. С други думи, ако една или друга страна е най-добра във всички сфери, тя трябва да изнася тези стоки, които произвежда най-добре от всички, а да внася онези стоки, които не произвежда толкова добре. Притежаването на предимство по цялата палитра от стоки не означава, че за страната е целесъобразно да произвежда всички тези стоки самостоятелно и още повече да продава повече, отколкото й е нужно в замяна. Или, по друг начин казано, няма никаква икономическа причина, която да обяснява, защо държава, получаваща огромни средства от износа, не ги харчи активно за внос и за инвестиции в разширяването на производствените мощности.

Излишъкът на търговския баланс се получава тогава, когато държавата реши да харчи по-малко, отколкото печели – когато се появят излишък от спестявания, обемът на които надхвърля вътрешните нужди.

Тази държава предоставя кредити от своите излишни спестявания на други икономики, финансирайки по този начин способността на другите страни да харчат повече, отколкото те произвеждат и при наличие на търговски дефицит да купуват излишната продукция на своя кредитор. Страната с голяма производителност може да притежава необходимите средства за натрупването на излишъци, докато страната с по-малка производителност е по-вероятно да вземе дълг, отколкото да харчи от спестяванията си, от които се нуждае. Но като цяло търговският дисбаланс възниква не заради конкурентните предимства на една държава над друга, а в резултат на решения, засягащи това, колко пари се натрупват и къде тези спестявания трябва да се съхраняват – вътре в страната или в чужбина.

Има ли смисъл в поддържането на търговски дисбаланс? Разбира се, че има. През 19 век Промишлената революция във Великобритания е позволила да се спечелят огромни пари в резултат на увеличените обеми на производство и част от тези пари Лондон е инвестирал в САЩ. Парите вложени в стремително растящата американска икономика, са донесли много по-големи доходи, отколкото те са могли да донесат в родната Великобритания, като едновременно с това са създали и пазар за британските стоки. Това е била печелившата стратегия: на американците им е било изгодно да взимат заеми, а на британците – да ги отпускат. Но този пример съдържа в себе си и нещо, за което много често се забравя: да имаш търговски профицит означава да финансираш нечий търговски дефицит.

Кризата в еврозоната много често е наричана дългова криза. Но в действителност Европа като цяло няма проблем с външния дълг, нейните проблеми са свързани с вътрешните дългове: положителното салдо на търговския баланс на Германия и растящият дълг на страните, намиращи се в периферията на еврозоната, това са двете страни на една и съща монета. Германия винаги е пестила много, а преминаването към единната валута в еврозоната я подбуди – вместо да пести по-малко или да инвестира тези ресурси вътре в страната – да дава пари на заем на други страни, за да си купуват немски стоки. Към 2007 г. търговският излишък на Федералната република достигна 195 милиарда евро, три пети от който идва от еврозоната. Берлин може да нарича това “пестеливост”, но едва ли някой ще твърди, че натрупаните излишъци, които германските банки се опитваха по някакъв начин да използват, са изгодно инвестирани. Вместо това те внушаваха на германците илюзията за процъфтяване, позволявайки да се обменя реалния труд на хартиени дългови разписки, средствата по които могат и да не бъдат върнати.

Трябваше нещо да се промени? Обикновено всяка държава има своя собствена парична политика, ползвайки механизмите за регулиране на валутния курс, за да изместват кривата на търсенето от тези, които не могат да си го позволят, към тези, които могат. Но в условията на единна валута това е невъзможно. Вместо това длъжниците бяха принудени рязко да свият търсенето за сметка на мерките за строги икономии и необходимостта да връщат кредитите си. Техният дефицит в търговията с Германия рязко намаля, но това се случи защото те започнаха да купуват по-малко, а не да продават. Стокообменът на Германия с Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания намаля – в случая с Гърция и Ирландия с почти една трета. Следователно се получи така, че Европейският съюз започна да излиза от кризата, плащайки с цената на своя растеж.

Еврозоната се оказа в капан. Нейните страни – членки трябваше да се движат в две различни посоки, но в условията на обща валута те можеха да се придвижат само с фиксирана стъпка. Европа, която живее според средствата си, се разбира само Германия, която продължаваше да пести повече, отколкото харчи. Монетарното стимулиране – и отслабването на еврото – само пренасочват вътрешния дисбаланс на Европа навън. Положителното търговско салда на Германия със САЩ рязко се увеличи /с 49% от 2007 до 2013 г./, а търговският дефицит с Китай и Япония рязко намаляха /с минус 71% и минус 78% съответно/. Междувременно стокообменът с Бразилия и Южна Корея от дефицитен излезе на плюс.

От 2012 целият чист приръст на БВП на еврозоната се получаваше за сметка на чистия износ – още едно потвърждение на факта, че вътрешното европейско търсене не трябва да се определя като локомотив на растежа. Въпреки това, стратегията, в рамките на която се поставя акцент върху това, че американците продължават да правят дългове – и рискуват да се окажат на мястото на Гърция – е доста ненадеждна. Теоретично, свиването на търговския дефицит на Европа с Китай има по-голям смисъл. Но на практика това ще се отрази не толкова на навлизането на масовия потребителски пазар на Китай, колкото върху продажбата на оборудване и луксозни предмети в Поднебесната, която преживява исторически бум, който също така почина на поддържането на прекалено голям търговски излишък в стокообмена със САЩ. Въпросът не е в това, кое е справедливо, а в това, кое е рационално. А да се опираме на американците, които са взели ролята на потребители от последна инстанция, взимащи заеми, за да харчат повече, отколкото произвеждат, е абсолютно нерационално.

Какво трябва да се направи? Най-доброто решение – и най-малко реалистично – се заключава в това Германия да напусне еврозоната и да се върне към германската марка. В този контекст трябва да се обърне внимание върху споразумението на петте водещи западни страни от 1985 г. По онова време усилването на йената на практика не оказа влияние върху структурата на търговския излишък на Япония, докато Германия много по-активно реагира на усилването на германската марка.

През миналата година германските политици показаха значително по-голяма готовност да дадат тласък на търсенето като увеличиха минималната работна заплата в страната, намалиха пенсионната възраст и увеличиха размера на пенсиите – тези стъпки могат да помогнат, но могат да окажат и негативно влияние върху производителността, която в крайна сметка е източникът на потребителските възможности на германеца. В същото време политиците отказват да намалят данъците и да повишат разходите за обществени нужди, което през 2014 г. доведе до това, че Германия за пръв път от 1969 г. имаше балансиран бюджет – година по-рано, отколкото се планираше. Въпросът е къде да бъдат вложени съществуващите спестявания. Ако те бъдат предоставяни в дълг вътре в страната, а не давани на чужди страни, които обективно не могат да си позволят покупката на германски стоки, това ще помогне за излизане на еврозоната от кризата.

Имайки предвид застаряването на населението, тогава е напълно разбираемо, защо германците пестят. Но няма никаква причина тези спестявания да бъдат изнасяни в чужбина, когато е необходимо те да бъдат върнати в родината им. Този “растеж”, който демонстрира Германия, финансира търговските дисбаланси – вътре и извън еврозоната – е илюзия. Германският растеж е да се вземат заеми от други страни и само за определено време. За Германия и целия свят това е много неизгодна сделка.

* Статията на Патрик Чованек е публикувана във “Форин полиси” на 20 февруари, на български е преведена от БГНЕС

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.